своето пътуване и двамата се завъртяха във вихъра на вулкан, стотици пъти по-мощен от Мон Пеле.
Габи бавно излезе от опиянението и видя как Филип й се усмихва. Никога не бе виждала на устните му подобна усмивка.
— Развеселявам ли те, Филип? — запита тя игриво.
— Не мога да се нарадвам на чудото, което представляваш — отвърна той замечтано. — Твоят вкус, твоят мирис, усещането за теб са завинаги запечатани в мозъка ми.
— Сериозно ли говореше преди малко? Че искаш аз и Жан да дойдем с теб в Белфонтен?
— Никога не съм бил по-сериозен!
— Ами Амали? — запита Габи неловко.
— Амали не е вече в Белфонтен. — Гласът му я галеше нежно.
— Отказал си се завинаги от нея? — дойде невярващият й въпрос. — Къде е тя?
— Амали е… при друг. — В гласа му се долови ирония, която Габи не можа да определи.
— Но… но аз мислех, че ти си неин собственик!
— Вече не съм, малката ми.
— Продал си я? — На Габи й бе трудно да приеме дръзките думи на Филип.
— Нямах избор, след като разбрах какво ти е направила. Господи, Габи, защо не ми каза? Отдавна щях да я отпратя, ако знаех колко е коварна. Ритуалите вуду не са шега.
— Ако ти бях казала, това нямаше да има значение. Тогава ти ми беше много сърдит, беше убеден, че съм любовница на Марсел.
— Но също така разбрах защо си рискувала живота си и защо изгуби нашето дете в банановата горичка, докато си отивала при Марсел.
— Разбрал си?
— Да, Амали призна, че те е видяла на вратата да ни гледаш тогава, когато… когато се любих с нея. Съжалявам, Габи. Направих го, без да искам, без да съм го планирал, това се случи за пръв път, след като те доведох в Белфонтен. Не съм искал да взема Амали в онзи следобед. Трябва да ми простиш, точно както аз ти прощавам, че си станала любовница на Марсел, след като аз заминах с „Наветрен“. Можем да започнем отново двамата с тебе, да си създадем собствено семейство. Но няма защо да се тревожещ за Жан. Аз го чувствам много близък.
Думите му, които искаха да я успокоят, всъщност я нараниха жестоко, повече, отколкото ако я беше ударил.
— Но аз никога… не съм… — устата й пресъхна, дъхът й се събра като твърд възел в гърлото.
— Шт, скъпа. Между нас вече няма да има лъжи. Синът на Марсел ще бъде като мой собствен син. Не ти ли го доказах, като присъствах на раждането му?
— Жан е твой син, Филип — прошепна Габи със задавен глас. — Жан е твой син!
Настъпи ужасно дълго мълчание и Габи неспокойно помръдна в прегръдките на Филип, отделяйки се от него. Той я загледа втренчено, неспособен да проговори. Накрая изрече:
— Вярвай ми, Габи, Жан ще стане мой истински син. Нали току-що ти го обещах?
— Ще стане твой син! — ахна смутено Габи.
— Как да те убедя, че ще обичам твоя син и ще се отнасям добре с него?
— Ще го обичаш, ще се отнасяш добре към него, но няма да го признаеш, това ли искаш да ми кажеш!
— Искаш истината? Ще я имаш. Не мога да призная твоя син, скъпа. Все още твърде много се съмнявам.
— Той никога няма да наследи твоя любим Белфонтен, това ли се опитваш да ви кажеш?
— Не е ли достатъчно, че ще отгледам сина на друг мъж? Не ме карай да оставям Белфонтен на дете, чието бащинство е под съмнение. Нашият първороден син ще бъде наследник.
Филип не изчака отговора на Габи, устните му се долепиха до нейните, започна да я целува жадно, трепетно, но изведнъж миналото се изправи и застана пред тях като призрак, който търси успокоение.
Габи не можеше да каже нищо. Мечтите й да живее щастливо като съпруга на Филип лежаха разбити от недоверието и техните минали грешки. Усещайки, че у нея няма никаква страст, Филип прекъсна целувката и тревожно се вгледа в лицето й.
— Още веднъж те моля, Филип, не причинявай това на себе си. Не ме изоставяй, не изоставяй сина си — започна да го умолява Габи. — Жан не принадлежи на никой друг освен на тебе, защото не е имало друг мъж освен тебе.
Филип се взря в лицето й, търсейки да види истината.
— Но датата… — настоя той упорито. — Да не ме вземаш за глупак? Мога да броя до девет!
Габи веднага разбра колко безполезни са били думите й. Макар че Филип може би я обичаше и с течение на времето вероятно щеше да обикне Жан, гордостта нямаше да му позволи да отстъпи. Нещо го бе накарало твърдо да вярва, че Марсел е бащата на малкия Жан. Със замъглени от сълзи очи Габи се надигна.
— По-бързо, облечи се, скъпа — заповяда рязко Филип. — Щом дойката се върне с Жан, заминаваме за Белфонтен. Можеш да пратиш да ти донесат дрехите след това.
Въпреки гневните думи, които си бяха разменили, Филип не се съмняваше дори за минута, че Габи ще замине с него.
— Няма да тръгна — каза тъжно Габи, навличайки дрехите си.
Както се обличаше, Филип замря, когато схвана какво казва тя.
— Отказваш? — запита той зашеметен. — Как можеш да се съмняваш в любовта ми след това, което изживяхме? Ако решиш да останеш с Дювал, това ще означава край за нас, Габи. Няма да постъпя толкова глупаво и втори път да направя същата грешка — предупреди я той заплашително.
Следващите думи на Габи замаяха главата на Филип.
— Има голяма вероятност никога повече да не мога да зачена, а ако зачена, може да не доизнося детето. Доктор Рено каза, че това има връзка с нараняването на таза ми, причинено от падането по стълбите. Цяло чудо е, че Жан оживя. Така че, ако ти сега се отречеш от Жан, може никога да нямаш наследник, докато продължаваш да бъдеш женен за мене.
Филип се помъчи да овладее вихрушката от емоции, която бушуваше в тялото му. Какъв избор имаше? Да признае едно дете, което можеше и да е копеле, или да се разведе със съпругата си?
— Ти два пъти ме унищожи — изрече той уморено. — И двата пъти с падане. Този път каква беше причината? Със сигурност не можеш да обвиняваш нито мен, нито Амали. — Изведнъж една светкавица мина през мозъка му и Филип си спомни несвързаните й думи по време на мъчителното раждане. — Кой ти каза, че съм мъртъв, Габи? — запита той с подозрително присвити очи.
— Амали ми каза.
— Амали! Трудно ми е да повярвам. Тъкмо предишната вечер я бях отвел при… при новия й собственик.
— Самата истина е — каза горчиво Габи. — Тя дойде в ранния следобед, нахлу в къщата, за да ми каже, че си мъртъв, ухапан от змия. Тя дори намекна, че носи дете от тебе.
— Какво се случи? — запита спокойно Филип.
— Вестта за твоята… твоята внезапна смърт ужасно ме разстрои. Тръгнах нагоре по стълбите, исках да остана сама с мъката си. За мое объркване Амали се стрелна покрай мене по стълбите, застана по-горе, извади една копиеноска изпод полата си и ми я хвърли в лицето. — Филип си пое остро дъх, не можейки да сдържа бушуващия си гняв. Габи продължи с просълзени от спомена очи. — Почувствах смъртоносния й език да докосва бузата ми и отстъпих ужасена. Или съм припаднала, или съм се спънала Защото не помня нищо, спомням си само кога се събудих и ти беше до мене.
— Отново Амали! Трябва ли все да ме преследва и да опропастява всичко, което ми е скъпо? — завайка се Филип, обхващайки глава в дланите си. — Ако тя не беше причинила падането ти…
— Това щеше ли да има значение?
— Както стоят сега нещата…
— Както стоят сега нещата — продължи Габи, когато Филип млъкна — Не сме в много по-различно положение, отколкото когато ме остави тук, при Марсел. Каквото и да кажа, това няма да промени мнението ти за мене.
