Габи се усмихна на момчешкото му въодушевление.
— Не се извинявай, скъпи — укори го нежно тя. — Макар че не можеш да оспорваш правото на Жан, свободен си да се възползваш колкото ти душа иска.
Още не бяха отзвучали думите й, когато Марсел отново се почувства изгубен в сладката й свежа плът.
Следващата сутрин ги посрещна също така мрачна и злокобна като предишната. Положението се бе влошило още повече; над кратера на Мон Пеле пламтеше мътночервено зарево. Малко след разсъмване Марсел разпореди да впрегнат каретата, с която щяха да заминат от Сен Пиер, докато Габи приготвяше Жан за пътуването. Скоро те се вляха в безумното хаотично движение по улиците, в потоците хора, напускащи града. Сякаш никога нямаше да стигнат до криволичещия, посипан с чакъл път, който се виеше по амфитеатралните хълмове над Сен Пиер. Но преди да стигнат пътя, ги срещна отделение войници от правителствените войски, изпратени от форт дьо Франс, за да пазят жителите на Сен Пиер от грабежи. Двамата войници стояха по средата на пътя с извадени пистолети.
— Какво има, сержант? — запита Марсел, след като спря екипажа пред тях. — Непременно трябва да стигна до плантацията си, преди да се стъмни.
— Не и ако пътувате по този път, господине! — отвърна войникът. — На места пътят е съвсем разрушен. Тук сме, за да не позволим на никого да тръгне по него.
— Сигурни ли сте? — почти изохка Марсел, кипейки вътрешно. Щом пътят беше разрушен, значи нямаше къде да се спасят.
— Ще бъде чисто самоубийство, ако тръгнете по този път. Помислете за съпругата и детето си. Върнете се в Сен Пиер. Там ще бъдете на по-сигурно място, отколкото на този път.
Габи разбра, че Марсел е съкрушен, но се опитва да не го покаже, когато се върна с бледо като пепел лице, обърна екипажа и решително го подкара назад към града, налагайки на лицето си каменна маска, за да скрие надигащия се страх. Вече и двамата не се съмняваха, че Мон Пеле ще изригне. Ако не днес, значи утре или вдругиден. Голямата тайна беше накъде ще тръгне лавата. Ако можеше да се съди по посоката на потоците лава през последния месец, Сен Пиер нямаше надежда да се размине с катастрофата.
Марсел накара Габи да излезе от екипажа.
— Не разопаковай багажите, скъпа. Ако има начин да се измъкнем от града, аз ще го намеря — обеща той, целуна я нежно по устните, погали главичката на Жан и се отдалечи.
Докато Марсел го нямаше, Габи се разхождаше нервно напред-назад, без да престава да мисли за заплахата, идваща от Мон Пеле. Почти бе загубила ума и дума от притеснение, когато той се върна, усмихнат широко.
— Побързай, Габи — подкани я той, когато тя се спусна към него. — Вземи Жан. Заминаваме!
— Как? Войниците казаха, че пътят е непроходим.
— Няма да ходим в Льо Шато. Нямам време дати обясня. Побързай да не закъснеем!
— Да не закъснеем за какво? Моля те, Марсел!
Като видя, че тя няма да помръдне, докато не научи накъде са тръгнали, той побърза да й обясни.
— „Наветрен“ е в пристанището, но отплава след един час. Капитанът сметна, че положението в Сен Пиер е критично, и натовари на борда толкова жени и деца, колкото може безопасно да поеме. Като съпруга на собственика ти автоматично получаваш право да отплаваш, стига да пристигнеш, преди корабът да е тръгнал.
— Ами ти? — протестира Габи. — Няма ли място и за тебе?
— Моля те, побързай, скъпа — подкани я с отчаян глас Марсел. — По-късно ще говорим.
Силни тътнежи и нов дъжд от пепел и камъни от Мон Пеле накараха Габи да ускори крачка. След десет минути те отново бяха в каретата и успяха да си пробият път до пристана през тълпите щуращи се хора. Още преди да бяха изминали много разстояние, Марсел разбра, че няма начин да стигнат до „Наветрен“, освен ако не оставят каретата и не тръгнат пеша. Той прегърна Жан, хвана Габи за ръка и я поведе през претъпканите с хора улици.
Когато наближиха пристанището, тълпата стана толкова гъста, че Марсел трябваше да даде Жан на Габи и буквално да си пробива път с бой, издърпвайки ги след себе си в прохода, който успяваше да отвори. Изруга, когато разбра защо на пристанището са се струпали толкова много хора.
Пред тях се извисяваше корпусът на „Наветрен“. На подвижния мост бяха застанали няколко моряци и отблъскваха тълпата обезумели хора с дълги остри прътове. Корабът заплашваше да потъне, претоварен с пътници. За всички освен за стоящите на кея беше очевидно, че „Наветрен“ е претоварен.
— Чакат те, скъпа — извика Марсел на Габи, пробивайки си път едва ли не с ръкопашен бой.
Успяха да стигнат до подвижния мост. За техен ужас моряците вече се канеха да го приберат и да издърпат въжетата, с които корабът бе привързан за кея.
— Чакайте! — изкрещя Марсел, надвиквайки тълпата. — Госпожа Сен Сир дойде с детето си! Вдигнете ги на борда!
Угриженото лице на капитана се показа на перилата и когато позна Габи, той прати двама моряци да я придружат на борда. Щом Габи разбра, че Марсел няма да дойде с нея, тя се вкопчи, изпаднала в паника, в ръката му; не можеше да повярва, че може би никога няма да го види.
— Марсел! — извика тя, когато той отдели ръката й от своята.
— Качвай се, Габи — заповяда Марсел със замъглени от сълзи очи. — Грижи се за сина ни. — Той вдигна ръка към устните й и нежно целуна кранчетата на пръстите й, преди тълпата да го изблъска назад, а прощалните му думи отекнаха в ушите й. — Обичам те, обичам те!
— Марсел! Марсел! — извика Габи, опитвайки се напразно да намери лицето му сред тълпата. — Моля те, пази се!
Само да можеше да му отвърне със същите думи на любов! Тогава капитанът се озова до нея.
— Побързайте, госпожо Сен Сир! Не можем повече да чакаме.
Изправяйки нежните си рамене, Габи се обърна и решително последна моряците, притиснала Жан до гърдите си. След миг подвижният мост бе вдигнат и въжетата бяха прибрани. Един порив на вятъра изду платната и „Наветрен“ насочи нос към изхода на залива. Някаква буца заседна в гърлото на Габи, когато се обърна, за да погледне хилядите отчаяни хора, оставени в осъдения град. Беше ли Марсел един от тези осъдени, запита се тя, потискайки с мъка един стон.
Габи нямаше повече време да мисли за съдбата на Марсел, защото капитан Бувие, когото тя бе запомнила от предишното си пътуване, се изправи до нея.
— Погледнете Мон Пеле, госпожо Сен Сир — каза той, посочвайки към заревото над кратера, което с всеки изминал час ставаше все по-ярко. — Трябваше отдавна да изляза в открито море, ако не чаках да пристигнете. Ако бяхте се забавили само миг, щях да бъда принуден да тръгна без вас. Странно, че господин Сен Сир е оставил съпругата и детето си в града в подобен момент.
Габи се изчерви.
— Моят… съпруг искаше да се върна в Белфонтен с него, но не бях се възстановила от раждането и не посмях да рискувам — излъга Габи, защото не искаше да разкрие истинското състояние на брака си.
Капитанът измънка, че трябвало да си гледа задълженията, и я остави застанала до перилата, взряна в отдалечаващия се бряг. Накрая, когато вече нямаше какво да се види, Габи си проби път през хората, които се лутаха по палубата, и се оттегли в кабината, която бе споделяла с Филип във весели и тъжни времена.
С всеки изминал ден Филип наблюдаваше Мон Пеле с все по-нарастваща тревога. От деня, когато бе оставил Габи и малкия Жан в Сен Пиер, не преставаха да го разкъсват противоречиви чувства. Беше гневен, беше тъжен, чувстваше се изоставен. Това, че Габи го бе отхвърлила, го нарани, но забравяше, че най- напред сам бе отхвърлил и нея, и сина си. След мъчителната им раздяла той беше толкова разстроен, че отиде направо в канцеларията на своя адвокат, без да позволи на никакви странични мисли да замъгляват внезапно взетото му решение, после замина за Белфонтен и там се зае с преработването на току-що събраната тръстика в захар и ром. Горещината бе съсипваща; въздухът бе прекалено влажен, не полъхваше ни най-слаб ветрец. Във въздуха се носеше тревожно предчувствие. Дори робите работеха така, сякаш бе дошъл денят на Страшния съд, усещайки, както това могат само примитивните души, присъствието на някаква страховита сила.
