Колкото и да се опитваше Филип да прогони мисълта за Габи от главата си, непрекъснато мислеше за нея, представяше си я такава, каквато я бе видял при последната им среща. Нейната силна любов, това, че имаше нужда от него — бе го видял безспорно в страстната й реакция на неговите любовни ласки. С цялото си същество тя бе показала, че го обича. Но защо, след като той бе изповядал любовта си, тя бе настоявала, че Жан е негов син?
Нима не бе достатъчно това, че двамата се обичаха и имаха нужда един от друг, запита се той, без да разсъждава трезво. Може би след време щеше да изпита други чувства, особено имайки предвид, че Габи би могла да не роди друго дете. Но той сам трябваше да стигне до това решение.
Филип се запита дали документите за развода, които бе подписал, са ощастливили Габи. Марсел със сигурност много се е зарадвал, когато е научил, че съвсем скоро ще може да узакони техните отношения и открито да предяви претенции към сина си. Филип изруга горчиво. За бога, та Жан трябваше да бъде негов син!
— По дяволите! По дяволите! — избухна той и с това накара работещите наблизо роби тъжно да поклатят глава, защото те добре знаеха причината за потиснатото му настроение. Защо бе позволили гневът и гордостта да управляват живота му, запита се той, оглеждайки се виновно наоколо, когато разбра, че робите са забелязали гневния му изблик.
Съвсем отчаян, Филип дори бе взел една красива мулатка в леглото си. Сюзет бе родена в плантацията, но бе твърде млада и много наплашена от Амали. Сега обаче, когато Амали я нямаше, също както и съпругата на Филип, Сюзет стана по-дръзка и привлече вниманието на своя господар към зрялото си шестнадесетгодишно тяло, обещавайки му наслади, на които той не можеше да устои. Кожата й с цвят на кафе с мляко все още бе копринено гладка, с нежния мъх на младостта, а гъстата й черна коса се спускаше на вълни чак до кръста. В нощта, когато Филип я взе в леглото си, тя безжалостно го бе изкушавала, бе се появила сякаш изневиделица, за да го измъчва с искрящите си черни кадифени очи, издала напред гърди, които безсрамно изпъваха рехавата материя на блузата й. Без да каже и дума, с черти, замръзнали в мрачно изражение, той бе хванал Сюзет за ръката, бе я дръпнал след себе си навътре в къщата под смаяния поглед на леля Луиз и я бе завлякъл в спалнята.
Без да остави нито на нея, нито на себе си време за събличане, Филип я положи по гръб на леглото и се хвърли върху нея така яростно, че и сам се смая. Сякаш искаше да я накаже заради греховете на всички жени по света. Филип бе смутен и шокиран от това, че намери Сюзет девствена. Веднага стана по-нежен, но бързо разбра, че тя не иска нежности. Щом премина първоначалната болка от проникването, тя стана като млада тигрица, притискайки го силно към себе си. Без да изпусне нито миг, девойката се отдаде телом и духом на акта, за който отдавна бе мечтала, за който се бе пазила, за да постигне именно този миг, именно с този мъж.
Филип трябваше да признае, макар и с неудоволствие, че Сюзет влиза в живота му в момент, когато той сериозно се боеше да не полудее. Нейната свежа, млада плът му действаше като балсам… но не за дълго. След първите една-две седмици, дори след като уталожеше страстта си с ненаситната малка Сюзет, не намираше спокойствие. Тя беше само едно малко развлечение, не успяваше да запълни огромната бездна, останала след Габи. Имаме и мигове, когато Филип копнееше да усети нежната главичка на Жан да почива на сгъвката на лакътя му.
На сутринта, когато Габи и Жан отплаваха с „Наветрен“, Филип стоеше в полето, от което бяха отрязали тръстиката вперил поглед в Мон Пеле, и дишаше тежко. Мътното зарево на гърлото на кратера с всяка минута ставаше все по-червено, облаците пепел и камъни не преставаха да стелят фина мъгла, която затъмняваше слънцето и потапяше света в мътни сенки. Той виждаше нажежените до бяло потоци лава, които се изливаха от гърлото на вулкана.
Ужасната гледка изпълни Филип със страх. С разтуптяно сърце осъзна, че Габи и Жан се намират точно на пътя на лавата, изтичаща от Мон Пеле! Изведнъж го овладя неотвратимо усещане, че само след часове планината ще изригне и ще се разцепи. Сен Пиер, единственият град по пътя на това разрушение, ще изчезне в море от разтопена лава! Нито за миг не му хрумна, че унищожителните потоци могат да поемат по друг път, че могат да унищожат например Белфонтен. Точно в този момент, когато разбра, че Габи и синът й могат да не оцелеят от изригването на Мон Пеле, Филип внезапно взе решение. Яхна коня си и препусна като полудял през стърнищата към къщата. Щом стигна в стаята си, взе едни дрехи, принадлежностите си за бръснене, извика Жерар и му остави нарежданията си.
Филип едва бе отминал банановата горичка, когато мигът настана. Връхлетя го внезапен ураганен порив на вятъра. Конят му се вдигна изплашен на задни крака и Филип отчаяно се помъчи да го овладее и да се задържи на седлото. Банановите дървета край него се приведоха почти до земята, той усети горещия полъх, който обгори тялото му. Всичко свърши така внезапно, както бе започнало. Приковал тревожния си поглед към вулкана, Филип смушка коня и го подкани да продължи.
Изведнъж заревото на ръба на кратера на Мон Пеле се издигна над него като ослепителна червена топка. Вулканът заизригва, земята под краката на коня му се разтресе, стълб от черен дим се издигна и увисна над кратера. Гърлото на кратера се разлетя на парчета. Бял облак, обагрен в пламъци, избухна от зейналата дупка в склона на вулкана и потече към морето.
Филип стоеше замръзнал на място, гледайки как димящият поток лава се устремява в коритото на река Рокселейн право към Сен Пиер. Макар че подтикваше неустрашимия си кон да продължава напред, Филип знаеше, че никой няма да оцелее, щом смъртоносният поток лава стигне града. Но той не можеше да се върне назад, препусна право напред, без да гледа нито изровения чакълест път, нито сринатите склонове на долините. Тъмен облак бе забулил слънцето. Филип препускаше в неестествена тишина — неестествена, защото всички звуци, издавани от птици и животни, бяха замлъкнали. Изведнъж конят му рязко спря и той изхвръкна от седлото. Свлече се по ръба на един склон, търкулна се надолу презглава, сякаш в някакъв сън чу коня си да цвили от страх. В следния миг падна във водата.
Когато се опита да помръдне, остра болка прониза главата му. Горещината бе непоносима, така му се искаше да пийне поне глътка вода. Дочувайки ромона на водата, той протегна ръце но напипа само острите камъни. Изведнъж си спомни всичко със стряскаща яснота. Надигна се на лакът и видя, че е успял да стигне до скалите, след като бе паднал в реката. Огледа се и осъзна, че е паднал от двадесет и пет фута — по някакво чудо бе оцелял. Помисли, че с него става още едно чудо, когато се огледа да види къде са му нещата, и забеляза коня си на другия бряг спокойно да пощипва стръкове трева.
Филип изчака няколко минути, докато светът пред него престана да се върти, после се изправи, стигна до водата и се хвърли в нея. Знаеше, че само с коня може да стигне навреме в Сен Пиер, за да спаси Габи и сина си. Заплува срещу течението със силни и уверени удари. Макар че не бе широка, реката бе придошла от скорошните валежи и Филип напрегна всичките си сили, за да не позволи на течението за да го отнесе. Той беше добър плувец и, подкрепян от твърдата си решимост да успее, стигна до другия бряг близо до мястото, където бе останал конят му. Отпусна се на плитчината за минута-две, за да си поеме дъх, полегна на брега и лежа така няколко минути, преди да тръгне към коня.
Докато се изкачваше по стръмния бряг, Филип усети, че земята е посипана с толкова гореща пепел, че горещината проникваше през подметките му. Дърветата около него не бяха вече зелени, оголените им безлистни клони стърчаха към небето. На всеки завой Филип се надигаше на седлото, за да зърне Сен Пиер, но не успяваше да види нищо. А когато стигна до живописното селце, разположено недалеч от града, сърцето му се вцепени от ужас. Това, което някога бе представлявало красиво малко село, разположено на мястото, където един планински поток се вливаше в река Рокселейн, сега бе място, пълно с развалини, бяха оцелели само четири-пет къщи. Останалите представляваха хаотични купчини изпочупени тухли и керемиди, усукано желязо и парчета от мебели. Изкоренени дървета се търкаляха наоколо, дори каменните и циментовите къщи не бяха оцелели.
Оттук нататък Филип започна да среща бегълци с празен поглед, с лица и коси, целите напластени с дебел слой пепел. Дрехите им не бяха в по-добро състояние. Филип внимателно се вглеждаше във всяко лице, преди да се отвърне, горчиво разочарован. Когато се помъчеше да ги пита нещо, те само отминаваха, без да му отговорят. Накрая едно измъчено лице се обърна на отчаяния вик на Филип:
— Какво стана в Сен Пиер? Лавата стигна ли града?
— Не, не лавата — отговори мъжът с помръкнал поглед; цялото му лице бе изцапано с пепел.
Филип усети как огромна тежест се свлича от раменете му.
— Слава на бога, че лавата не е стигнала до града — изрече той, отдъхвайки си облекчено.
