— Облак пара, господине — поясни мъжът. — От Сен Пиер не остана нищо.
Филип се помъчи да се овладее.
— Има ли други оцелели освен вас? Една жена… млада и красива, с дете?
— Видях много като тази, която описвате, господине. Всичките мъртви.
Когато мъжът се обърна и продължи след спътниците си, Филип не се опита да го спре, защото съзря в помръкналия му поглед ужас, който навярно щеше да го съпровожда през целия му останал живот.
Изведнъж мъжът се спря, погледна към Филип и извика:
— Върнете се! Няма да можете да стигнете до града. Всички, които останаха там, са мъртви!
Но нищо не можеше да отклони Филип. С мрачно лице и напрегнато тяло той подкара коня си напред. Габи и синът му трябваше да са живи! Когато накрая стигна до града, разбра защо мъжът се е опитвал да го разубеди. Това, което видя, не се побираше в човешките представи.
Плантациите и полетата със захарна тръстика около града бяха изчезнали под огромни бушуващи пожари, всички кораби, които бяха имали нещастието да останат в залива, също пламтяха. След като се огледа, Филип установи, че сред горящите кораби няма съдове от неговата компания. Брегът бе целият осеян с отломки и късове човешки тела. Сен Пиер се бе превърнал в обиталище на опустошението и разрухата. Градът още гореше, над него виснеше задушливата миризма на тлеещо дърво и човешка плът.
Първите трупове, които Филип видя, го потресоха — целите подути, с почерняла и напукана кожа. Вървеше напред, докато конят му можеше да се придвижва. След това Филип слезе от седлото и продължи пеша. Не след дълго осъзна, че горящият град първо трябва да изстине и едва след това ще е възможно да тръгне да търси Габи. Оттегляйки се в предградията, Филип започна безкрайното си чакане.
Чак след два дни опушените руини на Сен Пиер бяха изстинали достатъчно, за да може да влезе в града. Пробивайки си път през затрупаните с отломки улици, той отиде най-напред при къщата на Марсел. По нищо не личеше, че там някога е бил неговият дом. Пътищата бяха затрупани с тела на хора, избягали на улицата, за да умрат там. Филип скиташе безцелно сред труповете и след известно време се отказа отчаян. Единствената му надежда беше, че Марсел е успял навреме да изведе Габи и Жан от града.
Макар че очите му лютяха от острия дим и непоносимата горещина, той продължи да търси из развалините. Изчезнали бяха двете кули на катедралата, нямаше я военната болница, от нея беше останала само една стена. Най-невероятното бе, че дори стените на крепостта не бяха оцелели.
Филип продължи да броди из града, докато накрая се озова на пристанището. С учудване видя един кораб, закотвен далеч от брега, и една лодка, която се отделяше от него цялата натоварена с моряци. Изчака ги да стигнат до брега. Тогава научи, че „Наветрен“, собственият му кораб, е стигнал във форт дьо Франс, донасяйки вестта за катастрофата, и оттам е бил пратен кораб, който да търси оцелели в развалините. Филип се присъедини към търсачите.
До вечерта на този ден и през целия следващ ден спасителите търсеха оцелели хора из града. Бяха направили импровизирана болница, прислонена до единствената оцеляла стена на военната болница, и на втория ден до тази стена вече се редяха безкрайни купища тела, повечето от които — умиращи. На втория ден Филип с учудване видя как слънцето се показва през гъстата мъгла, която се стелеше над димящия вулкан. Върхът на кратера на Мон Пеле се бе взривил и оголеният склон бе неоспоримо свидетелство са разрушителната сила на планината. Разкошната джунгла бе станала безутешна, настръхнала сива пустиня от пепел и кал. А от коритото на река Рокселейн бе останал поток застинала лава, донесла смъртта и разрушението в Сен Пиер. Макар че над града се бе изсипала само пепел, придружена от камъни и гореща пара, разрушението бе такова, че умът не го побираше.
Същия ден Филип се намери пред руините на една къща, чиято оцеляла входна врата му изглеждаше някак позната. След като я гледа втренчено няколко минути, той се извърна, за да продължи търсенето. Един стон, слаб като шепот, привлече вниманието му. Обърна се към руините, отново се вслуша и чу звука. Позна, че това е човешки глас. Стреснат, Филип приближи към източника на звука и започна да търси под развалините на една стена. Откри една жена — едва се познаваше, че е човешко същество. Полуживото й тяло бе цялото почерняло, а лицето й бе изкривено от болка. Самият факт, че бе жива и в съзнание, бе истинско чудо. Филип се наведе над измъченото тяло на жената и тя отвори очи. Проговори с дрезгав задавен глас и за Филип не остана никакво съмнение, че слабият агонизиращ звук, който излизаше от устата на тази умираща жена, е гласът на Амали.
— Господин Филип — изстена Амали, вкопчвайки се с почернелите си ръце в него. — Ти дойде за своята Амали! Но е късно, ах, колко късно!
— Не е късно, Амали — излъга Филип, който усети, единствено жал и съчувствие към това окаяно човешко същество, в каквото се бе превърнала красивата му любовница.
— Много късно, много късно — изстена отново Амали. — Прости ми, моя любов. Прости ми, преди да умра!
— После, Амали, недей сега да говориш — успокои я Филип.
— За мене няма да има после. Не мога да се изправя пред бога, ако не ми простиш.
Филип кимна уморено. Нямаше избор, трябваше да изслуша предсмъртните думи на Амали.
— Исках съпругата ти да умре. Много я ревнувах и това уби нея и детето, което носеше, когато тя падна по стълбите. Мислех, че като умре, ти ще се върнеш при мене. — Амали замълча, преглътна мъчително и продължи с накъсан глас: — Но ти не дойде, господин Филип. Чакахте, но не дойде. Намери ли друга да заеме моето място?
— Чуй ме, Амали — прошепна Филип, доближавайки уста до ухото й. — Падането не уби Габи. То само ускори раждането, но тя оживя. Оживя и единият близнак, който носеше. Момче. Но момиченцето не можа да види светлината на деня.
— И… те… оцеляха… от Мон Пеле?
— Не… не знам — призна Филип с тревожен глас. — Не… не съм намерил телата им.
Със сила, каквато понякога добиват хората в предсмъртния си час, Амали дръпна Филип към себе си, докато лицето му се озова на инчове от изкривените й черти.
— Аз отдавна ти простих, че ме продаде. Сега е твой ред да ми простиш.
Ако прошката би донесла мир на Амали, Филип не виждаше защо да й я откаже. Без да усеща друго освен тъга, той изрече:
— Прощавам ти, Амали. Останалото е в ръцете на бога.
Тя веднага го пусна и падна на земята. Златистите й котешки очи проблеснаха със странна светлина.
— Сега ме убий, господин Филип. Убий ме…! Заради… това… което… някога… означавахме… един за… друг… убий ме.
Филип се отпусна назад, взирайки се в почернялото лице, цялото в мехури, и в съсипаното тяло, което някога му бе давало толкова много наслада. Не се и съмняваше, че тя винаги го бе обичала с цялата сила на своето същество. Облада го огромна, непреодолима тъга. Ужасно беше да я гледа как страда… тя щеше да умре скоро. Но как би могъл…
— Убий… ме… моля… те! — зовеше го Амали и думите й го пронизваха като с кама.
Филип се изправи, извади пистолета, който моряците му бяха дали, и се прицели в сърцето на Амали.
— Обичам те — изрече тя само с устни миг преди той да натисне спусъка.
Филип с натежало сърце се върна в импровизираната болница. Отпусна се на земята и подпря гръб на стената. Някой му подаде чаша кафе и чиния с храна. Той автоматично започна да се храни, скривайки чувствата си зад маската на умората. Не бе открил нито следа от Габи или Марсел. По всяка вероятност лежаха мъртви под димящите развалини на града. И на всичкото отгоре току-що бе застрелял бившата си любовница! Филип остави настрана чашата и чинията и зарови лице в дланите си, прекалено уморен, за да плаче, прекалено замаян, за да мисли, прекалено смазан, за да живее. Животът без Габи нямаше смисъл. Дори и мисълта за любимото му имение му Белфонтен не можеше да го утеши.
Като дочу наблизо да говорят хора, Филип се изтръгна от меланхолията. Не можа да не се вслуша в разговора. Вдигна глава и видя как лекарят се приближавало моряците, които носеха човек на носилка.
— Горкият — каза лекарят, поклащайки съчувствено глава. — Не мога да си представя как е оцелял толкова дълго.
