— Намерихме го на пристанището… лежеше до половината потопен във водата — отвърна единият от мъжете. — Може би затова е още жив. Водата сигурно го е предпазила да не обгори смъртоносно.
— Ще оживее ли? — попита вторият мъж.
— Няма изгледи — отговори сухо докторът и сви рамене. — Нито един от стотиците жители на Сен Пиер не оцеля след изригването на Мон Пеле.
— Чуйте! — обади се първият мъж. — Какво казва той?
— Сякаш вика някого. Жена му, може би е мъртва. Чуйте! Пак вика! — Лекарят наведе ухо към умиращия. — Габи. Да това е името. Ще му дам нещо да облекча смъртта му.
Филип веднага скочи на крака, цялата умора мигновено напусна тялото му.
— Почакайте! — извика той, стряскайки лекаря. — Мисля, че познавам този човек. Може ли да говоря с него?
Докторът вдигна рамене и безмълвно се приближи до друго почерняло тяло, което носачите току-що бяха донесли в импровизираната болница.
В мига, в който Филип се взря в покритото с мехури лице на Марсел и в пълните му с болка очи, той разбра, че не му остава много време. Наведе се до ухото на Марсел и го повика по име. След няколко минути умиращият фокусира погледа си и веднага го позна.
— Филип! — промълви той с напуканите си устни.
— Габи! — извика Филип с очи, изпълнени със страх. — Къде е Габи? И… и синът ми?
Мина цяла вечност преди Марсел да отговори. През това време Филип сякаш умря хиляда пъти.
— Жива е! И Жан. Качих ги на „Наветрен“ само миг преди да отплава.
— Благодаря, благодаря, Марсел! — изпъшка Филип, усещайки внезапно рязка умора. Минаха няколко минути, преди да възстанови самообладанието си. И изрече: — Каквото и да е станало в миналото, ти го възмезди с твоята алтруистична постъпка. Винаги ще те помня като човека, който спаси съпругата ми и сина ми.
— Твоят син, Филип? — Марсел отслабваше, но в гласа му се долови неверие.
— Да, моят син — повтори твърдо Филип. — Габи по закон е още моя съпруга и това прави Жан мой син, независимо кой го е създал.
Думите на Филип никога не бяха звучали по-решително.
— Как си могъл изобщо да се съмняваш? Никога не бих те помислил за такъв глупак. Габи винаги е била твоя. Никога не е била моя… никога. Жан е твой син.
— Недей да говориш — предупреди го Филип, когато гласът на Марсел секна. — Ще повикам лекаря.
— Не! — възпря го Марсел. — Времето ми изтича. Нека говоря. Но първо ми дай вода.
Филип се огледа, съзря наблизо кана с вода и успя да сипе няколко капки в това, което някога беше устата на Марсел. След няколко минути той заговори отново.
— Грижи се за нея, приятелю. Обичах я повече, отколкото мислех, че мога да обичам някой човек. Обичах и сина ти. Бих бил горд да го нарека мой син. Но така… така е по-добре. Тя никога… не е била… моя. Никога… не ме е… обичала. Винаги… е била твоя… винаги, Филип.
В очите на Марсел се четеше дива, осезаема болка. Филип се обърна, за да повика доктора.
— Не — изстена Марсел, усетил намерението му. — Не още. Изслушай… ме.
Филип бе чувал, че за душата на умиращия е добре да се изповяда, и в този ден разбра, че това е така. Първо Амали го бе помолила да я изслуша. Сега Марсел, изглежда, имаше нужда той да му окаже подобна услуга.
— Върви при Габи, Филип. Тя и Жан се нуждаят от тебе. Аз я обичах. Господи, колко я обичах! — изстена той. — Моята любов към нея беше чиста. Никога… никога не я докоснах, макар че господ знае колко я исках. Повярвай ми, приятелю, аз умирам. Не бих те излъгал.
Филип бе готов да отиде при Габи независимо дали тя е била любовница на Марсел. Това вече нямаше значение. Но предсмъртните думи на Марсел изпълниха сърцето му с радост.
— Аз… не можех да повярвам, че всичките тези месеци си живял в една къща с Габи и…
— Никога! — отрече яростно Марсел, знаейки дълбоко в сърцето си, че добрият бог ще му прости тази лъжа. Не искаше да каже на Филип, че Габи един-единствен път му е позволила да се люби с нея. Той знаеше, че му се е отдала само от благодарност. Във върховния момент бе извикала името на Филип и това доказваше, че Марсел е прав.
— Преди две седмици тези думи щяха да бъдат най-желаните за мене. Днес те не означават нищо. Обичам Габи, каквото и да се е случило в миналото. Само се надявам моята безразсъдна гордост да не е унищожила чувствата, които тя имаше към мене — призна в изблик на откровеност Филип.
Гримаса сгърчи лицето на Марсел.
— Приближи се, приятелю — прошепна той със забележимо отслабващ глас. — Моля те да не казваш на Габи това, което сега ще ти разкрия. След като умра, искам тя да ме запомни с добро.
Филип зачака търпеливо, защото знаеше какво ще чуе.
— Радвам се, че не те убих. Всичките пъти… във Франция, на борда на „Наветрен“, в Ню Орлиънс. Дълбоко съжалявам за смъртта на капитан Стоун. Аз убих и него. Разбрах от Габи, че отива на важна мисия… да купува муниции. Трябваше да го спра. Заповед.
— А инцидентът с капитан Жискар на борда на „Наветрен“? — запита меко Филип. Сега би могъл да изслуша всичко.
— И него също убих. Съжалявам. Не биваше да позволя документите да стигнат до генерал Джаксън. Но се провалих.
— Защо, Марсел? За бога, защо? Ти си чист французин. Толкова много ли обичаше англичаните?
— Парите, приятелю, парите. Баща ми остави Льо Шато с много дългове. Сестрите ми имаха нужда от зестра, за да си намерят съпрузи, достойни за техния произход. Английските пари спасиха Линет и Онор, позволиха им да се омъжат щастливо. Без тях те трябваше да се задоволят с много по-малко. В крайна сметка опитай се да не ме съдиш твърде сурово.
Филип помисли, че Марсел би могъл да намери друг изход от финансовите си затруднения. Но умиращият имаше нужда от поне мъничко достойнство, независимо от греховете си. И Филип изрече на глас:
— Това, което си направил, Марсел, е сега в ръцете на господ.
— Значи няма да кажеш на Габи?
— Не, Марсел, миналото е погребано.
— Благодаря… приятелю. Кажи… й… кажи… й… че я… обичам… — гласът му секна насред изречението.
— Вярвам, че я обичаш, приятелю — отвърна меко Филип, знаейки, че Марсел вече не може да го чуе. — Вярвам, че я обичаше.
Той трепна силно, когато лекарят го докосна по рамото.
— Ваш приятел ли беше? — запита съчувствено, докато затваряше очите на мъртвия.
Филип се поколеба цяла минута, преди да отговори:
— Приятел? Да, докторе, би могъл да се нарече приятел.
— Съжалявам, драги — отвърна лекарят. — Радвайте се, че не е бил близък ваш приятел.
Никой никога не бе изричал по-верни думи.
След пет дни моряците от спасителния отряд напуснаха опустошения Сен Пиер. Не откриха никакви оцелели в пожарището. Когато обезсърчените спасители се качиха на кораба си, за да отплават обратно към Форт дьо Франс, Филип беше сред тях — уморен, мръсен, но невероятно щастлив.
На борда на „Наветрен“ Габи люлееше Жан, даваше му да суче, а после се отпускаше и се наслаждаваше на гледката, която представляваше щастливото бебе. Само Жан й бе останал. След като във Форт дьо Франс научиха, че Мон Пеле е унищожил Сен Пиер до основи, Габи разбра, че Марсел е мъртъв. Ако беше жив, щеше да намери начин да стигне до нея или поне да й прати известие. Една сълза се търкулна по бузата й, докато тя мълчаливо скърбеше за единствения истински приятел, който бе имала. Той я бе обичал повече от Филип, беше й го доказал и бе умрял.
Макар че беше почти напълно сигурна в смъртта на Марсел, Габи нямаше откъде да разбере дали Филип
