отговори на въпроса на Марсел.
— Много важно беше да разбера дали се е случило нещо изключително, което е предизвикало стрес в организма й и да е довело до тази болест. Тя още не се е възстановила напълно от раждането.
— И до какво заключение стигнахте?
Доктор Рено въздъхна тежко.
— Ако знаех какво се е случило този следобед между двамата съпрузи, щях да мога с по-голяма сигурност да ви отговоря. Без съмнение госпожа Сен Сир е сериозно болна. Предполагам, че Сен Сир ви е казал какво ужасно нещо е преживяла тя в Норфък? — Когато Марсел кимна, той продължи: — Тази треска може да бъде една закъсняла проява на наркотиците, които още циркулират в отслабналото й тяло.
— Какво може да се направи за да й се помогне?
— Не особено много, ще кажа със съжаление. Създайте й възможно най-големите удобства, давайте й много течности, трябва често да й се правят обтривания с хладка вода. Ще й оставя лекарства за сваляне на температурата и ще дойда отново утре, освен ако не се наложи да ме повикате по-рано.
Той подаде на Марсел едно малко шишенце с тъмна течност, после се запъти надолу по стълбите.
— И още нещо — напомни той на Марсел. — За предпочитане е тя да не кърми бебето, докато треската не мине и докато не възстанови силите си. Ако има някаква инфекция в кръвта й, не можем да подложим на риск здравето на бебето. Има възможност то да прихване инфекцията чрез млякото. Ако гърдите започнат много да я болят — намекна той, — Луела ще знае какво да направи.
Марсел изпрати доктора до вратата и веднага се върна при Габи, за да остане там цялата нощ, като от време на време изтриваше трескавото й тяло със студена вода и я караше да глътне малко течност, макар че гърлото й бе свито. Напрягаше се да разбере нещо от несвързаните й бълнувания, но единствената ясно различима дума беше „Филип“; тя непрекъснато повтаряше това име и накрая Марсел не можеше повече да го понася.
Изведнъж посред нощ Габи се събуди с напълно ясен разум. Протегна нерешително пръсти, докосвайки ръката на Марсел, и той трепна силно, защото беше задрямал.
— Какво има, скъпа? — запита той, виждайки виолетовите й очи вперени в него.
— Прости ми, Марсел.
— За какво, любов моя?
— Тази нощ трябваше да бъде изключителна. Знам, че ти се надяваше… че… искаше…
— Шт — успокои я той, слагайки пръст на устните й. — Ще има други нощи. Цял живот ще имаме, за да се обичаме.
— Цял живот — повтори отпаднало Габи, преди отново да изпадне в безсъзнание.
На следващия ден доктор Рено установи, че пациентката му се е съвзела, но въпреки всичко тя продължаваше да изпада в треска и делириум. Докторът каза, че лечението трябва да продължи, и си тръгна, предупреждавайки Марсел, че Габи трябва да остане на легло цели три дни, след като треската мине. Каза освен това, че няма да идва повече, а трябва да го повикат само ако положението й се влоши. След като докторът си тръгна, Марсел колебливо се съгласи да повери Габи в ръцете на Тидци, за да може той да се изкъпе и да си почине — нещо, което наистина бе заслужил.
След няколко часа сънят на Марсел бе прекъснат от Тилди, която го разтърсваше за рамото. Той веднага скочи.
— Какво има? Нещо случило ли се е с Габи?
— Госпожа Габи много я боли — изрече някак загадъчно Тилди. — Аз… аз… не знам какво да правя.
— Какво я боли? — Усещайки, че на Тилди й е трудно да се изкаже, Марсел разбра какво точно мъчи Габи. — Къде е Луела?
— Кърми бебето, господин Марсел. Искате ли да я повикам?
— Не, остави я да го кърми. Аз сам ще ида при госпожа Габи. Ти се върни в кухнята.
Тилди, скептично настроена относно възможността Марсел да облекчи болката на Габи, все пак се подчини. След минути Марсел, облякъл един халат, се озова при Габи и внимателният му поглед веднага схвана в какво се състои затруднението.
— Дайте ми Жан — замоли го Габи — Трябва да го накърмя.
— Докторът строго нареди само Луела да го кърми, докато ти си болна. — Когато Габи го изгледа смаяно, той продължи с успокояващ глас: — Трябва да мислиш за сина си. Има голяма вероятност да го заразиш с млякото си.
— Не… не съм помислила за това — призна тя със слаб глас. — Но какво да правя?
Макар, че бе придърпала чаршафа чак до брадичката си, едно издайническо петно бе избило през нощницата върху белоснежната му повърхност.
— Нека ти помогна. — каза Марсел, издърпа чаршафа и разкопча нощницата й до кръста, оголвайки подутите й от мляко гърди. Загледа с интерес бялата течност, бликаща от зърната, която се стичаше на криволици надолу. Нерешително посегна и леко докосна първо едното, после другото кълбо. Усети ги горещи и подути и Габи извика от болка, макар че той я бе пипнал съвсем леко.
Без да се колебае повече, Марсел легна до нея и без да обръща внимание на слабите й протести, пое в уста подутото й зърно и започна леко да смуче, докато млякото потече свободно, изпълвайки устата му с гъст и сладък вкус. Той я обичаше и не придаваше никакъв специален смисъл на постъпката си; само искаше да облекчи страданието на жената, която обичаше. Почти веднага болката в тази гърда намаля, после съвсем изчезна. Габи въздъхна, когато Марсел се премести на другата гърда и повтори манипулацията и с нея. Освободена от болката, тя задряма. Усещайки как напрежението се оттича от тялото й, Марсел нерешително прекъсна така приятната за него работа и излезе на пръсти от стаята, след като бе положил нежна целувка на устните й, бе закопчал отново нощницата и бе я завил чак до брадичката.
На следващия ден, макар че Габи изглеждаше доста по-добре, Марсел сметна, че няма нужда да утежнява положението й със съобщението, че адвокатът на Филип е дошъл още в ранните часове на деня с документ, в който Филип изразяваше намерението си да иска развод чрез френски съд. Причината беше изневяра! Марсел имаше две причини да запази за себе си това съобщение поне на първо време. Страхуваше се, че тя ще откаже да замине с него за Франция, освен това вярваше, че щом бъдат далече от Филип, тя ще го обикне толкова, колкото той я обичаше. Изминаха много дълги, мъчителни часове, в които той обмисляше каква ли може да е причината за ненавременното посещение на Филип в деня, когато Габи се бе разболяла. Питаше се какво се е случило между двамата съпрузи, та Филип е променил намерението си и е решил да поиска развод. До този ден той твърдо бе държал на решението си да не се развежда. За момента Марсел можеше само да прави предположения.
Тази нощ Сен Пиер бе разтърсен от огромно изригване, много по-силно, отколкото хората изобщо си спомняха. На другата сутрин всичко бе покрито със сива пепел, която залепваше по гърлото, втвърдени потоци лава стигаха почти до предградията. Освен това вулканът не преставаше да изригва. Жителите на града го напускаха в паника, по улиците цареше истински хаос. Дори корабите в пристанището се приготвяха да отплават в открито море и всеки вземаше толкова пътници, колкото можеше да побере.
След три дни странната болест на Габи изчезна така внезапно, както бе започнала, оставяйки я слаба, но вече без никаква треска. Сега тя всеки ден ставаше от леглото и оставаше на крак повече време. Седнала на стол, сложен до затворения прозорец, Габи наблюдаваше със страх как жителите на Сен Пиер се щурат като полудели из улиците. Хвърляйки уплашени погледи към неспирно изригващия стълб от сива пепел, който се носеше над вулкана, Габи се запита разтревожена дали не би трябвало и те да напуснат града. Нямаше намерение да излага на риск живота на Жан, оставайки в Сен Пиер дори минута по-дълго, отколкото беше необходимо. Каза това на Марсел, когато се облече за вечеря и слезе долу при него в трапезарията.
— И аз това си помислих — съгласи се Марсел. — Помислих да изчакаме и да заминем с „Упование“, но вече не съм сигурен, че е разумно. Трябва да направя това, което според мене е най-добре за тебе и Жан. А точно сега най-разумното е да напуснем Сен Пиер. Предлагам утре да си опаковаш нещата и на следващия ден да заминем за Льо Шато. Вземи само най-необходимото — предупреди я той. — Ще пътуваме по- сигурно, ако сме с малко багаж.
На следващия ден слънцето не успя да пробие през дебелата пелена от пепел, надвиснала над града. Все едно нощта не бе свършила. Габи нямаше търпение да тръгне. Тази вечер, когато Жан сучеше жадно от
