Лайън се беше облегнал на вратата и наблюдаваше как Ариана стои сгушена и мрачно гледа огъня. Изглеждаше толкова красива, че сърцето му замря. Главата й беше наведена. Непокорни кичури коса се спускаха около слепоочията и лицето й. Сребристите й къдрици блестяха и в отражението на огнените отблясъци изглеждаха като нежен ореол. В този момент той изпита силно желание да я притежава. Беше на ръба на отчаянието. Защо да се отчайва, помисли той, та нали в крайна сметка тя беше причината да загуби своята чест и достойнство. Наранената гордост му забраняваше да я обича. Това беше най-голямото наказание за Лайън — да послуша разума, а не сърцето си. Всичко, което той притежаваше, и всичко, което представляваше, дължеше единствено и само на Уилям, и той му се отблагодари, като го предаде. И всичко това заради една жена. Ариана…
Тя се обърна и го видя.
— Лайън… — долната й устна затрепери, докато чакаше той да отговори.
— Милейди — отвърна й студено той. Ако се опиташе да се преструва, че е загубил интерес към нея, вероятно щеше да успее да разпръсне насъбралите се в гърдите му чувства и да изпълни своето решение. — Вземи това — каза той и й подаде някакъв пакет.
— Какво е това? — Тя търсеше по лицето му следи от нежност, но от ледено-сините му очи струеше само студенина.
— Облечете се, милейди. Препоръчвам ви по-дебели дрехи — подплатена блуза и туника. Добре е да си вземете допълнителен чифт обувки и едно по-топло наметало.
— Не разбирам. Да не би да искате да пътувам до Лондон, преоблечена като мъж?
— Като паж, Ариана — като мой паж. И няма да пътуваш към Лондон.
— Но… сър Гуейн ме предупреди да бъда готова, за да тръгнем след утринната молитва.
Лайън отиде до огъня, за да стопли ръцете си.
— Имам други планове. Възнамерявам до те отведа в Крагмер.
— Крагмер! — възкликна Ариана. — Ами Уилям? Ами сър Гуейн? Нима Завоевателя е променил решението си да ме отведе в двореца в Лондон като заложница?
Най-после той я погледна, а в очите му се четяха безброй емоции.
— Не, Уилям не е променил решението си. Той отпътува веднага, след като разбра, че маркизите са нападнали Честър. Отпътува със своята армия, за да защитят крепостта.
— Но какво ще стори той, когато разбере, че не си се подчинил на неговата заповед? Как ще постъпи сър Гуейн, след като установи, че съм заминала без негово разрешение? Страхувам се за теб.
Лайън погледна лицето й и тайно се прокле, че й дава напразни надежди. Осъзнаваше, че никога повече няма да бъде неин съпруг, но и не можеше да приеме тя да отиде в Лондон и да бъде покварена в развратния дворец, който и Уилям не можеше да контролира. Искаше да я вземе със себе си, макар и да разбираше, че присъствието й ще бъде за него едно постоянно мъчение. Ако беше малко по-мъдър, щеше да я остави на грижите на Уилям и тя щеше да бъде далеч от погледа му, без да му напомня всеки миг за изгубената чест.
— Уилям няма да направи нищо. Прекалено е зает. Сър Гуейн е получил заповед да отведе сина на Малкълм в Англия като заложник. Няма да се бавят, за да те търсят. Наследникът на краля има много по- голямо значение за тях от съпругата на един барон. Трябва да се вземе под внимание и лейди Забрина. Вероятно — каза той обнадеждено, — Уилям ще размисли и отново ще ме приеме в свитата си, още преди да разбере, че не си пристигнала в Лондон. И друг път съм го виждал в толкова лошо разположение на духа. Настроенията му се променят бързо и като цяло здравия разум не го напуска, дори когато е ядосан.
— Моля се да си прав — отвърна Ариана колебливо. Тя не вярваше настроението на Уилям да се оправи скоро.
— Ще се върна за теб преди изгрев слънце!
— Какво ще стане, ако някой от охраната на Уилям се противопостави на нашето заминаване?
— Няма — отвърна твърдо Лайън. — Никой освен моите довереници не знае, че аз нямам паж. Откакто един младеж, който служеше при мен на този пост, загина трагично, аз се отказах от паж. Когато се качим на конете и отпътуваме от Абернети, никой няма да се усъмни. Сър Гуейн отговаря за спазването на заповедите, дадени от Уилям, и за него е важно да види мен и свитата ми да напускаме Абернети.
Ариана го наблюдаваше през сълзи.
— Лайън, аз… не знам какво да кажа. Ти загуби толкова много, заради мен. Защо правиш това? Защо?
Лайън усети, че губи контрол, като забеляза блестящите капчици, натежали върху дългите мигли на Ариана.
— Господи, моля те, помогни ми, защото сам не мога да се справя с това! — процеди през зъби Лайън. Това съвсем не беше отговорът, който Ариана търсеше, но беше всичко, на което той бе способен. И дума да беше казал повече, означаваше да направи компромис. За да убеди себе си и нея в своята твърдост и безчувственост, той я дръпна грубо към себе си, целуна я студено и я отблъсна настрана. Преди Ариана да осъзнае какво означава тази целувка, той излезе от покоите й.
Ариана се беше приготвила и чакаше от часове. Тя не можа да мигне цяла нощ. Беше облечена с туника и наметало от дебел тъмен плат, подплатено с кожа, за да бъде по-топло. Тя неспирно поглеждаше към прозореца, независимо от това, че беше още много рано. Зората едва се прокрадваше като сив дух на западния хоризонт. Лайън трябваше да е вече тук, мислеше Ариана и притеснението й постепенно се засилваше.
Тя се втурна напред, когато Лайън отвори вратата и влезе в стаята й. Беше облякъл доспехите си и носеше шлема си под мишница. Наметалото му беше небрежно прикрепено на раменете. Той я огледа с безмълвно одобрение, кимна й със задоволство и й даде знак да го последва. Тя тръгна след него мълчаливо през мрачния, студен коридор. Тихо преминаха през каменното стълбище и се озоваха в залата, където на сламени постели пред горяща камина спяха неколцина мъже.
— Сложи си качулката — каза й Лайън с притаен глас. По негова заповед Ариана заобиколи спящите мъже и излезе от крепостта.
Излизането им обаче не остана незабелязано. Докато преминаваха задния двор на замъка, където ги очакваше Белтан, сър Гуейн се появи изневиделица от мрака и им препречи пътя.
— Почти се съмна, милорд.
— Така е! — съгласи се Лайън. — Тръгвам, сър Гуейн, така както заповяда Уилям.
Сър Гуейн погледна към насъбралите се рицари, а после насочи погледа си към Ариана. За да разсее любопитството на Гуейн, Лайън каза:
— Наложи се да измъкна пажа си направо от леглото. Ленивият момък би проспал и утринната молитва, ако му позволя.
— Не го виня — промърмори сър Гуейн и придърпа по-плътно наметалото си. — Толкова е студено, че човек направо може да замръзне. Вървете тогава, милорд, и нека бог да е с вас!
Лайън не помръдна, докато сър Гуейн не се отдалечи достатъчно. Веднага след това сграбчи Ариана през кръста, вдигна я и я постави върху оседлания й кон. Той яхна своя жребец и всички препуснаха през портите и се отправиха на път без повече препятствия. Ариана, заобиколена от рицарите, следваше Лайън неотлъчно. Внезапно, докато яздеха по пътя, той грабна юздите на коня й и се впусна в галоп. Ариана се вкопчи в гривата на животното, молейки се да не падне.
Препускаха изнурително цяла сутрин, като спираха за кратко, за да напоят с вода конете. Времето ставаше все по-студено и въпреки това имаха късмет — през целия ден не заваля нито дъжд, нито сняг. По обяд спряха да похапнат от оскъдните хранителни припаси, които сър Белтан беше задигнал от кухнята предната нощ. Когато Лайън даде знак, че трябва да тръгнат отново, Ариана едва се изправи на крака. Той се приближи и й помогна да се качи на коня.
— Опасявам се, че не трябва да се бавим, милейди! — каза той и й помогна да се качи на седлото. — Няма да се успокоя, докато не стигнем Крагмер. Съмнявам се сър Гуейн да ни последва, но въпреки това не искам да рискувам. Ще се справиш ли?
— Ще се справя, не се тревожи за мен. Не е необходимо да се бавим повече. Нямам търпение да стигнем в Крагмер, както и ти. Ще изтърпя всичко друго, но не и да отида заложница в Лондон. Няма да мога да живея в тази норманска крепост.
