Кони Мейсън
Лъвът
ПРОЛОГ
Нортумбрия, Англия, 1067 г.
Злокобни, кървавочервени пръсти облизаха бледата повърхност на зората и възвестиха началото на нов ден — ден, белязан с печата на надвиснало нещастие. Ариана Крагмер вече познаваше тази гледка от своите видения. Даже ако пратеникът на Завоевателя1 не беше пристигнал, тя отдавна знаеше какво я очаква.
Стоеше на парапета на най-високата кула от бащината си крепост — мъничък силует, изсечен сякаш на фона на аленочервената зора. Умен и предвидлив човек, баща й, Найл Крагмер, бе вдигнал насред земите си крепост по френски образец — с тънки кули с наблюдателници и внушителни външни стени, вместо да построи господарско имение като повечето английски феодали. И тази крепост — една от малкото в цяла Англия — бе доказала, че е надеждно препятствие пред завоевателите в граничните земи на Нортумбрия2.
Ариана се взираше съсредоточено в навъсената зора — гледаше и чакаше, а лицето й бе помрачено от облаци. Откакто й бяха донесли вестта, че баща й и тримата й братя са намерили смъртта си в битката при Хейстингс3 — още оттогава тя знаеше, че този ден все някога ще дойде. След като бе извоювал победата, Уилям Завоевателят действаше светкавично — отнемаше владенията на саксонските благородници и ги даряваше на свои рицари, които се бяха сражавали на негова страна и му бяха останали верни. Затова и Ариана знаеше, че е само въпрос на време копелето Уилям да обърне поглед на север, към плодородните земи на Нортумбрия и да въведе хората си във владение.
— Ето го, идва! Лайън4 идва! — Предупреждението дойде откъм Кийн, сенешалът5 на Ариана, чийто зорък поглед не се откъсваше от хоризонта.
Ариана рязко се обърна и бурен водопад от златисторуси коси обгърна раменете й. Тя присви зелените си очи срещу заслепяващата, кървавочервена зора и видя гордия силует на Лайън да изплува в пространството, където хоризонтът срещаше плодородната почва на Нортумбрия. Яхнал огромен черен жребец, той уверено напредваше към земите на Крагмер. Внезапно първите слънчеви лъчи пробиха гъстата пелена от облаци и бронзовият му шлем проблесна ослепително. Отражението на светлината почти я заслепи.
— Погледнете, води цяла армия!
Ариана свъси вежди. Верният й сенешал не преувеличаваше. Зад гърба на Лайън се простираше върволица от придворни и наемни войници, тежко въоръжени и гордо изправени под металните си доспехи. На лицето й се изписа презрение. Нима великият рицар очакваше едно четиринайсетгодишно, момиче, обградено с шепа войници и камериерки, да се възправи насреща му?
Сърцето й заби по-учестено, докато го гледаше да наближава — безмилостния воин, когото Завоевателят ценеше достатъчно, за да му подари най-богатите владения в кралството. Бронзовият шлем закриваше лицето му. Върху кожената си туника носеше метална ризница, лъскава като обвивката на риба, която мигом го отличаваше като един от най-знатните нормански рицари. В лявата си ръка държеше овален щит, поне пет фута в диаметър и толкова тежък и обемист, че се налагаше да го придържа с широк ремък през рамото си. За коня му бяха прикрепени чифт седемфутови стоманени пики, а в дясната си ръка стискаше двуостър боен меч — огромно, лъскаво оръжие, с каквото само свиреп гигант като него би могъл да си служи. На Ариана цялата тази демонстрация на сила и непобедимост й се струваше излишна и дори оскърбителна.
— Изглежда грамаден и страховит, не мислиш ли, момичето ми? — Ариана се сепна, дочула гласа на вещицата Надая иззад гърба си. — Говори се, че бил незаконороден, също като господаря си Уилям. И е млад. Само на двадесет и две години е, а вече му се носи слава, че бил воин, който не отстъпвал на самия Уилям — нито по сила, нито по кураж. Хората разправят, че дори спасил живота на своя крал, и то когато бил само на осемнайсет. Ето един нормански рицар, който е извоювал титлата си със смелост, с каквато малко мъже могат да се похвалят.
— В такъв случай е още по-жалко, че не е паднал на бойното поле — отвърна злъчно Ариана. — Земите на Крагмер ми принадлежат. Уилям няма право да ми ги отнема и да ги дарява на друг.
— Но ти си още дете! Не можеш да ги защитиш от завоевателите, които настъпват от север. Кралят на Шотландия отдавна е хвърлил око на Нортумбрия. Малкълм не би се поколебал да отнеме Крагмер от едно беззащитно момиче.
Ариана изгледа унищожително кокалестата вещица.
— Ти на чия страна си, Надая? И какво правиш тук? Не си спомням да съм те викала от дупката ти в гората. Може би великият нормански рицар няма да се зарадва да види вещица в току-що придобитите си земи.
Ариана не искаше да обиди старицата, но думите сами се изтръгнаха от устата й. Открай време знаеше, че Надая е вещица и че живее в гората отвъд крепостта. Жените често се обръщаха към нея, когато искаха да заченат и не можеха, или пък носеха дете твърде скоро след предишното и искаха да пометнат. Хората разправяха, че Надая умеела да прави и черни, и бели магии, и че тежко се пишело на онзи, когото застигнело проклятието й.
Ариана знаеше, че не бива да вярва на всичко това и в действителност още от дете беше силно привързана към възрастната жена. Познанията й за билки и растения бяха безгранични и неведнъж бе връщала болни от прага на смъртта. Още от малка Ариана бе научила много от добрата старица. Освен това, Надая бе една от малкото, които знаеха за необичайния дар на Ариана.
Способностите й да
— Великият нормански рицар не се бои от никого, а най-малко пък от вещицата на Крагмер — отвърна невъзмутимо Надая. — Не се бой, Ариана, старата вещица е тук и ще те пази. Погледни ей там… — Тя посочи с кокалестия си показалец към приближаващите ездачи. — Не е ли величествен?
Ариана се вторачи в наближаващия рицар с нарастваща уплаха. Той наистина приличаше на хищника, чието име носеше. Яхнал уверено жребеца си, изглеждаше непобедим под тежестта на лъскавите си доспехи. И макар шлемът да бе спуснат над очите му, Ариана живо си представяше лицето му, белязано с рани от ожесточени битки.
Лайън Нормандски спря бойния си жребец досами главния портал и огледа одобрително внушителната крепост, която си беше извоювал в честна битка. Главната кула, издигната насред гъста горичка, беше обградена от всички страни с ров, пълен с вода, и по-малки защитни кули. Това беше първата такава крепост, която виждаше в Англия, макар че за Нормандия беше нещо обичайно. И все пак беше щедра награда, каквато дори не би могъл да мечтае да притежава, ако не беше спасил живота на Уилям Завоевателя при една от първите му тежки битки на Мейн.
Като незаконороден син без пукната пара, Лайън нямаше никакви шансове да се ожени за богата наследница и още по-малко да стане господар на такива владения. Позорното прозвище „копеле“, с което бе жигосан по рождение, бе оставило дълбок белег в душата му. Беше го направило по-силен и по- безмилостен.
Още от пръв поглед Лайън забеляза, че кулата е добре укрепена, за да отблъсква мародерите от север, и на устните му трепна усмивка. Крепостта се издигаше гордо насред обширна, плитка долина, прорязана от водите на река Хамбър. Главната кула бе снабдена с подвижен мост и тесни бойници под назъбените парапети, а по-малките правоъгълни кули наоколо с амбразури във всеки ъгъл правеха крепостта още по- надеждна. Лайън вече бе имал възможност да мине през близкото селище и видя, че и крепостниците, и свободните селяни живеят в охолство.
Лайън проследи с поглед тънката снага на главната кула и присви очи към мъничкото бледо лице, вторачено в него откъм назъбения парапет. Бойният му жребец затанцува нетърпеливо под него, докато
