знаеше името му, но призна, че ти е носила писма от него срещу дребни монети. И няма никакво съмнение, че среднощният ти посетител не е уважаваният ти съпруг.
— Не е вярно! — не отстъпваше Ариана. — Може би нещастното момиче просто се е изплашило и ви е разказало онова, което сте очаквала да чуете.
— А може пък да е казала истината. Във всеки случай вече няма да я видиш в манастира. Терса беше сурово наказана и изпратена обратно в колибата на баща си. Той обеща да се погрижи да я омъжи набързо за един строг вдовец с шест деца, които отдавна имат нужда от майка.
Внезапно Ариана бе пронизана от съжаление към младото момиче с такава злощастна съдба.
— Терса не е направила нищо лошо. Нито пък аз.
— Ти си омъжена за велик човек! Или вече си забравила брачните обети?
— Да, вярно е, че съм съпруга на лорд Лайън, но това стана против волята ми.
— Такава е съдбата на всички жени. Омъжват се за който им наредят, а собствените им желания нямат никакво значение. Защо си мислиш, че жени като мен избират монотонния и уединен живот пред брака? Не, Ариана, ти с нищо не си по-различна от стотиците млади жени из цяла Англия. А твоя съпруг очевидно не го е грижа за теб. Ако беше другояче, нямаше да те захвърли в манастир и напълно да забрави за съществуването ти. Пет пари не давам колко си знатна, защото никой не го е грижа за теб. И или ще живееш според нашите правила, или ще си носиш последствията.
Ариана замръзна.
— Няма да ми е за първи път да изпитам силата на пръчката.
Игуменката я блъсна пренебрежително пред себе си.
— Върви в килията си и се моли за опрощение на греховете си. Наказанието ще се състои след утринната молитва, преди богослужението. През цялата история на „Сейнт Клер“ прагът на този манастир не е бил прекрачван от толкова опърничава жена като теб. Щом съпругът ти научи за безсрамното ти поведение, несъмнено строго ще те накаже. Но аз ще му спестя този труд.
Ариана се втурна към тясната си килия, която от пет години беше неин дом и затвор. Ако Лайън беше тук, едва ли можеше да очаква милост от него. Той вече имаше Крагмер, титла и млада любовница; нямаше нужда от нея.
Малко след утринна молитва, Лайън наближи манастира „Сейнт Клер“. Камбаните все още отекваха с тревожен звън. Той дръпна звънчето на входната врата и зачака да му отворят.
Вътре в мъждиво осветения параклис, Ариана стоеше коленичила пред олтара, с чинно превит гръб, вдигнала отбранително ръце над главата си. Над нея стоеше игуменката и замахваше с пръчката с отработен жест, а наоколо им стояха неподвижни няколко монахини със сурови погледи и безизразни лица.
Ариана потисна с усилие мъчителен стон, щом поредният болезнен удар се стовари между плешките й. По-скоро би умряла, отколкото да позволи игуменката да я чуе да вика от болка. Всеки следващ удар само подсилваше омразата й към човека, който я бе захвърлил в този ад. Някъде в тъмните кътчета на манастира отекна входен звънец, но Ариана почти не го чу. Беше твърде погълната от очакването на поредния суров удар на пръчката.
В това време пред главния портал на манастира Лайън пристъпваше нетърпеливо от крак на крак и вече сериозно обмисляше дали да не счупи вратата, за да се добере до съпруга си. Съпруга… цели пет години почти не се беше сещал за малката девица с буен нрав, която бе оставил в манастира. Острият й език почти го бе изкарал от кожата му на път за манастира. Бе изпитал неимоверно облекчение, когато я остави във вещите ръце на строгите монахини. Сега от все сърце се надяваше петте години строг контрол и уединен живот да са сломили детинското й вироглавство. Очакваше да види една нова Ариана Крагмер. Вместо опърничавата, деспотична девойка, лорд Лайън си представяше че ще види скромна, блага и сдържана жена.
И точно когато вече си мислеше, че ще се наложи да отвори със сила тежката стоманена порта, ръждивите панти проскърцаха. В тесния процеп се появи кокалеста монахиня, облечена в мрачни черни одежди, и ахна при вида на грамадния рицар, възправил се пред нея в пълно бойно снаряжение.
— Не пускаме мъже в манастира — извиси тя пискливия си глас, който ясно издаваше страха й.
— Аз съм Лайън Крагмер. Дойдох за съпругата си — отекна гръмовният глас на Лайън, преди той с лекота да разтвори широко вратата. Сепнатата монахиня извика уплашено и се отдръпна встрани: — Искам да говоря с игуменката.
Монахинята погледна боязливо през рамо и нервно преглътна.
— Игуменката… е заета.
— Ще я изчакам вътре.
Жената погледна тревожно неколцината мъже, които придружаваха Лайън, и отстъпи назад.
— Както желаете, милорд. Ще ви покажа приемната, където можете да изчакате. Но сам — добави тя. — Хората ви не могат да влязат.
— Хората ми ще ме изчакат отвън.
Лайън остави монахинята да мине, подтичвайки, пред него, и я последва във вътрешността на манастира. Коридорите бяха притихнали и празни; наоколо не се виждаше жива душа, което му се стори странно. Но тъй като не беше запознат с начина на живот в манастира, бързо потисна тягостното чувство. Монахинята го преведе покрай параклиса с неестествена припряност. Лайън, който я следваше неотлъчно по петите, изведнъж забави крачка. Необичайните звуци, които долитаха от вътрешността на параклиса, му се сториха странно обезпокоителни. Внезапно му просветна. Натрапчивото „шляп, шляп“ трудно можеше да заблуди слуха на човек, така добре запознат с различните оръдия за наказание. Очевидно налагаха някое безпомощно създание, и то доста сурово. Лайън не можеше да си представи как е възможно някоя от тези благонравни жени да извърши нещо толкова греховно, че да заслужи такова сурово наказание. Любопитството го надви. Лайън внезапно се закова пред параклиса.
— Не! Не можете да влезете там! — Кокалестата монахиня мигом бе забелязала колебанието му и видимо правеше всичко възможно, за да го разсее. Но усилието й само подсилваше решимостта у Лайън.
— Това е параклис, нали така? — Едната му вежда се изви въпросително. — Може пък да искам да се помоля.
— М-може — заекна монахинята. — Но не ви съветвам да влизате точно сега.
Без да й обърне внимание, Лайън отвори със замах входната врата. Около олтара горяха стотици свещи. Пред очите му се разкри сцена, извадена сякаш от самия ад. Няколкото монахини в черни мантии, чиито бели забрадки хвърляха причудливи сенки върху тъмните стени, приличаха на хищни лешояди, скупчени около своята жертва. Жертвата, доколкото Лайън видя, беше дребничка женица, облечена в дрипава сива рокля, а главата й бе покрита с бяла забрадка. Коленичила пред олтара, тя бе превила покорно гръб под яростните удари на игуменката, която размахваше пръчката с видимо задоволство. Въпреки болката, която несъмнено изпитваше, жената не издаваше и звук, и Лайън неволно изпита съжаление към бедното създание. Питаше се какъв ли грях е сторила, за да заслужи такова сурово наказание.
Внезапно осъзнал, че няма право да се намесва, Лайън се обърна да си върви. В този миг обаче бялата забрадка се плъзна от главата на жертвата. Лайън неволно простена. Само веднъж досега беше виждал такива ослепително руси коси. Не, не точно руси, не дори златисти, а по-скоро сребристи и толкова блестящи, че почти го заслепяваха. Тя извърна лице към него и лорд Лайън пребледня, внезапно разпознал малката, решителна извивка на брадичката, високите скули, сега неестествено изопнати върху сгърченото от болка лице.
Ариана Крагмер.
Бяха изминали пет дълги години, откакто я видя за последно, и ненадейно в този миг си спомни всичко за нея. Упоритата извивка на малкото й носле, високите скули, плътните устни, сега по-пълни и розови отпреди, изумрудено зелените очи и великолепната коса. Но какво, за бога, ставаше тук?
— Спрете! — Ръката на игуменката, издигната да нанесе поредния удар, внезапно замръзна във въздуха. Няколко чифта очи се приковаха в Лайън, който решително крачеше към Ариана и игуменката.
— Лорд Лайън! — Възкликна боязливо игуменката. Лорд Лайън беше знаменит нормански рицар, изключително ценен от крал Уилям. Това, че ги беше сварил точно в този момент, не вещаеше нищо
