била позорно изхвърлена от манастира, задето е нарушила правилата. Грехът на Терса нямаше да се отрази добре на името му, а можеше дори да изгуби бъдещия си зет, ако Дорал научеше за безсрамното й поведение. — Терса не иска да се омъжи за Дорал, но скоро ще склони. — При тези думи той стисна яростно юмруци, намеквайки какъв метод ще използва, за да убеди дъщеря си да промени решението си.
Макар Лайън да вярваше в нуждата от покорство у жените, не можеше да се каже, че е привърженик на безмилостния побой. Онова, което бе казал на Ариана преди минути, бе по-скоро предупреждение, отколкото заплаха. Познаваше по-сигурни начини да държи съпругата си под контрол, вместо да я бие като куче.
— Милорд — намеси се Ариана, — искам Терса да ми стане прислужница. Не можем ли да я вземем в Крагмер? — Попита го толкова мило, че Лайън мигом се почувства заслепен от сладката й усмивка и съблазнителния глас. Дали изобщо познаваше тази изкусителка? Той тръсна глава и се върна в реалността.
— Имаме достатъчно прислуга в Крагмер.
— Но аз искам Терса. — Вярната служба на Терса през тези пет години в манастира заслужаваше награда. Ариана не можеше да понесе мисълта, че ще омъжат младото момиче за безмилостен грубиян, който всяка вечер ще изкарва гнева си върху нея. Баща й вече я бе наранил достатъчно.
— Какво ще кажеш, човече? — обърна се Лайън към Болдър, чийто глуповат поглед се стрелкаше невярващо от Ариана към съпруга й и обратно.
— Искате дъщеря ми да ви стане слугиня? — Божичко, кой ли човек, бил той норман или саксонец, не беше чувал за лорд Лайън и сърцатите му подвизи? Би било чест, помисли си Болдър, дъщеря му да се нареди в грамадното домакинство на такъв влиятелен господар. И все пак, и той можеше да измъкне нещичко, ако позволеше на дъщеря си да замине.
— Точно така — отвърна Лайън. — Съпругата ми желае дъщеря ти да й служи, а за мен е удоволствие да изпълнявам желанията й.
Болдър облиза алчно подпухналите си устни при мисълта какво би могло да означава подобно предложение, изразено в монети. Все нещо щеше да изкопчи от такъв заможен господар.
— Не бих искал да се разделям с най-голямата си дъщеря, милорд — изхленчи Болдър. — Тя ми е много нужна. Майка й много зависи от нейната помощ.
В този момент Лайън не чувстваше нищо друго, освен презрение към Болдър. Той ясно разбираше за какво намеква стария негодник и реши да сложи край на това веднъж завинаги.
— Колко искаш за дъщеря си, Болдър? Ще я купя за жена си.
Болдър премигна объркано.
— За бога, милорд, не исках да кажа…
— Много добре знам какво искаше да кажеш. — Лайън бръкна в кожената кесийка, която висеше на кръста му, извади една сребърна монета и я хвърли към Болдър. Той сръчно я улови, разглежда я известно време, а после кимна и рече:
— Достатъчно е. — С тези думи той се врътна на пета и се отдалечи, без да каже и дума на дъщеря си — нито съвет, нито сбогуване, нищо. Явно вече кроеше планове как да изхарчи неочакваното имане.
През цялото време Лайън почти не беше поглеждал Ариана. Беше озадачен и леко смутен от това, че така лесно се беше поддал на прищявката на съпругата си. И понеже не беше свикнал да е особено снизходителен към жените, сега нямаше представа защо бе откликнал на каприза й с такава готовност. Може би бе изпитал съчувствие към злощастната съдба на самата Терса, но и този отговор не го удовлетворяваше, защото нямаше навика да изпитва състрадание. Той беше закоравял боец, непреклонен нормански рицар и всичко, което вършеше, го вършеше за своя господар — Уилям Завоевателя.
Изненадана от ненадейно проявената отстъпчивост от страна на съпруга й, Ариана гледаше зяпнала как Лайън нареди на Белтан, верния му лейтенант, да вземе Терса пред себе си на седлото. Приведен над момичето, Белтан сръчно я повдигна с мускулестите си ръце и я метна на коня пред себе си, а после Лайън побърза да даде знак да продължат.
— Благодаря, милорд — изрече Ариана с повече топлота, отколкото бе изпитвала към съпруга си, откакто го видя за първи път.
— Единственото нещо, с което можеш да ми се отблагодариш, е името на мъжа, с който се срещаше тайно в манастира. — Той обходи с поглед лицето й. — И трябва да знаеш, че рано или късно ще го науча, защото рядко отстъпвам. — С тези думи Лайън пришпори коня си и препусна стремглаво напред. Сър Белтан веднага приближи и остана да язди покрай нея.
— Обещавам да ви служа вярно, милейди — каза Терса и се приведе леко, за да стигнат думите й до новата й господарка. — Цял живот ще съм ви благодарна за това, което сторихте за мен.
— Ще те помоля само никога да не говориш за годините, прекарани в манастира, защото не искам да си спомням нищо за това безрадостно време.
Терса нямаше нужда да й припомнят, че не бива да говори за манастира, а още по-малко за тайните послания, които бе предавала на Ариана от мъж, който със сигурност не беше съпругът й. Дори да я разкъсаха, нямаше да изтръгнат и думичка за това от устата й, макар да изпитваше известна благодарност към лорд Лайън, задето я бе спасил от отчаяната ситуация.
Спряха за малко по обед, за да хапнат от месния пирог, който купиха от пазара в селото. Ариана си избра едно местенце, далече от хората на Лайън, и удобно се настани под гъстата сянка на един дъб. Лайън обаче неочаквано се присъедини към нея, докато тя вкусваше с небивала наслада ароматното ястие, каквото не бе опитвала от пет години. Простата, безвкусна храна в манастира бе твърде различна от онова, с което бе свикнала да се храни от дете.
— Много си притихнала, Ариана — Лайън за първи път използваше малкото й име. — Да не би да се молиш за опрощение на греховете си?
Ариана срещна прямо погледа му.
— Боя се, че греховете ми са безобидни, милорд. Зад дебелите стени на манастира рядко изниква възможност да съгрешиш.
— Но ти явно си намерила начин, нали? Игуменката беше възмутена от поведението ти.
— Съжалявам, ако съм ви разочаровала, милорд. Предполагам, че има начин да убедите свещеника да анулира брака ни, преди да сме го консумирали?
Лайън се намръщи.
— Нищо подобно, Ариана. Ние сме женени и такива ще си останем. И скоро след като пристигнем в Крагмер, аз ще узная истината. Бракът ни ще бъде консумиран, не се и съмнявай в това, но не преди да дойде месечният ти цикъл. Едва тогава ще знам със сигурност, че не носиш в утробата си копеле.
По шията на Ариана плъзна гъста руменина. Безочливото поведение на Лайън я шокираше. Двамата може и да бяха съпруг и съпруга, но тя едва познаваше този мъж. А и през последните пет години бе отвикнала да общува с мъже.
— Вече не съм дете, милорд, което може лесно да бъде контролирано или сплашено. Жалко само, че не ми вярвате достатъчно.
— Много жалко, Ариана — повтори замислено Лайън, а после ненадейно грабна ръката й и я придърпа към себе си. — Много жалко за теб, ако науча, че си ме предала.
Тя се вторачи в сините му очи и видя собственото си отражение. Беше толкова близо до него, че чувстваше дъха му по страните си и ясно виждаше едва наболите косъмчета по наскоро обръснатото му лице. Металните брънки на ризницата му се притискаха в гърдите й и я караха да се пита докъде ли се простира силата на мъжа под доспехите. Дъхът й заседна на гърлото. Този мъж, този нормански враг, имаше правото да използва тялото й, както сметне за добре. Нямаше представа дали ще бъде нежен или брутален, но последното й се струваше по-достоверно. А тя нямаше към кого да се обърне за помощ, освен към собствената си изобретателност. И може би към Едрик. Слава богу, че имаше Едрик.
Лайън сякаш се изгуби в необятните дълбини на зелените й очи, омаян от смелостта и непокорството, които откриваше в тях. Чувстваше се като хипнотизиран и развълнуван като никога преди. Тази жена му се противопоставяше с цялата си воля — противопоставяше му се и го предизвикваше, но той щеше да я опитоми. Първо щеше да покори духа й, а после и тялото й. Щеше да я накара да го желае, да се нуждае от него. Слабините му се свиваха конвулсивно само при мисълта за това. Може би трябваше да вземе Забрина със себе си за известно време, за да утолява огъня в тялото му — поне докато не узнаеше със сигурност, че
