вироглавата му булка не носи копеле в утробата си.
По дяволите да върви проклетата игуменка, помисли си кисело Лайън. Тя дори нямаше представа какви дяволи е вкарала в главата му, като му наговори такива неща за Ариана. Но той скоро щеше да узнае истината — цялата истина. Той я придърпа към себе си, вперил поглед в пищните й устни и разкъсван от мисълта дали те вече са вкусвали страстта или той ще е първият, който ще ги докосне. Изкушението беше непреодолимо. Лайън повдигна внимателно брадичката й и поднесе устните й към своите. Едва чут стон се изтръгна от гърдите й, щом почувства топлината на устните на Лайън, притиснати към нейните, изпърво нежно и проучващо, преди езикът му жадно да се плъзне по меките грапавинки и повелително да раздалечи устните й, за да нахлуе в сърцевината на устата й.
Стъписана, Ариана не можа да устои на яростната атака на езика му, който нетърпеливо покоряваше сладките дълбини на устата й. Никога не беше подозирала, че устните на един мъж са в състояние да събудят такива нечестиви чувства у някоя жена. А когато почувства ръцете му да обгръщат гърдите й, главата й се олюля.
Лайън изучаваше сладостните дълбини на устата й, когато почувства, че безочливите набези на езика му я шокират. Една част от него тайничко ликуваше, защото съпругата му засега с нищо не беше показала, че е веща в целувките. И все пак зрънцето на съмнението продължаваше да го гризе. Докато ръцете му се опиваха от тежестта на заоблената й гръд, Лайън осъзна, че откликва почти безпаметно на тази жена, която беше негова съпруга — жена, която виждаше у него единствено врага.
Тази жена, която вероятно носеше детето на другиго.
Възможно ли беше друг мъж да е спечелил любовта й? При тази мисъл го връхлетя заслепяващ гняв. Лайън отблъсна Ариана, а лицето му беше плашещо изкривено и потъмняло от ярост.
— Оседлайте коня си, милейди. Трябва да стигнем Крагмер преди залез слънце. — Той рязко се изправи и се отдалечи.
Ариана остана да зяпа вторачено след него. Този мъж беше врагът, беше нормански касапин, също като своя крал. Как тогава бе възможно само с един допир да я накара да се чувства така, да я накара да върши онези срамни неща? Не бяха ли те проява на безчестие у една жена? И къде оставаха непорочността, покорството и скромността, на които я учеха сдържаните монахини, обречени да прекарат живота си в уединение? Нима техните уроци бяха безсмислени идеали, с които никоя жена не би могла да живее?
Отнякъде се появи сър Белтан и й помогна да оседлае кобилата си. Ариана вдигна очи и видя Терса, възседнала вече жребеца на Белтан, вторачена в привлекателния рицар с едва прикрито обожание.
— Аз ще ви придружавам по останалия път до Крагмер, милейди — каза й почтително Белтан. — Лорд Лайън ще язди начело.
Ариана кимна отсечено. Без значение колко любезен и почтителен можеше да е този мъж, той си оставаше омразен норман. Не искаше да има нищо общо с който и да било от тях.
Лайън заби токовете на ботушите си в хълбоците на коня и препусна с всички сили, сякаш искаше да избяга от демоните, които терзаеха тялото и ума му. Пет години почти не беше мислил за Ариана. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, беше свикнал да се сеща по-често за коня си, отколкото за младата си съпруга. А когато все пак си спомнеше за нея, пред очите му изникваше само образът на жилавата саксонка, която приличаше на непослушно дете и безочливо бе изпробвала самоконтрола му. Дори и в най- смелите си фантазии не си беше представял съблазнителна хубавица с блестящи сребърни коси, напъпили розови устни и изкусително заоблено тяло. Петте години бяха сторили истинско чудо. Уви, едно нещо не се беше променило — дълбоко вкоренената й ненавист към норманите.
Лайън спря пред подвижния мост и обходи с поглед околността, изпълнен със задоволство при вида на новите си владения. Е, не съвсем нови, защото беше господар на Крагмер вече от пет години, но през цялото това време службата му към Уилям го бе държала далече от земите му. Много неща се бяха променили за това време. По територията на цялото кралство, на стратегически места, бяха издигнати грамадни крепости, непоклатими пазители на силата и властта на Уилям.
Той даде знак на хората си да останат край защитните насипи и изчака да спуснат подвижния мост. После мина покрай защитната кула на входа и навлезе във вътрешния двор на крепостта. Веднага забеляза чуждите коне и рязко дръпна поводите на жребеца си. Не познаваше нито цветните конски сбруи, нито пък непознатите мъже, които се шляеха из двора. Веднага щом към него се втурна един от крепостните селяни, за да вземе юздите от ръцете му, Лайън остро рече:
— Виждам, че имаме посетители.
— Да, милорд — отвърна смутено мъжът насреща му и нервно отметна перчема от челото си. — Дойде лорд Едрик от Блекхийт. Чака ви в салона.
— Едрик — повтори отчетливо Лайън. Мъжът, за когото Ариана трябваше да се омъжи, преди Уилям да отмени годежа им. Сега Едрик беше васал на лорд Лайън, но двамата почти не бяха се засичали през последните пет години. Едрик беше се заклел във вярност на Уилям и бе изпратил част от войската си, за да подкрепи армията на Завоевателя, но сам той рядко напускаше пределите на владенията си. Доколкото си спомняше, Едрик така и не се беше оженил.
Щом прекрачи прага на приемния салон, Лайън присви очи срещу гъстия дим, който се стелеше на кълба в помещението. Около дългата маса се бяха разположили към половин дузина мъже и отпиваха лениво от халбите си с ароматна бира. Кийн, сенешалът на замъка, стоеше чинно край масата, докато един от крепостните селяни доливаше халбите им с бира, а друг поднасяше хляб и грамадни плата, обсипани с мезета. Гостите очевидно не можеха да се оплачат от липса на гостоприемство.
Едрик стана от скамейката в мига, в който видя Лайън да се насочва към него. Взираше се в него с открита ревност и омраза, докато най-сетне не си спомни защо все пак е дошъл. С видимо усилие правилните му черти придобиха по приятелско изражение.
— Дойдох да ви поднеса поздравленията си, милорд — Каза сдържано Едрик. — Из цялата страна се носят легенди за лорд Лайън Нормански. Помислих си, че е крайно време да се срещнем, след като сме съседи, а аз съм ваш васал. Затова веднага щом дочух, че се връщате и смятате да се установите в Крагмер, реших да ви се представя. — Той погледна покрай Лайън, сякаш очакваше да види още някой, и когато това не се случи, изглеждаше разочарован. — Все още не съм имал възможност да поднеса благопожеланията си на вас и прекрасната ви съпруга по случай женитбата ви. О, простете — изрече отчетливо Едрик. — Забравих, че вие не сте виждал лейди Ариана почти от толкова време, отколкото и аз. Тя все още ли обитава манастира „Сейнт Клер“?
— Изглеждате добре осведомен за съпругата ми — отвърна Лайън, а в гърдите му се надигна смътно подозрение.
— За никой не е тайна, че веднага след венчавката я изпратихте в манастир, милорд. Трябва много да се е променила за тези пет години. Между другото — вметна Едрик с едва прикрита насмешка, — да не би случайно да водите любовницата си в Крагмер?
— Струвате ми се невероятно добре информиран за човек, който рядко навестява кралския двор — процеди Лайън.
— Може и да не идвам често в двора, но все още имам достъп до хорските клюки — отвърна невъзмутимо Едрик. — Разправят, че лейди Забрина била съкрушена, когато кралят ви наредил да се върнете в Крагмер, за да браните владенията си от набезите на крал Малкълм.
Лайън се вторачи безмълвно в Едрик и сякаш за първи път видя младия, привлекателен благородник с изискан език. Нищо чудно, че Ариана бе мечтала да се омъжи за него. Този мъж беше всичко, което той, Лайън, не беше. За начало, Едрик беше законно роден син и бе наследил титлата от баща си. Беше участвал в битката при Хейстингс и с право бе спечелил уважението на саксонските войски. Сега на Лайън му се струваше странно, че е капитулирал толкова лесно, след като, подобно на всички саксонски благородници, бе поставен пред избора да се закълне във вярност на Уилям или да изгуби владенията си.
Още по-странно му се струваше, че Едрик почти не беше протестирал, когато новият му господар разтрогна годежа му с лейди Ариана. Ако Лайън беше на негово място, щеше да се бори до край, за да задържи годеницата си и Крагмер. Нищо чудно, че някаква част от него не му позволяваше да му се довери. Този човек беше твърде пасивен, твърде лесно приемаше капризите на съдбата. Какво ли замисляше?
— Стори ми се странно, че посещавате Крагмер в същия ден, в който двамата с моята съпруга се връщаме у дома. Има ли нещо спешно, което трябва да обсъдим?
