Едрик го изгледа косо.
— Просто чух, че днес се връщате в Крагмер, и понеже и бездруго имах път насам, реших да намина и да ви засвидетелствам уважението си. Вие отсъствахте от Крагмер дълги години. Нямах представа, че лейди Ариана ще е с вас. Всъщност, къде е тя, милорд? Все още не съм имал възможност да я поздравя по случай брака й. Надявам се, че е добре. — В думите му се съдържаше заплаха и предизвикателство. Ако Лайън бе наранил Ариана, щеше скъпо да си плати.
Лайън нямаше възможност да му отговори, защото в следващия миг в салона нахълта Ариана, която току-що бе пристигнала с останалата част от хората му. Нужен й беше само един поглед към двамата мъже и сърцето й слезе в петите. Какво ли правеше Едрик тук? И дали Лайън подозираше, че двамата са поддържали връзка през дългите години в манастира?
Твърдо решена да прикрие объркването и тревогата си, Ариана си наложи да се усмихне и поздрави гостите:
— Лорд Едрик, какво ви води в Крагмер? Наред ли е всичко в Блекхийт?
Напрегнатият поглед на Едрик се установи на лицето й. За първи път от пет години я виждаше на дневна светлина. Когато се срещаха в манастира ги разделяха дебелите решетки и гъстите филизи на бръшляните, а в тъмнината тялото й беше по-скоро тъмен силует. Станала е изумително красива, мислеше си Едрик, докато погледът му се плъзгаше с възхищение по тънката й снага и обратно към лицето й. Още от дете Ариана обещаваше да стане голяма хубавица. Като зряла жена обаче беше по-красива от всяка жена, която някога бе познавал. Едрик стисна ядно зъби при мисълта, че такава красота отива нахалост за омразния Лайън Нормански. Ариана принадлежеше на него, Едрик, истински саксонски благородник, а не на някой си нормански завоевател.
Лайън внимателно наблюдаваше и Едрик, и Ариана, и лицето му придоби замислено изражение. Почувства, че между тях преминава нещо неуловимо, но нямаше представа какво е то. Дали Ариана все още желаеше Едрик? От емоциите, изписани върху лицето на саксонския благородник, Лайън прецени, че Едрик изпитваше нещо повече от обичайното любопитство към бившата си годеница. Той я желаеше.
И внезапно Лайън разбра… Разбра го със сигурност. Игуменката не беше излъгала. Ариана наистина се беше срещала тайно с мъж… и този мъж бе Едрик Блекхийт.
— Съпругата ми е изморена от дългия път, лорд Едрик — каза безизразно той и махна към Кийн, който се суетеше наблизо. — Придружи лейди Ариана до спалнята й.
Кийн почтително се поклони пред младата си господарка.
— Добре дошла у дома, милейди. Радваме се отново да ви видим в Крагмер, където ви е мястото.
— Благодаря ти, Кийн. Аз също се радвам да се върна у дома. — Тя се обърна към Лайън. — Съвсем не съм изморена, милорд. Освен това, лорд Едрик все още не е отговорил на въпроса ми. Надявам се да го стори, докато аз утоля жаждата си. — Тя посегна към една халба с бира и благо се усмихна на Едрик. — Наред ли е всичко в Блекхийт?
— Блекхийт процъфтява, милейди — отвърна той, без да изпуска от погледа си Лайън, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да експлодира. Ариана явно не беше изгубила нищо от непокорния си нрав, затворена зад дебелите стени на „Сейнт Клер“. Надяваше се само да не й се налага да страда от това. Лорд Лайън определено не приличаше да човек, който ще се остави на капризите на жена си. Дори начинът, по който я гледаше в момента, би изплашил даже мъж.
— Моля да ни извините, лорд Едрик — каза спокойно Лайън. — Опасявам се, че съпругата ми не осъзнава колко е изморена. — Ариана ахна от изумление, щом за един кратък миг се озова в силните ръце на съпруга си. — Моля ви да продължите да се възползвате от гостоприемството на Крагмер, докато аз се погрижа за удобството й.
Ариана понечи да се възпротиви, но видя изражението на Лайън и мигом се отказа. В този момент лицето му сякаш бе изваяно от камък, толкова мрачно и непреклонно й се стори. Не пророни и дума, докато я носеше по коридора и после нагоре по тясното стълбище към дневната стая на горния етаж. За разлика от повечето кули, строени по това време, в които господарската спалня бе отделена само с тежки завеси от приемния салон, баща й беше настоял да има дневна и спалня на втория етаж, над голямото помещение, където прислугата и войниците спяха на сламеници направо върху пода.
— Веднага ме пуснете, милорд — каза Ариана и без всякакъв успех заблъска мускулестите му гърди. — Не съм си мислела, че дори норманите могат да бъдат толкова груби.
Лайън не каза нищо, само продължи да се изкачва по витото стълбище, докато не стигна до спалнята и не отвори с ритник вратата. Едва тогава отпусна Ариана на земята и се вторачи в лицето й с ледено изражение. Когато заговори, гласът му беше измамно спокоен:
— Не ти ли се струва странно, че Едрик е дошъл точно сега, в деня, когато двамата с теб се връщаме в Крагмер? Защото на мен ми се струва повече от странно. Струва ми се подозрително.
Ариана преглътна с видимо усилие.
— Странно? Подозрително? И какво толкова странно и подозрително има в това, един васал да дойде и да изрази лично почитанията си към своя господар?
— За толкова глупав ли ме смятате, милейди? Знам, че лорд Едрик е мъжът, с когото тайно сте се срещали. Човек трябва само да ви погледне, за да разбере, че двамата все още се желаете?
— Нищо подобно, милорд — отричаше ожесточено Ариана. — Това е лъжа. Аз…
— Стига, Ариана! — отекна гласът на Лайън. — Не се бой. Няма да убия любовника ти. Признай си още сега и ще се смиля над живота му… а също и над твоя.
— Убийте ни ако искате, но ние сме невинни — отвърна Ариана с глас, пропит със страх. Знаеше толкова малко за този нормански боец, а още по-малко знаеше на какво е способен. Той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне, и Ариана реши, че ще е по-добре да му каже самата истина. Лъжите открай време не й се удаваха. — Вярно е, че лорд Едрик идваше да ме вижда в манастира, но двамата винаги бяхме разделени от заключени врати и дебели решетки. Дори не се докосвахме. Просто разговаряхме, това е. Нищо друго не се е случило между нас. Вярно е обаче, че лорд Едрик се сещаше за мен, докато собственият ми съпруг беше забравил, че съществувам. Ако не беше крал Уилям, щях да си изгния в „Сейнт Клер“.
Господи, толкова беше красива, когато се разгневеше, мислеше си Лайън, докато гледаше безмълвно Ариана. Той почувства странна тръпка в слабините си. Страните на лицето й бяха така румени и нежни, очите й блестяха като безценни изумруди, а гърдите й се повдигаха и отпускаха учестено.
— Ти беше само едно дете, когато се оженихме. Какво очакваше да правя с теб? — отвърна Лайън с хладнокръвие, което изненада дори самия него. — От първата ни среща разбрах, че не си кротко и послушно момиченце. Надявах се добрите монахини да те научат на смирение и покорство, и на всички добродетели, които очевидно ти липсваха.
Твърдо решена да не отстъпва, Ариана вирна брадичка и изправи рамене, макар че й се искаше да се обърне и да побегне.
— Никога няма да сведа глава пред един нормански нашественик. Казвам самата истина. Едрик идваше да ме посещава, защото беше загрижен за мен. Осведомяваше ме за всички събития в страната. — Тя го изгледа язвително. — Добрите монахини не считаха за нужно да ме забавляват с истории за подвизите на съпруга ми.
— Преди време Едрик беше твой годеник. Все още ли го желаеш? Би било безсмислено, защото никога няма да те освободя. Ти си моя съпруга, Ариана, и предпочитам да се държа, сякаш си невинна, докато не реша противното.
Ненадейно той протегна ръце и рязко я придърпа към себе си.
— Треперите, милейди. Права сте да се боите от мен.
Ариана не можеше да спре конвулсивните тръпки, които разтърсваха тялото й. Но те сякаш не бяха предизвикани точно от страх. Бяха от близостта на Лайън, от мъжествения му аромат, от натрапчивата сила и мощ която струеше от тялото му. Ариана внезапно осъзна всичко това и се почувства запленена от съпруга си.
И същевременно се побоя от него.
Беше едновременно пленена и отблъсната от Лайън Нормански.
— Мислете каквото си искате, милорд, но това е самата истина — пророни Ариана и се изгуби в предизвикателните дълбини на очите му. Никога никой мъж не я беше гледал така. Ариана видя в горещите дълбини на очите му собственото си отражение и сърцето й се преобърна.
