Сложил ръце на кръста, с лице, изкривено от ярост, той изрева:
— Как го направи?
— Аз… нищо не съм направила.
— Не лъжи, вещице. Ти си пратила Белия рицар да ме примами да изляза от кулата, после си освободила затворниците, докато ме е нямало. — Той протегна ръка, обърнал длан нагоре. — Резервният ключ от кулата… дай ми го.
— Няма резервен ключ. Не съм се приближавала към кулата. Стражите ти не ти ли казаха?
— Да, но хората не изчезват безследно. Казаха ми, че твоят свещеник и камериерката ти донесли вода на затворниците тази сутрин.
Отец Кадък и Меър влязоха в параклиса тъкмо навреме, за да чуят думите на Лъвското сърце.
— Ванора не знае нищо — защити я свещеникът.
Лъвското сърце обърна ледения си поглед към свещеника и камериерката на Ванора.
— Обяснете ми как освободихте затворниците — заповяда той строго. — Знам, че Ванора ви е накарала, така че не се опитвайте да ми говорите небивалици.
— Било е чудо — каза отец Кадък, вдигайки очи към небето. — Стражите ви са били при портите. Как може някой да излезе от замъка без тяхно знание?
— Точно това искам да знам. Ако моите хора са били немарливи, ще ги накажа.
Ванора изпрати предупреждаващ поглед към свещеника. Явно стражите в кулата се страхуваха да признаят, че са напуснали местата си, макар и за кратко. Правосъдието на Лъвското сърце щеше да бъде бързо и жестоко, ако разкриеше това.
— Нищо не знаем — повтори свещеникът. — Занесохме вода в кулата и си тръгнахме.
— Къде беше Ванора през това време?
— В стаята си.
Строгият поглед на Лъвското сърце намери Ванора. Тя го изгледа, без да трепне.
— Не видя ли Белия рицар пред портите?
— Не, моята стая гледа към реката. Нищо не съм видяла.
— Трябва ли да вярвам, че затворниците са излетели през прозореца?
— Това е приемливо обяснение, като всяко друго.
— Джайлс! — изрева Лъвското сърце. — Заведи лейди Ванора в дневната и я заключи там. Ще видим дали тя може да изхвръкне през прозореца. — После се обърна към нея: — Ще продължим този разговор по-късно.
— Не я наранявайте, сър Лъвско сърце — замоли се Меър.
— Освен ако господарката ти не ми каже истината — озъби се Лъвското сърце. — Не обещавам нищо, защото тя подлага търпението ми на голямо изпитание.
— Елате, милейди — каза Джайлс, хващайки я за ръката, за да я изведе от параклиса.
— Аз ще отида с нея — каза Меър.
— Не, няма! — изрева Лъвското сърце. — Не и докато не разплета тази мистерия. Не вярвам в чудеса.
— Може би би трябвало — отвърна сухо отец Кадък.
Когато се разчу за чудодейното изчезване на затворниците, хората на Лъвското сърце започнаха да се кръстят и да си шепнат за вещици и магии. Лъвското сърце не знаеше какво да предприеме. Беше оставил четирима сигурни свои хора, двама при портите и двама в кулата, а стражите при портите се кълняха, че подвижната решетка не е била вдигана в негово отсъствие. Затворниците не биха могли да минат край тях, без да бъдат видени. Ако не притежаваше здрав разум, вероятно също би могъл да повярва, че е станало чудо.
Но тъй като притежаваше здрав разум, единственото обяснение беше таен тунел. Всички замъци ги имаха, защото те осигуряваха път за бягство по време на обсада. С тази мисъл в ума си той нареди на сър Брандън да намери друг изход от кулата.
Беше станало почти време за вечеря, когато гневът на Лъвското сърце най-накрая спадна достатъчно, за да се срещне с Ванора. Той се качи по стълбата към дневната, отключи вратата и влезе в стаята. Искрящият му поглед намери Ванора да седи на скамейката под прозореца. Тя се стегна, когато го видя, но не трепна, когато той пристъпи към нея.
— Направи най-лошото, на което си способен, сър рицарю. Не ме е страх от тебе.
В очите му се появи лошо пламъче.
— Може би трябва. Готова ли си да ми кажеш как са избягали затворниците?
— Не знам. — Погледът й се спусна към колана му. — Ще ме биеш ли?
— Намирам боя за неефективен, когато си имам работа с жени. В кулата има ли таен тунел?
Очите й се разшириха, гласът й не трепна.
— Ако има, татко е пропуснал да ме осведоми за него.
Хващайки я за раменете, той я накара да стане. Цветът се оттече от лицето й.
— Какво ще правиш?
Имаше много неща, които Лъвското сърце искаше да направи с нея. Да я притисне на леглото, да я покрие с тялото си и да вкара члена си в горещия й център. Опита се да възкреси гнева си от преди малко, но не успя. Макар че нямаше никакво доказателство, че Ванора е освободила затворниците, здравият разум подсказваше, че е виновна.
— Нищо, ако ми кажеш истината.
Вгледа се в устните й. Как беше възможно такава пищна и привличаща уста да изрича лъжите толкова лесно? Пристъп на неукротимо желание накара слабините му да се втвърдят.
Пръстите му стиснаха раменете й и противно на предупреждения на здравия разум той сниши уста към нейната. Зацелува я хищнически, устата му беше гореща и властна, ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й към изящните извивки на седалището й, притискайки я към набъбналите му слабини. По реакцията й позна, че е почувствала ерекцията му, и целувката му стана по-дълбока, подтиквайки устата й да се отвори под натиска на мощната атака на езика му.
Това, което Лъвското сърце беше възнамерявал да представлява наказание, скоро се превърна в нещо абсолютно неочаквано:
Ванора беше същината на страната, в която живееше: дива, неопитомена, с първични вярвания и силно тяло и воля. Господ да му е на помощ, но той я желаеше. Ниско ръмжене се изтръгна от гърлото му, докато смъкваше дрехите й. Беше успял да свали туниката й, преди тя да намери сили да се противопостави.
— Какво правиш?
— Давам ти това, което и двамата искаме — изръмжа той, дърпайки я към леглото.
— Изнасилването ли ще бъде наказанието ми?
Лъвското сърце замря.
— Изнасилване ли? Аз съм рицар и не гледам лекомислено на клетвите си. Никога не съм прибягвал до изнасилване, за да получа каквото искам. Жените се състезават за моето внимание.
Ванора изсумтя.
— Не и тази жена. Пусни ме, сър рицарю.
— Отричай колкото си искаш, но тялото ти ми казва, че не си неподатлива на моето внимание.
— Пазя се за Дафид, моя годеник — изрече Ванора, като се отскубна и отстъпи от него.
— Той никога няма да те има!
Страстта в думите му го сепна. Един ден щеше да напусне Крагдън и никога нямаше да се върне. Какво щеше да прави Ванора след заминаването му не би трябвало да го засяга. На Едуард се падаше да реши съдбата на Крагдън, а и тази на Ванора, така че защо толкова се противеше на идеята за брака й?
— Ела при мене и ще кажа някоя дума в твоя полза пред Едуард.
— Едуард е в Англия — отговори Ванора. — Много неща могат да се случат, преди твоят принц да
