Меър вдигна рамене.
— Не знам, сър Лъвско сърце. Трябва да изчакаме да се появят петна, за да разберем дали не е дребна шарка. Може да е потната болест, но симптомите още не са ясни.
— Ти си лечителка. Не можеш ли да излекуваш собствената си господарка?
— Ванора е упорита — каза Меър. — Казах й да си остане в леглото, обаче тя отказа да ме послуша.
Внезапно Ванора се отпусна премаляла. Лъвското сърце скочи на крака и я подхвана.
— Проклета да си, жено — изрева той, като изгледа Меър с ледени очи. — Ще отнеса Ванора в леглото й, но на тебе оставям да я държиш там, докато не се поправи. Съобщавай ми всеки ден как се чувства. Ако умре, тебе ще държа отговорна и ще си понесеш наказанието.
— Ще направя всичко по силите си, господарю — изхленчи Меър. — Но може да минат дни, преди да разбера с какво се е заразила господарката ми.
Лъвското сърце изтича нагоре по стълбите, носейки отпуснатото тяло на Ванора. Не му се искаше да я остави на леглото, когато стигна до стаята й, но здравият разум надделя и той нежно я положи на леглото й.
— Грижи се добре за нея, Меър — нареди той строго. — Ако има промяна, искам да разбера незабавно.
Лъвското сърце се върна в залата, за да си довърши яденето, но умът му не беше в храната. Бледото лице на Ванора беше отпечатано в мозъка му. Изразителните й очи бяха загубили обичайния си блясък, а в тялото й го нямаше онзи дух, който отличаваше характера й. Пламъкът у нея беше угаснал.
Никога досега не беше помислял, че така ще се притеснява за здравето на някоя жена. Беше израснал без майка, а баща му не се интересуваше много от жените, след като майката на сина му ги беше изоставила. Лъвското сърце не презираше жените, но макар че ги харесваше заради удоволствието, което му даваха, не им вярваше. От най-ранно детство беше запомнил баща си да казва, че жените са невярно племе, че собствената му майка го е изоставила заради любовник.
Сър Робърт живееше като прахосник, но всъщност беше пострадал от брака, затова Лъвското сърце отрано беше решил, че няма да обича със сърцето си, а само с тялото. И тъй като не разполагаше с богатство или земи, които да остави на своя наследник, нямаше причина да се жени. Освен това, щом собствената му майка не го беше обичала, коя жена щеше да го обикне?
Деликатното здраве на Ванора обаче му създаваше грижи. Искаше да вярва, че се безпокои, защото тя може да зарази хората му, но един вътрешен глас шепнеше друго. Отблъсквайки тези вредящи мисли, Лъвското сърце довърши яденето си и обърна мислите си към планирания лов. Най-добре беше да се ангажира с нещо, докато чака как ще се развие болестта на Ванора. Разхождането из залата и мрачните мисли нямаше да помогнат с нищо — нито на него, нито на нея.
Когато Лъвското сърце се върна от лова по-късно този ден, прати да повикат Меър и беше осведомен, че Ванора е получила треска, но си почива, доколкото е възможно в тези обстоятелства. Когато изрази намерението си да я посети, Меър възрази.
— Никой не може да я вижда, докато не разбера от какво е болна — каза му тя.
— Излекувай я, жено. Заповядвам ти — отвърна Лъвското сърце.
Тази нощ, когато всички си легнаха, Ванора излезе от кулата и се запъти към параклиса. Облечена в плетена ризница и с шлем на главата, тя взе коня си от селото и препусна в осветената от луната нощ към Драймиър, сигурна, че отсъствието й няма да бъде забелязано поне няколко дни. Докато Лъвското сърце открие измамата, тя вече ще е на път обратно към Крагдън заедно с армията на Луелин.
Мъглив здрач се стелеше над земята, когато Ванора най-накрая стигна Драймиър. Дръзко се приближи към подвижната решетка на малката крепост, поздрави стражата и каза името си. Минаха дълги мигове, преди Луелин и Дафид да излязат от кулата. Когато стигнаха портите, тя свали шлема си и им се усмихна. Луелин веднага нареди да вдигнат подвижната решетка.
— Познах бялата ти надризница — каза Луелин, когато тя влезе в крепостта.
— Какво правиш тук? — запита Дафид. — Не ми харесва, когато се обличаш като боец и се излагаш на опасност.
— Мога да се бия точно като тебе или който и да било мъж — възрази Ванора. — Нали кръстосах меч с Лъвското сърце, за да можете вие с Луелин да избягате? Макар да знаех, че не мога да победя, направих бягството ви възможно.
— Ванора има право, Дафид — призна Луелин. — Тя се изложи на голяма опасност заради нас.
— Въпреки това предпочитам годеницата ми да изглежда като жена. Какво правиш тук, Ванора?
— Чух, че събирате сили, за да нападнете Лъвското сърце, и дойдох да ви помогна.
— Той направи ли ти нещо? — запита мрачно Дафид. — Чух, че не проявявал милосърдие към пленниците си.
— Нищо не ми е направил — увери го тя.
— Как успя да излезеш, без да те проследят?
— Направих се на болна и си останах в леглото. Исках да бъда с вас, когато нападнете Крагдън. И исках да ви кажа, че сега армията на Лъвското сърце е по-многочислена от вашата. Казармите бяха твърде малки за всичките му войници, затова някои са се настанили на лагер във външния двор.
— Имаме план — каза Дафид. — Докато половината от силите ни нападат външната стена, другата половина ще влезе в тунела и ще изненада нищо неподозиращите англичани.
— Добър план — каза тя, — но не бива да убивате Лъвското сърце. Той е любимец на Едуард и трябва да бъде пленен и задържан за откуп.
— Не мога да ти обещая нищо — отговори Дафид. — Не биваше да излизаш от Крагдън. Когато тръгнем да обсаждаме крепостта, ще останеш тук, в Драймиър, на сигурно място.
— Не! Излязох от Крагдън, за да се присъединя към армията ви.
Мисълта за смъртта на Лъвското сърце не й харесваше. Трябваше да бъде там, за да предотврати ненужното клане. Когато силите на Луелин овладееха Крагдън, възнамеряваше да се убеди, че кръвопролитието ще се сведе до минимум. Англичаните бяха по-ценни за Луелин живи, отколкото мъртви, особено Лъвското сърце. Откупът би свършил добра работа за каузата на нейния народ.
— Не! — възрази упорито Дафид.
Ванора се обърна към Луелин.
— Какво ще кажеш, Луелин?
— Решимостта ти е непоклатима като десницата ти, Ванора — отвърна той. — Не намирам причина да откажа на молбата ти.
Глава 5
Три дни след като Ванора се беше оттеглила на легло, Лъвското сърце стоеше пред вратата на спалнята й и гневът му към Меър се надигаше още повече, защото тя упорито отказваше да го пусне вътре. Проклетата жена не му казваше нищо с изключение на това, че треската на Ванора се била засилила и най-вероятно тя се е заразила с нещо.
— Да не мислиш, че ме е страх от зарази? — изрева Лъвското сърце. — Сам ще видя как е господарката ти.
Меър стоеше като скала пред вратата, скръстила ръце на мощната си гръд.
— Не мога да ви пусна. Ванора спи и не бива никой да я безпокои.
— Господи боже, жено! — изръмжа той. — Да не мислиш, че ще направя нещо на господарката ти, докато е болна?
Не чу отговора на Меър в настъпилата врява. Обърна се и видя Джайлс и Брандън, които се появиха в коридора, идвайки откъм стълбището.
— Лъвско сърце! — извика Брандън задъхан. — Армията на Луелин наближава Крагдън.
— Откъде узна това?
— Патрулът ги е забелязал.
— Продължавай.
