пристигне. Може би Луелин ще изтръгне Крагдън от тебе.
Лъвското сърце се засмя.
— Много малка е вероятността, вещице. — Тръгна към нея и я притисна към леглото. — Мога да те накарам да ме пожелаеш, и то много лесно. Да ти покажа ли колко лесно ще бъде да те вкарам в леглото си?
Ванора отстъпи, докато не почувства леглото зад гърба си и не можеше да отстъпва повече. Страхуваше се от този мъж, не от силата или от темперамента му, а от способността му да я накара да забрави, че е неин неприятел. Целувките му бяха силен опиат, който я оставяше безпомощна, а проницателният му сребрист поглед дълбаеше прекалено навътре в душата й.
Брадичката й се вирна упорито. Тя не искаше Лъвското сърце. Искаше Дафид. Всички англичани бяха зверове, които изнасилваха родната й страна, както Лъвското сърце искаше да я изнасили. Мислите и спряха, когато той я притисна по гръб на леглото. Тя се стовари там в купчина усукани поли и оголени крайници. Тогава Лъвското сърце се озова върху нея, тялото му я притисна към кожите и устата му затърси пищната мекота на нейните устни.
Ръката му се плъзна нагоре по крака й, гореща, твърда, търсеща. Тя потръпна, когато ръката му се обърна навътре, пъплейки нагоре по вътрешната повърхност на бедрото й, изкачи се още по-нагоре и стигна едно място, което никой мъж не се беше осмелил да наближи.
— Не!
— Защо трепериш? — запита Лъвското сърце. — Годеникът ти никога ли не те е докосвал по този начин?
— Не! Не би се осмелил.
— Тогава аз ще бъда първият — прошепна той с глас, напрегнат от желание.
И я докосна, пръстите му проникнаха през меките косъмчета там, където се съединяваха бедрата й, за да достигнат до влажните й вътрешни гънки. Тя ахна и се опита да отблъсне ръката му, но той просто се засмя и плъзна един пръст в цепнатината й, хлъзгайки се по мъзгата, която намери там. Тя беше така чувствителна към докосването му, че се сгърчи под него и прехапа долната си устна, за да не извика.
— Престани!
— Наранявам ли те?
Ванора не чувстваше никаква болка, само копнеж, който с лекота би могъл да се превърне в удоволствие, стига да му се поддаде. Да излъже за чувствата си й се видя най-добрата тактика за момента.
— Да, нараняваш ме.
— Лъжкиня.
Пръстът му се оттегли, после се плъзна по-дълбоко, изследвайки горещия мед на нейната ножница. Стон се изтръгна неволно от устните й. Усещаше се размекната и набъбнала. Това чувство, макар и чуждо, не беше неприятно. Единственото оскърбително в ласката беше самият мъж. Желаеща или не, ако не спреше атаката му сега, щеше да стане поредната жертва на страстта на Лъвското сърце.
Събирайки всичките си сили, тя сви юмрук и го удари в стомаха. Дъхът излезе със съскане от гърдите му и той отстъпи, а очите му се разшириха в неверие.
— Ти ме удари!
Тя се изплъзна изпод него.
— Ти ме нападна.
— Ти ме подмами.
— Сега кой е лъжецът?
Лъвското сърце се отпусна назад на пети със замислено изражение на лицето. Господи, да не е полудял? Когато беше влязъл в тази стая, всичко, което искаше от Ванора, беше истината. Но в мига, когато я беше зърнал, страстта му се беше разпалила. Жаждата да я направи своя беше го превърнала в бясно куче. Почувства се разтърсен до дъно. Чувствата му никога не бяха излизали от контрол до такава степен.
Оправи дрехите си и се опита да се съсредоточи, но беше невъзможно с нейния аромат, все още полепнал по него. Толкова силно я желаеше, че можеше да усети вкуса й, но разтърси глава, за да я изхвърли от ума си и да си припомни причината за тази среща с нея.
— Още ли отричаш, че си помогнала на затворниците да избягат от кулата?
Тя го изгледа предпазливо.
— Да.
Той й се усмихна лукаво.
— Може би питам не когото трябва. Свещеникът и камериерката ти са били в кулата, преди бягството да бъде открито. Ще ги разпитам незабавно.
Ванора пребледня.
— Те са невинни. Прави каквото искаш с мене, но ги остави на мира. Поемам цялата вина.
— Аха, сега признаваш, че си виновна. Как го направи?
Устните й останаха здраво стиснати и тя поклати отрицателно глава.
— Ти си най-упоритата жена, която някога съм срещал. Тъй като няма вероятност да се огънеш под натиск, ще отложа наказанието, докато не науча как си улеснила хората си да избягат. В момента моите хора търсят тайния изход. Истината ще излезе наяве, милейди, и когато това стане, нищо няма да те спаси от гнева ми.
— Няма таен изход.
— Не ти вярвам. Чуй ме добре, Ванора. Наказанието има много форми. — С тези загадъчни думи той отвори вратата. — Ела, време е за вечеря. Ще ядем от един поднос и ще пием от една чаша.
Когато Ванора се поколеба, Лъвското сърце положи ръка на гърба й и решително я поведе към вратата. Тя тръгна пред него по галерията и надолу по стълбите, спирайки, когато стигна до залата.
— Седни до мене на подиума, милейди — нареди с недвусмислен тон Лъвското сърце.
Ванора не знаеше какво да очаква от него и това я объркваше. Той беше прекалено любезен, прекалено нежен. Мислеше, че най-малкото ще я набие, хрумна й и че може да заповяда да я затворят като възможно наказание. Но той беше направил точно обратното на това, което беше очаквала. Трябваше да бъде предпазлива. Не можеше да му вярва.
Преди Ванора да стигне до подиума, Меър се приближи към нея. Старата бавачка пое двете й ръце в своите и се вгледа в лицето й.
— Какво ти направи той, агънце? Нарани ли те? Докосна ли те неприлично?
Ванора стисна ръцете на Меър.
— Добре съм, не се безпокой. Мога да се грижа за себе си.
— Да, познавам способностите ти по-добре от всеки друг — каза Меър. — Той знае ли? — прошепна тя, извръщайки очи към Лъвското сърце.
— Меър, тихо! — предупреди я Ванора.
Не знаеше какво може да направи Лъвското сърце, ако научи, че тя е тайнственият рицар, когото той търсеше. Противникът му нямаше да получи същото снизхождение, каквото беше проявил към лейди Ванора, предположи тя.
— Седни си на мястото, Меър — каза Лъвското сърце снизходително. — Както виждаш, господарката ти е невредима. Но не съм свършил с нея. Някой трябва да бъде наказан заради бягството на затворниците.
— Тогава трябва да накажете мене, господарю — каза Меър. — Аз отключих вратата.
— Какво говориш, Меър? — изрече отец Кадък иззад старата жена. — Аз отключих вратата.
Страх разшири виолетовите очи на Ванора. Да не са полудели?
— Не! Аз, само аз съм виновна!
— Стига! — изрева Лъвското сърце. — Онзи, който ми предаде резервния ключ от вратата, ще бъде държан отговорен и надлежно наказан.
Ванора осъзнаваше, че няма да има резервен ключ, защото такъв просто нямаше.
— Моля ви, не казвайте нищо повече — изшептя тя предупредително към Меър и свещеника, в очите й се четеше страх за тях. — Ще говоря и с двама ви по-късно.
Кършейки ръце, Меър побърза да се отдалечи, но отец Кадък остана с поглед, изпълнен с оправдан
