Ванора го изгледа невинно.
— Кой?
— Годеникът ти. Той водеше воините на Крагдън, той носеше надризница в бяло и златно, нали?
Усмивката й беше прекалено самодоволна, за да му се хареса.
— Не, не беше той.
— Тя казва истината — потвърди отец Кадък.
Лъвското сърце стана; вода капеше от мощната му фигура, докато излизаше от ваната.
— Господ да ти прости лъжите, отче, защото аз няма да прощавам — изръмжа той. — Хората не изчезват безследно. Доведи лечителката да ми зашие раната и кажи на сър Джайлс да дойде тук.
Отец Кадък се взря в голото тяло на рицаря, изпъстрено с белези, помисли за миг и изрече:
— Няма да оставя Ванора сама с вас.
— Казах да вървиш! — ревна Лъвското сърце.
Когато отец Кадък се поколеба, Ванора каза:
— Не се страхувайте, отче, нищо няма да ми се случи.
Отправяйки състрадателен поглед към нея, отецът се обърна и излезе. Ванора се опита да го последва, но Лъвското сърце я спря с една дума.
— Стой. Не съм ти разрешавал да си тръгнеш, жено.
Две дълги стъпки го отведоха достатъчно близо до нея, за да може да я докосне. Той посегна и я накара да се обърне с лице към него. Тя се опита да гледа само към гърдите му, но погледът й сам се отклоняваше към по-интересни части от анатомията му, макар че гърдите му със сигурност бяха забележителни. Тъмни пръстени обграждаха плоските му мъжки зърна. Скулптираните линии на мускулите бяха набраздени от множество белези. Погледът й се спря на необикновената ширина на раменете, после се спусна надолу по изпъкналите бицепси до огромните му длани.
Оттук изглеждаше естествено да погледне към онази част от него, която доказваше мъжествеността му. Беше напълно възбуден, твърд и властен на вид. Дъхът спря в гърлото й и тя върна изумения си поглед към лицето му, където беше по-безопасно да гледа. Погледите им се сблъскаха със силата на вулканично изригване.
— Нагледа ли се на воля? — запита Лъвското сърце. — Как е в сравнение с мене годеникът ти?
Отказвайки да бъде сплашена, Ванора преглътна смущението си и отговори:
— Не съм те зяпала. Освен това — добави тя, отмествайки очи към слабините му, — няма с какво толкова да се гордееш.
Намекът като че ли не се хареса особено на Лъвското сърце, защото Ванора почти усещаше неумолимата жар на гнева му да я залива от глава до пети. Ръцете му стегнаха раменете й, но тя се изтръгна и отстъпи назад.
— Ще ида да видя защо се бави Меър. Раната ти трябва да се зашие.
— Тук съм — каза Меър от вратата.
Двамата бяха толкова заети един с друг, че не чуха кога е влязла камериерката.
Ванора се раздвижи първа. Поставяйки известно разстояние между себе си и Лъвското сърце, тя отстъпи в относителна безопасност зад спасителната едра фигура на Меър.
— Сър Лъвско сърце се нуждае от твоето внимание, Меър. Получил е „незначителна“ рана, която трябва да се зашие.
Сложила ръце на внушителния си кръст, Меър презрително изгледа голото тяло на Лъвското сърце.
— Прикрийте се, сър Лъвско сърце — изрече тя укорително. — Не е редно да се разголвате пред господарката ми. Не ви ли е срам?
Веждите на Ванора се вдигнаха изненадано, когато Лъвското сърце сграбчи кърпата от скамейката и я уви около стройния си ханш.
— Не те ли е страх от мене, жено?
Погледът на Меър се плъзна тялото му.
— Аз съм стара жена; не ме е страх от никой мъж. Можеш да показваш „оръжието“ си пред мене, но няма да позволя да срамиш Ванора. Не ме е страх какво можеш да ми направиш, а какво възнамеряваш да направиш на господарката ми. Ванора е невинна и не е за такива като тебе да я съсипят. Сега седни и ме остави да те зашия. Донеси ми сандъчето с лекарства от шкафа си, Ванора.
Ванора тръгна веднага да изпълни поръчката, извади сандъчето със скъпоценното съдържание от шкафа, където се пазеше, и го постави на скамейката близо до Меър. Старата жена опипа раната на Лъвското сърце с върха на пръста си, а после обърса кръвта с меко парче плат.
— Вдени ми иглата, Ванора — нареди Меър.
Ванора отвори сандъчето, намери иглата и вдяна в нея тънък копринен конец. После я подаде на Меър.
— Дръж се, сър Лъвско сърце — предупреди камериерката, забождайки иглата.
Ванора наблюдаваше Лъвското сърце изпод полуспуснатите си клепачи, докато Меър продължаваше да го шие. Изражението му не се промени, той не трепна, докато иглата минаваше през плътта му, затваряйки зейналата рана на рамото. Ако изпитваше болка, тя не видя никакъв признак за това. Този мъж не е човек, помисли тя с леко отвращение.
— Готово — каза Меър, връзвайки възела. — Намажи раната с малко мехлем от невен, докато приготвя превръзката, Ванора.
Ванора потопи показалеца си в гърненцето с мехлема и намаза раната на Лъвското сърце. Усети как мускулите му се свиват под допира й и внезапно остро осъзнаване пробяга през ръката й. Той вероятно също го беше почувствал, защото хвана китката й, за да спре чувственото плъзгане на пръстите й по кожата си.
— Стига — изръмжа той. — Оръженосецът ми ще ми помогне да се облека. Сигурен съм, че си имаш задължения другаде. Ние с моите хора сме прегладнели. Яденето може да бъде просто, но ще искаме нещо по-съществено малко по-късно.
Ванора едва не му се изсмя в лицето. Нямаше достатъчно храна дори за собствените й хора, какво остава пък за тези на Лъвското сърце.
— И откъде, ако можеш да ми кажеш, да намеря храна за армията ти? Нашите запаси свършиха по време на обсадата.
Сър Джайлс избра този момент, за да се представи пред Лъвското сърце. Почука на вратата и влезе. Съзирайки благоприятната възможност, Ванора се измъкна от стаята.
— Свещеникът каза, че си ме викал — изрече рицарят.
— Да. Луелин намери ли се?
— Не. Сигурно е избягал в планините, но ние не ги познаваме. Сър Брандън излезе с патрул, за да претърси околността.
— Трябва да пратя съобщение на Едуард, веднага. Той трябва да узнае, че сме превзели Крагдън. Междувременно ще установя щабквартирата си тук. Има обаче едно затруднение. Запасите от храна не са достатъчни и не можем да се изхраним. Веднага щом се облека, ще разясня на крепостните какви са задълженията им за снабдяването ни с храна. Градините и бостаните трябва да са пълни по това време на годината.
— Късмет — пожела му Джайлс. — Хората на Крагдън ми се струват враждебни, не са по-добри от нецивилизованите диваци, които се изсипват от хълмовете, за да тормозят пограничните ни барони.
Лъвското сърце размишляваше над думите на Джайлс, докато слизаше по стълбите към залата. Уелсците не харесваха англичаните, но Едуард беше решил да обедини Уелс и Англия, щом станеше крал, а когато Едуард решеше нещо, никой не можеше да го спре.
Тишина последва влизането му в препълнената зала; враждебността беше силно осезаема. Той се качи на подиума и зачака всички да насочат вниманието си към него, преди да заговори с глас, който прозвуча авторитетно:
— Хора на Крагдън, чуете ме. Предявявам претенции към Крагдън и всичко, което го заобикаля, от името на принц Едуард Английски.
Нервно раздвижване последва изявлението му.
— Нищо няма да се промени. Ще ви бъде позволено да се върнете по домовете си невредими и ще
