Същата вечер, в уединението на дневната, Лъвското сърце сподели плановете си с Ванора.
— Ще ти трябват всичките ти воини, за да щурмуваш кулата на Дафид, а това ще остави Крагдън без защитници — предупреди го Ванора.
Лъвското сърце вдигна рамене.
— Неизбежно е. Разчитам изненадващата ни атака да обърка силите му. Ако всичко тръгне по план, уелсците, които пазят подвижната решетка, ще бъдат заменени с мои хора и по такъв начин няма да позволим на никого да напусне Драймиър, за да нападне Крагдън.
Ванора се страхуваше, че планът на Лъвското сърце ще се провали и той ще умре заедно със сър Джайлс, Диърдри и останалите защитници на Крагдън. Ако Лъвското сърце умреше, тя щеше да остане на произвола на Дафид. Не, не можеше да позволи това да се случи… това нямаше да се случи. Знаеше какво трябва да направи, за да предотврати ненужни убийства, и беше склонна да поеме риска.
— Кога ще нападнеш?
— Скоро. Луната намалява и дори в момента облаци се събират над планините. Утре вечер или най- късно на следващата вечер.
— Нека да дойда с вас.
— Не, невъзможно е. Остани тук и ме чакай да се върна.
— А ако не се върнеш? Тогава какво?
— Тогава си свободна да се омъжиш за Дафид, както е искал баща ти.
Животинска страст бушуваше във Ванора тази нощ. Не можеше да се насити на Лъвското сърце. Устата и ръцете й го вкусваха, изследваха тялото му, докато и той не подлудя по нея. Но тя не се успокои, докато той не падна изтощен и не заспа дълбоко. Беше доста след първата утринна, когато Ванора го целуна леко по устните, стана, без да го буди, и се облече. След като се убеди, че той още спи, отвори сандъка с дрехите му, извади отличителната чу червена надризница с изправен лъв, извезан със злато отпред, и я скри под наметалото си.
Безшумна като призрак, Ванора излезе от дневната и слезе по стълбите към залата. Стъпките й прошумоляха по плочите, докато се отправяше към предната врата. Един страж излезе от сенките.
— Къде отивате, милейди?
Тя трепна силно, но в следния миг се отпусна, защото позна един от собствените си рицари.
— Стреснахте ме, сър Елдин. Не мога да спя, затова реших да отида в параклиса да се помоля.
— Късно е, милейди.
— Да, но никога не е късно човек да се помоли.
Сър Елдин навярно беше съгласен, защото я пусна да мине.
Вмъквайки се в сенките, Ванора се плъзна в параклиса и отиде право към сандъка в преддверието, където стояха бронята, шлемът и мечът й. Бързо свали роклята и доста трудно се напъха в плетената си ризница. После навлече червената надризница на Лъвското сърце и напъха собствената си надризница в бяло и златно вътре в ризницата си. Нахлупи шлема на главата си, пъхна меча в ножницата и спусна наличника.
С уверена мъжка походка Ванора тръгна към яслите, обозначени с цветовете на Лъвското сърце, оседла един кон и го яхна, като стъпи на камъка за качване.
Дотук добре, помисли тя, но най-трудното предстоеше. Представяйки се за войник, трябваше да убеди часовия да вдигне подвижната решетка. Поемайки си дълбоко дъх, тя изправи рамене и дръзко насочи коня си към портата, благодарейки на бога, че е достатъчно висока, за да мине за мъж.
— Кой е? — извика часовият, когато тя се приближи. Понижавайки гласа си с една октава, Ванора изрече:
— Вдигни решетката.
— Кажи си името и мисията.
Мислейки бързо, Ванора каза името на едни от собствените си рицари, който сигурно не беше добре познат на хората на Лъвското сърце.
— Сър Морс. Лорд Лъвско сърце ме прати да огледам крепостта на Дафид.
Часовият не изглеждаше убеден.
— Ще питам Лъвското сърце, преди да вдигна решетката.
— Мислиш ли, че той ще се зарадва, ако сънят му бъде нарушен и заповедите му се поставят под въпрос посред нощ?
Думите на Ванора навярно бяха накарали часовия да се замисли, защото той се обърна и вдигна подвижната решетка.
— Върви с бога, сър Морс.
Ванора се надяваше, че бог ще я води, защото имаше нужда от цялата си хитрост, ако трябваше да спаси сър Джайлс и Диърдри, а после да се погрижи за собственото си спасение, преди Лъвското сърце да изложи живота си на риск.
Слънцето още беше ниско над хоризонта, когато Ванора забеляза купичките на Драймиър. Дръпна юздите на коня си, свали цветовете на Лъвското сърце и надяна собствената си бяла надризница, оставяйки червено-златната надризница на Лъвското сърце да отлети по вятъра.
Разбра кога са я забелязали, защото чу викове да отекват по укрепленията. Драймиър нямаше външен двор; след подвижната решетка идваше вътрешният двор, обкръжен от високи стени. Тя спря пред подвижната решетка, вдигна наличника си и погледна нагоре, чакайки Дафид да се появи.
— Ти ли си, Ванора? — викна й той.
Тя свали шлема си, позволявайки на дългата си коса да се развее свободно.
— Аз съм, Дафид. Вдигни решетката и ме пусни да вляза.
Дафид изчезна, но се появи отново след няколко минути в двора. Ванора чакаше с нарастващо напрежение, докато той вървеше към нея. Имаше много какво да губи, ако планът й не успееше, но щеше много да спечели, ако успееше.
Мислите й се пръснаха, когато Дафид се появи на подвижната решетка.
— Къде е страхливият ти съпруг? Крие се зад полите на жена си ли?
— Дойдох сама, по собствена воля, Дафид. Това искаше, нали? Вече нямаш нужда от заложници. Настоявам да освободиш сър Джайлс и неговата дама.
Дафид даде сигнал на часовия да вдигне подвижната решетка. Когато тя се вдигна достатъчно, Ванора мина под нея. Трепна, когато чу портата да се затваря зад гърба й. Съдбата й, както и съдбата на сър Джайлс и неговата дама сега беше в нейните ръце.
Дафид се намръщи.
— Това някаква хитрост ли е?
— Никаква хитрост, Дафид. Дойдох, както ти искаше. Това са твоите условия, нали?
— Да, но не мислех, че Лъвското сърце ще ти позволи да дойдеш.
— Предлагам себе си в замяна на заложниците.
— Влез вътре. Тук навън е студено, а ти си изминала дълъг път — подкани я Дафид. — Ще пийнем по чаша горещо вино, докато говорим.
Един млад момък дотича да поеме юздите й. Ванора слезе и последва Дафид, забелязвайки многото мъже, които тичаха насам-натам из двора. Дафид не си беше губил времето през изминалите седмици.
Драймиър не може да се сравнява с Крагдън, помисли Ванора, когато влизаше в порутената кула. Не беше чудно, че Дафид нямаше търпение да се добере до земите и дома й. Постелките по пода миришеха на кисело, прашни паяжини висяха над тях като дантелени завеси. Тя остави Дафид да я настани пред огнището и отпи от чашата с вино, която един прислужник й пъхна в ръката.
Вгледа се внимателно в Дафид, опитвайки се да разгадае мислите му. Той беше хитър, но не чак дотам интелигентен. Ванора беше сигурна, че може да го надхитри. Но най-напред трябваше да направи така, че сър Джайлс и Диърдри да бъдат освободени и пуснати да си идат.
— Мислиш ли, че Лъвското сърце ще дойде за тебе? — запита Дафид.
— Няма — изрече Ванора с убедителност, която се надяваше да прозвучи като истинска. Замоли се дано Лъвското сърце да има повече разум и да не вземе да щурмува замък, който няма как да превземе. — Него го е грижа повече за сър Джайлс, отколкото за мене. Най-вероятно ще се радва да се отърве от мене.
— Не можеш да го спасиш, нали знаеш. Той ще дойде и аз ще го чакам.
