— Не го прави, Джон — замоли го Дрейк. — Няма да остана жив, независимо какво ще направи Рейвън. Отдавна знам, че Уолдо иска смъртта ми.
— Няма да пратя да те проследят, сър Джон, ако това те притеснява — продължи Уолдо. — Но се надявам да се върнеш след две седмици с Рейвън, иначе животът на приятеля ти е в опасност. Никой няма да ме осъди заради това, че съм убил човека, който е отвлякъл жена ми в сватбената ни нощ.
— Откъде да знам дали няма да го убиеш дори и да тръгна? — нападна го сър Джон.
— Имаш рицарската ми дума — каза Уолдо. — Заклевам се, че Черният рицар няма да умре, освен ако ти не се върнеш с Рейвън. Но ме чуй добре: ще го държа жив само две седмици, не повече.
Джон хвърли умолителен поглед към Дрейк, сякаш го молеше да разбере.
— Съжалявам, Дрейк, но Рейвън трябва да реши. Само тя може да реши дали да се подчини на Уолдо и да се върне в Чърк, или…
— Или да пожертва живота на Дрейк в замяна на свободата си — намеси се Уолдо. И се изсмя. — Мисля, че познавам Рейвън. Много е мекосърдечна, и това не е в нейна полза. Ще се върне в Чърк — каза той уверено.
Дрейк също си го помисли и се отчая. Мисълта, че Рейвън ще попадне в жестоките ръце на Уолдо, го накара да настръхне. Но знаеше с тъжна увереност, че Рейвън ще рискува собствения си живот, за да спаси неговия. За нещастие нейната капитулация пред исканията на Уолдо нямаше да го спаси. Животът му щеше да свърши в мига, когато Рейвън се върнеше в Чърк. И ако не го убиеха, както смяташе, сърцето му щеше да спре, защото щеше да знае, че Рейвън е попаднала под властта на Уолдо, малтретирана както духовно, така и физически от злата натура на съпруга си.
Дрейк не каза нищо, когато сър Джон се качи на коня си и тръгна. Рицарят погледна назад няколко пъти, за да се увери, че никой не го е последвал. После хвърли последен поглед към Дрейк и препусна в галоп.
— Обезоръжете брат ми — заповяда Уолдо, когато Джон изчезна зад един хълм.
Двама бойци побързаха да изпълнят нареждането, бързо свалиха бронята на Дрейк и взеха оръжието му.
Застанал пред Уолдо по панталон, камизол и туника, Дрейк изгледа заплашително брат си. Когато Уолдо леко пребледня и отстъпи назад, Дрейк се насили да се усмихне въпреки неприятните обстоятелства.
— Добре правиш, че се страхуваш от мене, братко — изсъска той. — Не можеш да ме държиш в смрадливата си тъмница.
— Ще те видим колко си смел, след като извървиш разстоянието до Чърк зад коня ми — изкриви в подигравателна гримаса лицето си Уолдо. — Вържете ръцете на това копеле — нареди Уолдо — и ми дайте края на въжето. Аз ще определям скоростта и ще видим дали страшният Черен рицар ще издържи.
Хората му веднага изпълниха заповедта. Уолдо се качи на коня си и протегна ръка за дългото въже. Заби шпори в хълбоците на коня и дръпна рязко Дрейк напред. Той се спъна, изправи се, после тръгна напред, крачка сред крачка. Скоростта беше непоносима, а теренът — ужасен. Със сурово изражение на лицето, Уолдо не обръщаше внимание на мъките на брат си. Дори не забави ход, когато Дрейк се спъна в един камък и се влачи няколко ярда, преди отново да успее да се изправи.
Ужасното изпитание не позволяваше на Дрейк да мисли за каквото и да било, освен да оцелее. Трябваше да живее. Заради Рейвън не биваше да оставя Уолдо да го победи. Винаги се беше смятал за непобедим. Рицарите, които живееха от битки и войни, вярваха, че никой не може да ги унищожи, и той не беше по-различен.
Опита се да се съсредоточи върху тъмницата вместо върху болката си, припомняйки си, че като дете е играл из тези мрачни места. Но докато се препъваше зад коня на Уолдо, мислите му се връщаха към Рейвън. Виждаше нежното й лице пред себе си, спомняше си как я държи гола в прегръдките си, дългите й кестеняви къдрици, оплитащи се около него, докато тя се извиваше под тялото му, лицето й, зачервено от страст. Всеки неин образ пораждаше ново съкровище от спомени.
Макар че Дрейк започна да се уморява, той упорито отказваше да се поддаде на отчаянието и изтощението. Намираше неизвестно откъде сили, за да продължава да върви.
Рейвън седеше на каменната ограда, взирайки се в далечината, а сърцето я болеше от мъчителни предположения. Дрейк беше тръгнал преди една седмица и може би вече се беше срещнал в битка с Уолдо Тя не се съмняваше в смелостта на Дрейк, не поставяше под въпрос бойните му умения, защото знаеше, че опитът ще му помогне. Но се тревожеше от численото неравенство. Беше й напълно и обезсърчително ясно, че Дъф ще доведе собствените си войници в помощ на Уолдо и така ще се получи войска, два пъти по- многобройна от тази на Дрейк. Дори огромната смелост на Дрейк нямаше да е в състояние да възмезди липсата на достатъчно бойци.
Рейвън въздъхна отчаяно. Трябваше да вярва, че Дрейк е победил Уолдо, докато не дойдеше вест, потвърждаваща нещо друго.
— Не се отчайвай, Рейвън.
Рейвън трепна силно.
— Бабо, стресна ме.
— Беше потънала в мисли, скъпа.
— Толкова ли си личи, че съм отчаяна?
— Само аз го виждам, Рейвън. — Бабата докосна ръката на момичето. — Не се страхувай. Дрейк е жив.
Сърцето на Рейвън подскочи в нова надежда.
— Сигурна ли си?
Блестящите очи на бабата като че ли грееха с вътрешно знание, когато се вгледа отвъд далечните хълмове.
— Да, Дрейк е жив, но е в голяма опасност. Трябва да се приготвиш.
Сърцето на Рейвън, пълно с толкова надежди допреди миг, започна да се дави в страх.
— Да се приготвя за какво?
Не знам — въздъхна бабата. — Чувствам големи нещастия и трудности в близкото бъдеще. Заради детето си трябва да устоиш. Твоето оцеляване ще зависи от това, колко си сръчна.
Когато бабата каза, че трябва да бъде силна заради детето си, Рейвън спря да мисли. Притисна ръце към корема си. Възможно ли е? Много рано беше да се каже, защото още не беше време за цикъла й. Усмихвайки се замечтано, тя си припомни деня, когато двамата с Дрейк бяха лежали сред изтравничетата и се бяха любили. Скоро след това той замина и поне още една седмица тя нямаше да бъде сигурна дали семето му не е покълнало в нея.
— Дете? — Тя потърси лицето на бабата. Ако детето на Черния рицар растеше в нея, то щеше да бъде най-голямото й съкровище. — Ще родя ли син на Дрейк?
Бабата се усмихна.
— Само Господ знае. Не виждам нищо освен това, което Той ми позволява да видя.
— Ами Дрейк? Можеш ли да ми кажеш още нещо? Победил ли е Уолдо?
Бабата поклати глава.
— Внукът ми страда. — Съсухрените ръце се вдигнаха към сърцето й. — Чувствам го тук. — Дребната й фигурка като че ли още повече се смали пред очите на Рейвън и тя залитна назад. — Скоро ще бъдеш принудена да вземеш решение, което зависи само от теб. Никой не може да ти помогне.
Рейвън скочи от стената и се втурна да подкрепи бабата.
— Добре ли си? Да ти помогна да влезеш вътре?
— Да. Сега не можем нищо друго да направим, освен да чакаме.
Сър Джон пристигна на следващия ден. Беше яздил дотук направо от бойното поле и беше изтощен. Рейвън го видя и затаи дъх, очаквайки Дрейк да се появи. Когато не го видя, сърцето й почти спря. Изхлипа отчаяно и хукна насреща му. Той се смъкна от седлото и се строполи в ръцете й. Рейвън го подхвана и му помогна да влезе в къщата. Успя да се въздържи да не зададе въпроса, който пареше в мозъка й, докато помагаше на сър Джон да свали бронята си и му даваше да пие вода. Бабата се щураше наоколо, дребна, крехка и извънредно развълнувана.
