Уолдо се изсмя презрително.
— Кажете ми нещо, което да не знам. Както и да е, Рейвън е моя. Ако тя излезе от живота ви, може би Дрейк ще започне да ви обръща повече внимание.
— Не, няма. Дрейк е прав, с него няма да си подхождаме. Освен това лорд Дъф гледа на мене благосклонно. Може би ще успея да убедя краля да ме даде на Дъф вместо на Дрейк.
Толкова беше помощта от милейди Уила, помисли си Уолдо, докато се отдалечаваше. Трябваше да има някакъв начин да хване Рейвън насаме, само оставаше да се сети как. Беше убеден, че единственото средство да нарани Дрейк е чрез Рейвън. Преди да напусне Уиндхърст, трябваше по някакъв начин да си отмъсти на тях двамата.
Слугите не обърнаха внимание на Уолдо, докато прекосяваше залата. Той се насочи право към конюшнята. По това време на деня там нямаше никой и той оседла собствения си кон. Пилетата и гъските се разбягаха пред него из вътрешния двор. При решетката го пресрещна Дрейк.
— Къде отиваш?
— Имам нужда да се раздвижа. Да не би да съм затворник в Уиндхърст? Нямам ли право да ходя насам- натам, както ми се харесва?
— Ще наредя на стража при портата да те пуска свободно — отговори Дрейк. — Нямам намерение да те държа в Уиндхърст повече, отколкото е абсолютно необходимо.
Дрейк дръпна юздите на Зевс и се отдалечи. Уолдо се засмя лукаво и продължи под вдигнатата решетка. Заскита безцелно покрай брега, преди да осъзнае какви възможности му предлага той. Намери място, където конят му можеше да слезе лесно по стръмната пътека, и внимателно го поведе покрай брега към осеяната с камънаци пясъчна ивица долу. Зърна пещерата случайно, докато оглеждаше разсеяно скалите. Отворът й беше над равнището на прилива и той слезе от седлото, за да я огледа. За да влезе в нея, трябваше да се покатери по скалите, натрупани пред стръмния бряг. За свое учудване той откри угаснал факел, който лежеше на земята пред пещерата, и разбра, че не е първият човек, който влиза в нея.
Запали сухото дърво и то веднага пламна. Воден от светлината, той тръгна навътре в пещерата и видя, че тук скоро са идвали хора. Усмихна се доволно, загаси факела и го остави там, където го беше намерил. После слезе обратно на пясъка, където го чакаше конят му. Когато се върна в замъка, в ума му се вихреха злонамерени планове за Дрейк и Рейвън.
Кралят беше в прекрасно настроение по време на вечерята и забавленията, които Дрейк беше устроил тази вечер. Решетката беше оставена вдигната, за да могат хората, настанили се на лагер извън стените, да присъстват на празненството и да се движат свободно навсякъде. Залата беше препълнена. Едуард не спомена нищо за решението си относно съдбата на Рейвън, нито каза нещо за разговора си насаме с милейди Уила, състоял се по-рано през деня, но в очите му имаше блясък, който Рейвън трудно можеше да определи. Тя се въртеше нервно на мястото си по време на непоносимо дългата вечеря.
Успокояващото присъствие на Дрейк до нея не можа да я ободри, както ставаше обикновено. Поради някаква причина тя не можеше да разсее дълбокото неприятно предчувствие.
След като разказвачът разказа последната си история, кралят стана и даде знак за тишина.
— Предлагам наздравица — каза той, вдигайки чашата си към Дрейк — за лорд Дрейк, граф на Уиндхърст и Еър. — Високи викове „Слава, слава!“ отекнаха из залата. Кралят отпи голяма глътка, после се обърна към Рейвън. — И за новата господарка на Уиндхърст и Еър!
В дъното на залата Уолдо изля на пода чашата си и избълва едно проклятие. Настана смаяно мълчание и всички очи се обърнаха към Уолдо.
— Пристъпете напред, сър Уолдо — заповяда кралят.
Уолдо пристъпи напред с непокорно вирната брадичка. Спря пред главната маса, хвърли поглед към краля, към Дрейк и специално към Рейвън.
— Не можете да направите това, сир — изрева Уолдо. — Моят брак с милейди Рейвън е законен и обвързващ.
— Той не е бил консумиран — наблегна Едуард. — Взех решение. Тъй като присъствието ми тук повече не е необходимо, възнамерявам да тръгна утре. Дъщеря ми очаква дете и искам да се върна навреме в Лондон за раждането. Нямах намерение да оставам толкова дълго в Уиндхърст.
— Свещениците не са ли се наговорили? — атакува Уолдо. — Да не би да искат да разтрогнат законен брак?
— Те са съгласни с мене. Бракът не е бил консумиран, няма законен брак. Имам власт като крал на това кралство да анулирам брака и аз го направих.
— Но папата…
— Няма значение какво е казал папата, за мене бракът не е престанал да бъде кръвосмесителен. Освен това вие не сте ми поискали разрешение да се ожените.
— Ами милейди Уила? Тя не беше ли предназначена за Дрейк?
— Да, но и двете страни не желаеха това. Изглежда, че милейди Уила е предпочела друг — и той хвърли благосклонна усмивка към милейди Уила. — Лорд Дъф поиска позволение да се ожени за нея.
— Лорд Дъф! — избухна Уолдо. — Тоя безмозъчен червей!
Едуард отпрати Уолдо с гневно махване на ръката.
— Вървете си, вие ме оскърбявате! Решението беше моя прерогатива и аз го взех!
С изкривено от ярост лице Уолдо се поклони на краля и се оттегли.
— Тази вечер имаме истински празник — възвести величествено Едуард. — Нека отец Амброуз и отец Бърнард да пристъпят напред.
Двамата свещеници станаха от пейката наблизо до главната маса и се приближиха да подиума.
— Преди да напусна Уиндхърст, бих се радвал да видя лорд Дрейк оженен за милейди Рейвън и лорд Дъф оженен за милейди Уила.
Дъф, който изглеждаше доста смутен, и Уила, приела плахо кралското нареждане, бяха съпроводени от самите кралски рицари към средата на залата. Церемонията, свързваща Дъф и милейди Уила, беше кратка, но вълнуваща. След това всички събрани поздравиха шумно младоженците. Рейвън първа поздрави брат си и съпругата му, развълнувана от радост, че Дъф най-накрая е избягал от зловредното влияние на Уолдо и е станал господар на себе си. Дъф беше направил много неща, които й беше трудно да му прости, но тя се надяваше, че с времето семейството отново ще се обедини.
След това дойде редът на Рейвън и Дрейк. Макар че това беше най-щастливият ден в живота й, Рейвън не можеше да се освободи от натрапчивия си страх. Отдаваше това на бременността си, защото беше чувала, че бъдещите майки често си въобразяват разни неща и плачат. Но оставаше неоспоримият факт, че докато Уолдо е жив, тя никога няма да бъде спокойна.
— Какво има, скъпа? — запита Дрейк, докато чакаха церемонията да започне. — Да не си размислила?
— Не! — отрече Рейвън, смаяна, че Дрейк може дори да допусне подобно нещо. — Всичко, което някога съм искала, е да бъда твоя жена.
След миг желанието на Рейвън се сбъдна. Тя стана жена на Дрейк. Детето им щеше да носи неговото име и да познае любовта на баща си. Тя вкуси целувката на Дрейк и се притисна към него, а в очите й избиха сълзи, докато всички присъстващи ги поздравяваха с нестихващи овации. След това, нарушавайки церемонията, Дрейк я вдигна на ръце и я отнесе нагоре по стълбите към тяхната стая. Когато влезе вътре, захлопна вратата зад гърба си и я сложи да седне на ръба на леглото.
После коленичи в краката й, повдигна полите й и свали обувките и чорапите.
— Тази нощ е наша, да й се насладим — каза той, проправяйки си път с целувки нагоре по голия й крак към вътрешната част на бедрото. — Ще те любя така прилежно, че никой няма да постави под съмнение законността на нашия брак.
— Нашият брак беше консумиран много преди свещеникът да произнесе думите пред нас — напомни му Рейвън.
Устата му спря на едно нежно място над коляното й.
— Винаги ще съжалявам за начина, по който те взех тогава, първия път.
— Недей. Аз не съжалявам за нищо.
Мрачното чувство отново се спусна над нея и тя потрепери. Дрейк се отпусна назад на петите си и се
