— Ти не си син на Базил? — възкликна Рейвън.
— Не, и когато той разбра, се закле, че ще направи Дрейк свой законен наследник. Не можех да допусна това да стане.
— И го уби — предположи Рейвън. — Той не е умрял при ловна злополука.
— Уредих смъртта му, за да не ме обезнаследи. Платих на ловеца, който придружаваше Базил този ден, да го убие и да направи така, че смъртта му да изглежда дело на бракониери. За съжаление Дария ме чула да говоря с ловеца и разбрала всичко. Естествено не можех да я оставя жива.
— Виждам, че си същински дявол и без никаква съвест. Убил си двама души, за да запазиш тайната си, после се опита да убиеш Дрейк, за да не открие, че е законно роден и да не ти вземе Еър.
— Да. Но има и още нещо. Исках тебе, Рейвън. Само тебе. Но баща ти те сгоди за Арик, а Базил ме сгоди за Дария, преди да успея да те поискам.
— Смъртта на Арик сигурно те е направила много щастлив.
Той се изсмя.
— Мислиш ли, че съм оставил смъртта на Арик на случайността? Той умря като герой на бойното поле. В разгара на битката никой не ме видя да нанасям смъртоносния удар.
Рейвън отстъпи в ужас.
— Света Дево! Ти си убил Арик!
— Да, бях решен да те имам, Рейвън. Отидох в ада, за да те получа, чаках години наред за разрешение от папата. Тогава ти избра друг. Никой няма да те има. Подписа си смъртната присъда в деня, в който легна с Черния рицар.
Той се обърна и се приготви да си тръгне.
— Не! Не ме оставяй да умра тук.
— Сбогом, Рейвън. Щом те загуби, това за Дрейк ще е много повече от каквото и да било мъчение, което бих могъл да мисля. Мисли за това, докато умираш бавно от глад и жажда.
И той се отдалечи, оставяйки пещерата в непрогледен мрак. Рейвън изпищя и захлипа.
Уолдо се върна в замъка. Мина през стражевата кула безпрепятствено, доволен от това, което беше свършил през нощта. Всички се бореха с огъня, включително и стражът при портите. Решетката беше вдигната и той влезе във вътрешния двор. Веднага забеляза, че почти навсякъде пожарът е потушен и хората преравят пепелта за въглени, които може отново да се възпламенят. Той се усмихна. Огънят, който беше подпалил, му послужи добре. Беше създал безредие, както възнамеряваше, и Дрейк беше изгубил в пожара поне три постройки.
Уолдо слезе от седлото и отведе коня си в конюшнята. Бързо разседла животното и го разреса. После се върна тихомълком в кулата. Залата беше пуста и той отиде направо в стаята си, за да си вземе нещата. Когато се върна в залата, зората прозираше през облаците. Слугите, които завари там, не му обърнаха кой знае какво внимание, защото приготвяха храна за гладната орда, която скоро щеше да нахлуе в залата.
Уолдо излезе от залата и тръгна да търси Дрейк. Искаше да се увери, че той го е видял да си тръгва сам, да не падне подозрението върху него, когато открият, че Рейвън я няма.
Дрейк видя Уолдо да се приближава, забеляза, че дрехите му не са нито изцапани със сажди, нито скъсани, и разбра, че той си е останал на сигурно място в кулата, докато всички други са се хвърлили да гасят пламъците.
— Сбогом, Дрейк — каза Уолдо, оглеждайки доволно разрушенията, които беше предизвикал. — Ако пак се срещнем, ще ми се стори твърде скоро.
Дрейк си помисли същото.
— Къде беше, когато имахме нужда от тебе? Не чу ли камбаната за пожара?
— Да, чух, но защо да помагам на човек, когото ненавиждам?
— Ето ви и вас, лорд Дрейк.
Кралят, облечен за път, се присъедини към тях.
— Тук вече няма нужда от мене. Постройките лесно могат да се възстановят, няма загинали. Слава на Бога, че пламъците бяха загасени навреме.
— Много съм благодарен за всичко, което направихте за мене, сир. Няма ли да останете още малко, за да закусите с нас?
— Не, не мога, но вашите слуги бяха така добри да ни снабдят с храна за из път.
— Всичко, каквото имам, е ваше, сир — каза любезно Дрейк.
— И аз напускам Уиндхърст тази сутрин, сир — осведоми ги Уолдо.
— Тогава ти пожелавам добър път — каза Едуард, отпращайки го с небрежно махване на ръката.
За Дрейк беше очевидно, че Едуард презира Уолдо, и той напълно разбираше и одобряваше това.
— Добре се отърва от него — каза Едуард, докато Уолдо се отдалечаваше към конюшнята.
— Моля се сянката му никога вече да не пада на прага ми — каза разпалено Дрейк.
Кралят и свитата му се сбогуваха. Дъф вече беше изказал намерението си също да си тръгне днес и Дрейк не можеше да го обвини, че иска да остане насаме със съпругата си. Дрейк беше благодарен, че поне веднъж Рейвън го беше послушала и беше останала в стаята си.
Сега огънят беше изгасен навсякъде и хората се събираха в залата, за да се нахранят. На другия ден щеше да повика работници от селото да построят наново трите сгради, които бяха изгорели по време на пожара. По-късно, след като се измие и се нахрани, имаше намерение да разследва какво е причинило пожара.
Преди да се върне във всекидневната, Дрейк спря край кладенеца и изми всички следи от сажди и пепел от себе си, за да не мирише неприятно на Рейвън. Влезе в залата и отиде право във всекидневната, за да й каже за огъня и да я увери, че всичко, което беше загубено, може лесно да бъде възстановено.
Вратата на стаята на Рейвън зееше открехната и той я отвори, викайки я по име. Очакваше тя да се втурне в прегръдките му и се намръщи, когато това не стана.
— Рейвън, къде си, любов моя?
Мислейки, че е отишла до тоалетната, той реши да се преоблече, убеден, че тя ще се върне, преди да се е преоблякъл. Когато Рейвън не се появи, той се уплаши, че може да й е прилошало. Побърза към тоалетната и я намери празна. Потискайки тревогата си, Дрейк си каза, че няма за какво да се притеснява. Най-вероятно ще намери Рейвън в двора с жените, които устройваха полевата кухня, докато се построи нова.
Тръпка на ужас полази по гърба на Дрейк, когато не намери Рейвън в двора. Веднага заповяда на хората си да претърсят кулата. Попита Дъф и милейди Уила, когато се появиха в залата, но те не бяха виждали Рейвън от снощи.
— Къде е Уолдо? — запита Дъф. — Не му вярвам.
— Нито пък аз — съгласи се Дрейк. — Уолдо напусна Уиндхърст рано тази сутрин. Сам говорих с него, преди да замине. Беше сам.
Един по един хората на Дрейк се връщаха и всеки съобщаваше, че не е намерил нищо. Рейвън не беше в кулата. Дрейк заповяда да търсят във вътрешния и външния двор, както и във всички постройки. Не нареди да се търси извън стените на замъка, защото знаеше, че Рейвън няма да се осмели да излезе сама от крепостта.
— Какво е станало според тебе? — запита загрижен Дъф, когато се срещнаха в залата след безплодното търсене.
— Уолдо. Той трябва да е — отвърна Дрейк.
Беше премислил внимателно това и нямаше друг отговор.
— Нали каза, че Уолдо е бил сам, когато си е тръгнал? — запита Дъф.
— Да, но не мога да престана да се питам. Не беше в двора, за да помага при гасенето. Залата беше празна, всички се бяха струпали при пожара. Сега смятам, че огънят е бил подпален нарочно, за да предизвика безредие. Уолдо не би се погнусил от подобни неща, за да извърши зловредното си дело.
— Да — съгласи се Дъф. — Уолдо винаги е бил коварен. Душата му е черна. Виждал съм на какво е способен и това не ми харесва. — Той навъси вежди. — Защо ще отвлича Рейвън? Той не би… Не, не би й направил нещо, нали?
