Дрейк скочи изведнъж. Гласът му беше дрезгав от страх.
— Ти какво мислиш?
— Уолдо е покварен и способен на големи злини — каза бавно Дъф.
Дрейк нямаше нужда от повече. Време беше за действие. Сякаш прочел мислите му, сър Джон се появи до него.
— Хората чакат твоите заповеди, Дрейк.
— Избери шестима мъже, които да ме придружат, тръгваме след час. Уолдо има няколко часа преднина, ще трябва да яздим много бързо, за да го настигнем.
Сър Джон се втурна да изпълни заповедта на Дрейк.
— Ще дойда с тебе — предложи Дъф.
— Не, остани тук с милейди Уила. Ако Рейвън се върне в кулата, прати ми известие по човек.
— Не знаеш къде да търсиш Уолдо — каза загрижено Дъф.
— Мога само да предполагам, че се е запътил към имението си край Йорк — каза Дрейк.
— Уолдо е лукав човек. Няма да отиде там, където предполагаш, че ще иде.
Суровото изражение на Дрейк и стиснатите му устни обещаваха, че човекът, който е посмял да застраши жена му и нероденото му дете, ще си има много неприятности.
— Ще го намеря.
Уолдо яздеше така, сякаш дяволът е по петите му. Дрейк не беше глупак. След известно време щеше да разбере кой е отговорен за изчезването на Рейвън и щеше да го последва с отмъстителни мисли. За щастие времето беше негов съюзник. Имаше няколко часа преднина и се надяваше да заблуди Дрейк, като тръгне не към Йорк, а в другата посока. Вместо да се насочи на север, той тръгна на юг, към Ексетър, където се надяваше да се качи на кораб до Британи или Байо. Щом кралят разбереше какво е направил, Уолдо сериозно се съмняваше, че ще бъде добре дошъл в Англия.
Осем въоръжени мъже, включително Дрейк, сър Джон и сър Ричард излязоха след час от Уиндхърст. Насочиха се на север, към Йорк. Яздеха вече два часа, преди Дрейк да дръпне юздите на Зевс и да скочи от седлото. Пронизван от нещо, което никой друг не можеше да долови, той обърна лице на юг и се вслуша, а ушите му чуваха гласове, които никой друг не беше в състояние да чуе. Привличан от някаква невидима сила, той се взря към южното крайбрежие. Знаеше, че хората му са объркани от странното му поведение, но не обръщаше внимание на това, животът на Рейвън беше заложен на карта. Ако се излъжеше относно посоката, която е поел Уолдо, Рейвън щеше да умре.
— Какво има, Дрейк? — запита сър Джон, спирайки коня си до Дрейк.
— Уолдо не пътува на север — каза Дрейк уверено.
— Мислиш ли, че е отишъл към Лондон? — запита Джон.
— Не, не към Лондон.
— Тогава къде?
Нещо бръмчеше в ушите му. Чу глас. Баба Нола?
— Дрейк, има ли нещо? — извика сър Джон. — Да не ти е зле?
Дрейк като че ли дойде на себе си.
— Не, не ми е зле. Уолдо пътува на юг.
— На юг? Но…
— Повярвай ми, Джон.
— Мислиш ли, че Уолдо е взел милейди Рейвън със себе си?
Дрейк въздъхна.
— Не знам.
Бръмченето започна отново. После гласът. Отговорът беше съвсем ясен, съвсем отчетлив.
— Не, милейди не е с Уолдо. Но той знае къде е тя.
Изражението му би уплашило и дявола. Дрейк се качи отново на коня и го пришпори към южното крайбрежие.
Уолдо спря, за да си почине конят му. Знаеше, че е близо до брега, защото чуваше прибоя и усещаше острия солен въздух. Усмихна се. Беше близо до Ексетър. Скоро ще се качи на кораба, който отива във Франция, където никой няма да го закачи. Съжаляваше само, че не успя да легне с Рейвън. Можеше да я вземе, преди да я остави в пещерата, но времето работеше срещу него. Искаше да се отдалечи на няколко часа път южно от Уиндхърст, преди да открият, че Рейвън е изчезнала.
Ободрен от успеха си, той се изсмя на глас. Вятърът подхвана смеха му и го отпрати като ехо над тресавищата. Колко добре се чувстваше, след като беше сразил Черния рицар, кралския любимец. Бе направил всичко възможно, за да не научи Дрейк, че той е законният син и наследник на Еър и цялото му богатство, но не беше успял. Сега го бе лишил от нещо, което му е много скъпо. Нещо, което Дрейк никога нямаше да има.
След време, когато всички забравеха за него, щеше да се върне в Йорк и да се заеме с имението си. Управителят му събираше рентата от години и когато се върнеше, щеше да има парите, от които се нуждае.
Уолдо пришпори коня си. Ексетър и Франция го очакваха. Навлезе в гористата местност преди Ексетър и намери една добре утъпкана пътека, която водеше през гората накъм града. Скоро, помисли си той, ще съм далече от Дрейк и краля.
Сигурен, че е спечелил, Уолдо стана непредпазлив, забравяйки, че горите често са свърталища на разбойници и всякакви грубияни. Мислейки, че е в безопасност, той се стресна, когато двама мъже скочиха от дървото, под което минаваше, и го събориха от коня. Преди да успее да посегне към камата си, към двамата крадци се присъедини и трети и Уолдо усети острието на нож, опряно до гърлото му.
— Давай парите — заповяда дебеловратият крадец.
Уолдо не искаше да се раздели с торбичката злато, която носеше със себе си. Парите трябваше да му стигнат за дълго време.
— Нямам нищо ценно.
Крадците явно не му повярваха, защото го накараха да се изправи на крака и го претърсиха.
— Тъкмо както си мислех — избоботи вторият крадец, когато откри тежката торбичка.
— Колко? — запита третият крадец и се приближи.
Вторият развърза връвта и изсипа съдържанието на торбичката на дланта си. Имаше много монети, които изпаднаха между пръстите му.
— Достатъчно за четирима — изграчи той радостно. Пъхна торбичката в колана си и погледна бързо през рамо. — Май е по-добре да се махаме.
— Ами тоя? — запита дебеловратият.
— Убий го или го остави, все едно.
Дебеловратият отдръпна ножа си от гърлото на Уолдо и се приготви да се покатери. Решен на всяка цена да си върне парите, независимо от последиците, Уолдо измъкна камата от колана си и нанесе удар, отваряйки смъртоносна рана в гърлото на дебеловратия. Мъжът издаде клокочещ звук и умря веднага. Уолдо изтегли меча си и нападна другите двама крадци, които бяха въоръжени само с по една кама.
За нещастие Уолдо не беше обърнал внимание на думите на крадците, когато споменаха, че ще делят златото на четири. Досега беше видял само трима. Но когато Уолдо нападна двамата оцелели, четвъртият крадец, който досега не се беше показал, се промъкна зад Уолдо и го прониза отзад във врата. После тримата крадци изчезнаха в гората, оставяйки Уолдо да бере душа, а кръвта му да изтича на земята.
Всеки момент щеше да се стъмни. Дрейк и хората му бяха яздили бързо през целия ден. С всеки изминал час надеждата на Дрейк да намери Рейвън жива намаляваше. Ами ако се е объркал и Уолдо се е насочил на север? Не го напускаше мисълта, че Уолдо може да е убил Рейвън, и сърцето му кървеше. Как щеше да живее по-нататък без Рейвън? Никога нямаше да узнае как изглежда детето му. По дяволите! Когато хване Уолдо, а той ще го хване, ще разпори това копеле от гръцмуля до слабините, щом разбере това, което му е необходимо.
