Уолдо! Обхвана я луда паника. Тя ритна назад, но меката й обувка не направи нищо, само да й донесе силно раздрусване.
— Опитай пак, и ще те убия! — изръмжа Уолдо.
Тя усети, че устата й е свободна, и я отвори, за да изпищи. Писъкът замръзна в гърлото й, когато почувства ножа, опрян до корема й, където растеше нейното дете.
— Какво искаш?
— Не е ли очевидно? — каза Уолдо на ухото й.
Той пусна кръста й и откъсна въженцата от завесите на прозореца.
— Сложи си ръцете отзад.
Уплашена за нероденото си дете, тя направи това, което искаше той. Бързо върза ръцете й отзад, повлече я към леглото и грубо я бутна на него. Страхувайки се, че ще я изнасили, тя извика:
— Ще пищя, ако ме докоснеш.
— Пищи, колкото си искаш, никой няма да те чуе. Всички са в двора и гасят огъня, а тези стени са дебели. Освен това имам други планове за тебе — каза той, докато връзваше глезените й. — Ти си слабото място на Дрейк. Ако те загуби, това ще го нарани повече от всичко друго, което мога да му направя, дори и от бърза смърт. Убийството е много лесно, много безболезнено. Не, аз съм намислил друго. Нещо, което ще те накара да страдаш толкова много, колкото и Дрейк, когато не успее да те намери. Твоята смърт ще бъде бавна, но толкова по-добре.
Отчаяние овладя Рейвън. Уолдо беше прав. Колкото и да пищи, никой нямаше да я чуе. Трябваше да запази самообладание, докато разбере какво смята да прави Уолдо.
— Какво ще правиш?
— Скоро ще разбереш. Къде ти е наметалото?
Забеляза го увиснало на една кука. Взе го заедно с един копринен шал, който намери да се търкаля наоколо. Рейвън едва можа да се запита какво ще прави, когато той повдигна брадичката й и натъпка шала в устата й.
— Сега няма да ти слушам крясъците — каза той, изправи я на крака и я уви с наметалото.
Без да обръща внимание на задавените викове на Рейвън, той дръпна качулката на главата й и я метна на рамо като чувал с жито. Рейвън виждаше само краката му, когато той отвори вратата и надникна в коридора.
— Пусто е — изкикоти се Уолдо, слизайки по тясната каменна стълба. Рамото му се забиваше в стомаха й и тя издаде тих стон, когато се блъсна в него. Опита се да го ритне, но той я държеше здраво за краката.
Залата беше празна. Тревогата се превърна в паника, когато Рейвън разбра, че всички, дори и слугите, са в двора и се борят с огъня. Уолдо бързо прекоси залата и отвори вратата. Рейвън усети прилив на студен въздух и я обхвана ужасен страх. Уолдо щеше да я отвлече, без никой да й помогне. Рейвън вдигна глава и видя хора, които бързаха между кладенеца и горящите постройки, прекалено загрижени за пожара, за да ги забележат.
Когато Уолдо се отдалечи от горящите сгради, Рейвън разбра, че отива към конюшнята. Внезапно й хрумна, че пожарът не е възникнал случайно. Който го е запалил, е знаел точно какво прави и точно къде да подпали огън, за да прикрие действията си.
Щом стигнаха в конюшнята, Рейвън видя, че конят на Уолдо е вече оседлан. Той метна Рейвън на широкия гръб на животното и се качи зад нея. Дръпна леко юздата и изкара коня от конюшнята, насочи го към решетката, която още стоеше вдигната, за да могат хората, останали на лагер извън стените, да влизат свободно в крепостта. За ужас на Рейвън стражът при вратите беше напуснал поста си, за да се бори с огъня, както всички други в замъка.
Когато минаха необезпокоявани през стражевата кула, сърцето на Рейвън се сви. Явно Уолдо щеше в края на краищата да си отмъсти. Дрейк никога нямаше да види тяхното дете. Тя нямаше да доживее да роди. Сега яздеха покрай брега, поривите на вятъра дърпаха наметалото й. Тя чу как морето се разбива в скалите долу и се запита какво е намислил Уолдо, когато поведе коня си надолу по една стръмна пътека към пясъчната ивица. Да не възнамерява да я удави?
Тътенът ставаше все по-силен, докато наближаваха тясната пясъчна ивица в подножието на скалите. Морските пръски мокреха лицето й и залепваха косата по бузите й.
— Почти стигнахме — каза Уолдо, надвиквайки рева на при боя.
— Къде? Къде? — извика Рейвън умолително. Когато Уолдо дръпна юздите, Рейвън се уплаши, че явно е била права. Уолдо наистина имаше намерение да я удави.
Уолдо слезе от коня и смъкна Рейвън. Метна я на рамо и се заизкачва по скалистата пътека, която водеше нагоре. Олюляваше се от умора, когато накрая я пусна да стъпи на земята. За ужас на Рейвън тя се намери в едно толкова тъмно място, че сякаш беше хвърлена в най-дълбоката дупка на ада.
Блесна светлина. Уолдо се появи пред нея с факел в ръка, толкова ухилен, че й се прищя да му изтрие самодоволната усмивка от лицето.
— Както виждаш — изтъкна Уолдо, — намираме се в пещера. Ще умреш от глад и жажда, преди някой да те намери. Може би дори никога няма да те намерят.
Задавените проклятия на Рейвън като че ли правеха удоволствие на Уолдо, защото той отметна глава и се разсмя.
— Мислиш ли, че Дрейк ще те търси тук? — подигра се той. Клекна пред нея и извади кърпата от устата й. — Никой няма да те чуе от прибоя. Какво мислиш за хитростта ми сега, Рейвън ъф Чърк?
Рейвън си пое ядно дъх, събра колкото слюнка имаше в устата и заплю Уолдо. Побелял от ярост, той изтри храчката от лицето си и я удари с опакото на ръката. Тя падна от удара и се търкулна далече от него.
— Ти си самият дявол!
— Да, и добре го запомни.
— Защо? Защо го правиш?
— Защото мразя Дрейк, разбира се. Разбрах, че единственият начин да го нараня е чрез тебе, и съответно планирах отмъщението си. Пожарът беше великолепен ход, нали?
— Беше дело на дявола.
Той стана и я изгледа свирепо.
— Наслади се на самотата си, женичке. Само на това ще се наслаждаваш, докато смъртта дойде да те вземе.
— Почакай! Не ме оставяй така! Аз нося детето на Дрейк. Ще убиеш ли невинно бебе, за да нараниш родителите му?
— Дете! — изграчи той ликуващо. — Още по-добре. Дрейк знае ли? — Рейвън кимна. — Не съм очаквал такова допълнение. Отмъщение — възкликна той, — колко сладко е то!
Рейвън ужасена се вгледа в него. Никога не беше предполагала, че на света може да съществува такова зло. Сега повече от всякога беше уверена, че той е убил Дария.
— Преди да ме оставиш на недостойната ми смърт, кажи ми истината — предизвика го Рейвън. — Ти ли уби Дария?
Уолдо претегли въпроса й и след миг отговори:
— Тъй като, изглежда, е важно да го знаеш, а и няма да доживееш да го разкажеш на някого, не виждам защо да не ти кажа. Да, аз убих Дария.
Рейвън избухна в гняв.
— Чудовище! Защо? Какво е направила, че да заслужи смърт?
— Знаеше прекалено много. Не можех да й вярвам, че ще си държи устата затворена.
— За какво? Какво би могло да е толкова важно! Няма такова нещо!
— Така ли мислиш? Тогава нека ти кажа защо точно убих Дария. Майка ми умря малко след като доведох Дария в Еър като моя жена. Преди мама да умре, тя се изповяда. Казала на Базил, че е носела детето на друг мъж, когато са се оженили. Аз съм това дете. Баща й настоявал да се омъжи бързо. Никой не му казал за женитбата на Базил и Лита. Старият граф накарал Базил да се ожени за майка ми, докато Базил все още имал жива жена.
