— Милорд, Ексетър е точно оттатък гората — каза сър Ричард. — Бил съм там и преди. Има пътека, която води през гората към града.
— Намери пътеката, Ричард — каза Дрейк с мрачна решителност. — Ако Уолдо е в Ексетър, ще го намеря. Не може да се е отдалечил много от нас, не може и да се е качил на кораб за Франция.
Когато сър Ричард поведе групата през гората, вече едва се виждаше. Страх връхлетя Дрейк. Ами ако Уолдо е отишъл на север, към Йорк, или пък към Шотландия, или на друго място, за което не предполагат?
Изведнъж на пътеката се появи кон. Дрейк дръпна юздите. Зевс отстъпи назад, подуши въздуха, после се успокои.
Дрейк скочи от седлото и хвана влачещите се поводи на коня. Веднага позна жребеца на Уолдо. Яздеше точно него, когато тръгна от Уиндхърст.
Дрейк се спъна в тялото на Уолдо, преди да го види. Лежеше по очи в локва кръв. Дрейк го обърна и изруга.
— По дяволите!
Сър Джон дойде при него.
— Кой е това?
— Уолдо.
— Мъртъв ли е?
Дрейк коленичи и допря ухо до сърцето на Уолдо.
— Диша, но едва-едва.
Уолдо изстена и отвори очи. Цялото внимание на Дрейк се съсредоточи върху умиращия мъж, искаше да го накара да диша.
— Уолдо, чуваш ли ме?
Мълчание.
— Уолдо! Дяволите да те вземат! Отговори ми. Къде е Рейвън? Какво си направил с нея?
Уолдо се опита да заговори. Гласът му беше едва доловим шепот.
— Дрейк? Как… разбра… къде да ме търсиш?
— Интуиция. Какво стана?
— Крадци. Убих един.
Мина много време, преди да каже:
— Умирам ли?
В гласа на Дрейк нямаше никакво съчувствие.
— Да. — Той сграбчи туниката на Уолдо и вдигна главата му. — Къде е Рейвън? Нима искаш да умреш и на съвестта ти да тежи смъртта на една жена? Рейвън носи моето дете.
Подобие на усмивка изкриви безкръвните устни на Уолдо.
— Никога няма да я намериш.
— Мъртва ли е?
— Не… не още…
Той се закашля и на устните му се появи кръв и пяна.
— Проклет да си! Къде е тя?
Дрейк чу предсмъртното хъркане в гърлото на Уолдо и настоя за отговор.
— Прочисти съвестта си, Уолдо. Кажи ми къде да намеря Рейвън.
Преди смъртта да го призове, Уолдо каза само една дума:
— Вода.
— Копеле! — извика Дрейк, когато Уолдо изпусна последния си дъх. — Цяла вечност дано да гориш в ада!
— Той поиска вода — каза сър Джон.
Дрейк се вгледа в безжизнените очи на Уолдо и пожела да се съживи, за да го убие собственоръчно. Вода. С последния си дъх негодникът беше помолил за вода.
Изведнъж той се изправи.
— Сър Джон, вържи тялото на Уолдо на коня му. Ще го вземем с нас в Уиндхърст.
— Има още един мъртвец, Дрейк. Него какво да го правим?
— Оставете го на лешоядите.
20
Дъф изтича да посрещне Дрейк, когато той влезе във вътрешния двор. Видя коня с привързаното на него тяло и застина на място.
— Уолдо ли е?
Дрейк слезе от седлото, кимвайки разсеяно. В ума му се въртяха много по-важни неща, отколкото един мъртвец.
— Мъртъв ли е?
— Да.
— Ти ли го уби?
— Да беше дал бог да съм аз. Крадци са ме изпреварили. Станало е в гората край Ексетър.
— Ексетър! Мислех, че сте се насочили на север.
— Наистина се отправихме на север и пътувахме натам известно време. Нещо, може би предчувствие, ми подсказа, че посоката е друга. Изведнъж ми стана ясно, че Уолдо ще се опита да напусне Англия.
— По дяволите, Дрейк! Преди да умре, Уолдо каза ли ти къде да намерим Рейвън?
Дрейк сви юмруци, гневът му беше почти осезаем.
— Ще ти разкажа какво знам, след като първо утоля жаждата си. Изтощен съм.
Макар че Дрейк не можеше да го каже на глас, най-много се страхуваше да не би Уолдо да е изнасилил Рейвън и да я е оставил да умре някъде.
Влязоха заедно в кулата и седнаха на главната маса, където ги чакаше милейди Уила. Обедът вече беше започнал, слугите сложиха пред тях чаши с бира и чинии с месо и сирене. Той ядеше и пиеше, без да забелязва какво слага в устата си, докато си напълни стомаха и утоли жаждата си.
— Уолдо нищо ли не ти каза? — възкликна Дъф. — Мъртва ли е Рейвън?
— Не знам. Преди да умре, Уолдо каза само една дума. Поиска вода. Молех го да ми каже какво е направил с Рейвън и той каза само едно: вода. — Дрейк стовари юмрук по масата. — Уолдо сигурно се смее по пътя си към ада. Накрая успя да ме унищожи.
Дъф набърчи чело, докато мислеше над думите на Дрейк.
— Нещо тук не е наред, Дрейк. Познавам Уолдо, той никога нямаше да поиска вода. Бира, може би, но никога вода. Доколкото знам, Уолдо никога не се е докосвал до вода.
Дрейк вдигна очи към Дъф. Не беше необичайно умиращ човек да иска вода, макар че тогава тази молба, идваща от Уолдо, не му се бе сторила странна. Но гневът и страхът бяха взели връх у него. Сега, когато Дъф отвори дума за това, умът му започна отново да работи. Ако Уолдо не е молел за вода, тогава… Мислите му се блъскаха бясно. Сърцето му заби бързо. Уиндхърст беше построен на стръмен бряг, надвиснал над морето. Наоколо имаше вода. Много вода.
— Уолдо не може да е отвел Рейвън много далече — отбеляза Дрейк, а вълнението му растеше.
— Защо не се беше сетил за това по-рано?
Внезапно в ума му се изпречи друга мисъл, толкова страшна, че не можеше да я изрече с думи. Сякаш прочел мисълта му, Дъф я изказа вместо него.
— Мислиш ли, че Уолдо е хвърлил Рейвън в морето?
Дрейк затвори очи, за да не избухне от болката, която предизвикваха думите на Дъф. После си спомни какво беше казал Уолдо. Тръпка на облекчение премина през тялото му.
— Не. Рейвън е жива. Ще я намерим близо до вода.
Сър Джон, който се беше присъединил към тях на главната маса, чу разговора и скочи на крака.
— Сега има прилив, но скоро, когато дойде отливът, всички хора от гарнизона ще слязат на пясъка под брега. Не се страхувай, милорд, ще намерим твоята милейди.
