това са произведения на едно нейно протеже.
— Много са хубави — продума Хелън, като гледаше картините, окачени между високите прозорци, без всъщност да ги вижда. Той сигурно ме мисли за глупачка, реши тя. Но какво значение има какво мисли той! Беше последният човек на света, когото искаше да впечатли. Ако трябва да преживее всичко това, а май нямаше друга алтернатива, ще се наложи да се преструва на безразлична. Беше нелепо да се притеснява от Джон. Каквото и да бе чувствала към сина, вече нямаше значение. Рийд Уайът бе негов баща. И идеята да стане член на това семейство бе абсурдна!
Зад прозорците проблясваха светлинки и се долавяше неповторимият аромат на олеандрово дърво — сладък и омаен. Отнякъде долиташе музика, страстно калипсо се носеше над водата и възбуждаше кръвта. Тропическа музика, тропически пейзаж — трябваше да бъде във възторг! Рийд отвори двойната врата и покани младата жена в библиотеката. А тя си мислеше единствено как да избяга оттук.
Четвърта глава
Откриването на галерията и приемът след това пожънаха невероятен успех. Рийд стоеше настрана и пиеше трета чаша шампанско, като хвърляше разсеян поглед към гостите. Все пак трябваше да признае способностите на Виктория. Всичко бе организирано идеално. И макар Лутър Стайлс да бе най-талантливият от представените художници, никой не бе пренебрегнат. Много картини вече имаха червена точка, показваща, че са продадени. А помещението гъмжеше от разговори между колекционери и дилъри, обменящи мнения.
Сестра му очевидно беше доволна, заобиколена от групичка репортери и почитатели. Лутър Стайлс бе до нея и Рийд забеляза, че ръката й лежи доста фамилиарно върху неговата. Намръщи се, като се чудеше дали Виктория не се заблуждава относно интереса на художника към нея. Той самият не се съмняваше. Според него Стайлс бе арогантен подлизурко, две качества, които в този случай не се изключваха. Заглеждаше се по жените, но когато го заговореше Виктория, веднага прикриваше интереса си. Рийд подозираше, че я използва и се страхуваше, че много скоро сестра му ще бъде силно разочарована.
Но какво да направи? Тя не бе момиченце. Би трябвало да се справя сама с грешките си. Едва ли очакваше от него да се грижи за нея, както когато бяха малки. Работата бе в това, че нямаше никакъв опит с мъжете. Тя бе едва шестнайсетгодишна, когато загубиха родителите си, а поради обстоятелствата около смъртта им, не бе имала нормално юношество. Когато бе време да се забавлява, да се влюбва, тя си стоеше вкъщи, шиеше, четеше и се грижеше за домакинството. Беше приела ролята на майка и едва след като той доведе Даяна, осъзна, че така не може да продължава.
Той въздъхна. Грешката сигурно беше негова. Ако беше сключил брак с жена, която да се сприятели с Виктория, нещата може би щяха да се развият по друг начин. Но те двете се намразиха от пръв поглед и докато сестра му не се премести, атмосферата в къщата бе непоносима. Когато Даяна си отиде, нямаше нужда да моли Виктория да се върне.
Е, всичко бе минало. Последните десет години дадоха на сестра му самочувствие и увереност, от които имаше нужда. Тя не му позволяваше да се намесва в живота й. Не искаше и да чуе, че Лутър Стайлс ще я захвърли веднага след като постигне целите си.
В това отношение сестра му и гостенката си приличаха, помисли си Рийд и си взе нова чаша с шампанско. Последната приятелка на Джон бе чаровно младо създание, но беше ясно, че нещо я сковава. Чудеше се какво. Той правеше всичко възможно да я предразположи, въпреки че Виктория не я харесваше. Което бе естествено. Тя никого не харесваше! Но този път бе предубедена. Не можеше да преглътне факта, че Хелън има дъщеря — незаконна дъщеря, както настояваше да я нарича.
Все пак момичето не бе като другите. Първо беше съвършено ясно, че Джон е хлътнал. И ако от връзката им не излезеше нищо, то вината едва ли щеше да бъде негова.
Което правеше отношението й трудно разбираемо. Ако изпитваше нещо към сина му, би опитала да спечели семейството. Но всеки път, когато я заговореше, тя замръзваше. Поведението й подсказваше, че няма никакво желание да контактува с него. Беше озадачен. И заинтригуван. Не беше самомнителен, но до ден-днешен не бе имало случай жените да не се радват на компанията му. Така че не можеше да си обясни поведението й. Беше я наблюдавал тайно, когато е сама с Джон. Бе непринудена, очарователна, остроумна. Явно тази студенина и затвореност не бяха в характера й. Бяха породени от него и това неприятно откритие го обиждаше.
Всъщност у нея имаше нещо много познато. Не си въобразяваше, че някога са се срещали. Беше прекалено възрастен за това. Но колкото повече я наблюдаваше, чувството, че я познава, ставаше все по- силно.
Тя избягваше да разговаря и с Виктория, но Рийд знаеше, че вината е у сестра му. Бе продължила да настоява Джон да не присъства на откриването.
— За какво става дума? — попита саркастично синът му, когато го бе помолил да изпълни желанието на леля си. — Да не би Вий Уайът да се страхува, че ще й отнема лаврите? Тя не е ли вече достатъчно голяма?
— А ти не се ли срамуваш, когато говориш за леля си така унизително?
— Тя ме подлудява. Имам чувството, че съм гост в собствения си дом.
— Достатъчно! Ако се чувстваш чужд, грешката е твоя. Виждаме те само когато ти трябват пари, нова кола или когато искаш да ни запознаеш с приятелките си. Не мислиш ли, че леля ти е ангажирана в известна степен? Тя те обича, Джон, но ти дори не го забелязваш.
— Добре, добре. Сигурно имаш право. Всичко това ще се промени.
— Как? — попита внимателно Рийд.
— Мисля да напусна групата. Постоянно пътувам и свиря по места, които не можеш да си представиш. Откакто срещнах Хелън, реших да композирам, вместо да свиря. Да се установя някъде.
— Тук? — изненадано попита Рийд.
— Може би — отвърна Джон. — Така че леля Вий ще трябва да свикне да ме гледа. А ако има проблеми, да си търси решение.
Все пак Джон се съобрази с желанието ми, помисли си Рийд. Страховете му, че ще провали откриването на Виктория не се оправдаха. Колкото до Хелън…
— О, Рийд, защо си се скрил тук така самотен.
Мислите му бяха прекъснати от настойчивия глас на хубава жена около трийсетте, чието деколте разкриваше доста съблазнителна плът. Като прекара пръсти по ръкава му, тя се усмихна и между алените й устни се показа примамливото връхче на езика й.
Рийд мигновено увеличи разстоянието помежду им.
— Здравей, Аманда — отвърна любезно той. — Къде е Хари? Не ми казвай, че те е изпуснал от поглед.
Аманда Остин помръкна.
— О, Хари ли? Тук някъде е. Но я кажи, къде е синът ти? Чух, че се върнал.
— Да, на острова е. Но не е тук. Това парти не е по вкуса му.
— Довел бил и приятелката си. Толкова ли е зле?
— Не разбирам за какво говориш — отвърна сухо Рийд.
— Напротив, знаеш — предизвикателно настоя Аманда. — Предполагам, че старата Виктория ти е забранила да я показваш. И тъй, каква е тази жена? Гръмогласна, кривогледа, кажи де!
Рийд извърна глава. Нямаше желание да обсъжда Хелън нито с Аманда, нито с когото и да е друг. Тъкмо мислеше да направи заядлива забележка, с която да прекъсне разговора, когато забеляза суматоха около вратата. Явно бе възникнал спор между пазача, когото Виктория бе наела, и някой, който се опитваше да влезе.
— О, скъпи! — извика Аманда, като го хвана за ръката. — Виждаш ли? Май ще открия това, което търсех!
Рийд бързо се отправи към вратата. Джон! Би трябвало да се досети! Кога ли се бе вслушвал в съветите му?
Докато стигне, синът му бе вече вътре. Някой го бе познал, а кой можеше да спре племенника на собственичката на галерията?
