не си бил, макар, както докладва догиер нула нула седем, в леглото това да не е проличало. Но от осемнайсет точка пет до осемнайсет двайсет и две Катон Марк Аврелиевич се облича, което потвърждава моето подозрение, че е жив. В осемнайсет и трийсет жертвата е засечена в бара. Нататък следите се губят.
Тишина. Мазна лепкава тишина над площад „Опосум“. Инспекторът Легре енергично се извърна към Гражданина:
— Защо?
Гражданинът се смути, но все пак успя да попита, какво защо?
— Питам: защо следите се губят?
— Моля ви се, не съм прикривал никакви след.
— А кой не прикрива следите си? Кой?
— Ама нали Омар си призна — проплака Гражданина.
— Всеки може да си самопризнае. И Диона може да си самопризнае, и Катон може, и роботчето, дето се казва — и аз мога.
— Забравихте мен, господин инспектор. Аз също мога да си самопризная — намеси се Редника. — Един мой приятел веднъж си самопризна и такъв бой му теглиха … После се оказа, че детето било от падрето. Отива значи женската да се изповяда, ама падрето нямал никакво чувство за хумор, придърпва я в изповедалнята и дай.. . Докато от небето се спуснало едно ангелче, та едва го спряло!
— Много хубави падрета си имате — подметна Гражданина.
— Ти мълчи! Чак сили небесни са се намесили! Та исках да кажа де, че е хубаво човек да си самопризнава, но само ако е стерилен.
— Да видим обаче какво става по-нататък. — Инспекторът Легре вдигна лениво едрото си тяло, направи няколко крачки към Йоасаф, след което енергично се извърна: — Говори, Катон!
Катон се беше разгърдил и стръвно чешеше мястото, където би трябвало да има прободна рана, затова реагира наивно:
— Аз не съм ли умрял?
— Още е осемнайсет точка петдесет и три. Имаш цели седем минути живот.
— Е, какво може да направи човек за седем минути в този жесток свят, където пълноводната река на времето ни пренася от липсата на съществуване към несъществуването — каза Катон Марк Аврелиевич със самочувствието на новия Шопенхауер. — Едно нищо.
— Може например да умре — подсказа му Легре.
— Може, разбира се. Ако няма друга работа. А аз седнах при Омар, опитах две глътки, той ми напомни за онези триста гроша . . .
— Триста и десет — уточни Омар.
— За онези триста и десет гроша. И толкова — седемте минути минали.
— Бавно пиеш — каза Легре с нотка на подозрение. — Две глътки за седем минути . .. Преди смъртта си човек е по-деятелен.
— Само ако е предизвестен. А аз не знаех какво ме чака. Инспекторът Легре извади лулата от устата си и елегантно,
почти артистично изкука седем пъти.
— Седем нула нула. Ти не учасваш. Ти си вече мъртъв. Сега под фокус са само живите.
В този момент всички забелязаха, че догиерът се заоглежда пододозрително, след което започна да прави уж рзсеяни, уж
неангажирани обиколки (тъй като петият крак му пречеше, беше го мушнал в джоба на гащиризона). След като обиколи последователно всички присъствуващи, оперативният доносник отиде до Легре и прошепна нещо на ухото му. Легре беше толкова поразен, че едва успя да каже: „Айде бе, не може да бъде!“ Догиерът му предостави още няколко бита, след които Легре възкликна: „Не, това в никакъв случай не може да бъде!“
Всички следяха тази сцена с вътрешно напрежение и очакваха лош развой на нещата. Инспекторът Легре отнова надяна ледената си маска на индивидуум, разпънат между високия обществен дълг и чувствителната душа на баща на три деца.
— Нови факти — започна патетично той — променят коренно хода на следствието. Нови факти, с които не можем да не се съобразяваме. До тях стигнахме по пътя на конюнкцията и дизюнкцията, дори въпреки тях. Тези факти може би ще извисят случая над нивото на криминалния фарс или комедия дел арте, за да му придадат чертите на една покъртително възвишена трагедия.
Така говореше инспекторът Легре, а когато той говори така, всички очакват върху им да се стовари грозният меч на полицейското възмездие. Само догиерът беше спокоен — каквито и ветрове да задухат, обществото винаги ще има нужда от догиери.
— Я ела при мен — каза инспекторът Легре, без да вдига очи. Разбира се, никой не мръдна от мястото си. Затова се наложи да уточни: —Ти, ти, виновникът! — Пак никой не мръдна, затова се наложи да стане и да хване Гражданина за ревера: — Ти случайно да си оглушал?
Гражданина беше не само оглушал, но и намазал лицето си с вар. Гледаше Легре с невиждащи очи, съсредоточен изцяло в някакво свое вътрешно страдание.
— Защо имаш такъв непривичен, бих казал, куриозен лицеизраз? — попита инспекторът.
— Аз съм от друга планета.
— Зелено човече?
— Бяло. По-точно кремаво.
— Енлонавт?
— Пришълец.
— Подготвяш близка среща от трети вид?
— Ъхъ.
— Да не си направен от Спийлбърг?
— Не, оригинал.
— Веднага познах, че не си най-съвършеният продукт на земната еволюция. Ако ме питаш мен, ти още не си произлязъл. По-важното обаче е друго: защо миришеш?
Пак настана объркване. Догиерът се захили доволно, а Редника реши незабавно да провери и заби нос във врата на Гражданина; ъхъ, каза, мирише подозрително, един негов приятел тъй миришел подозрително, докато накрая си признал, че е незаконно дете. Катон Марк Аврелиевич също реши да се възползува от възможността да бъде в услуга на полицията и сподели своето впечатление: намирисва на склад. Но Редника мигом възрази, че не, не на склад, а по-скоро на мазе. Един негов приятел тъй страшно вонял на мазе, пък после се оказало, че страда от Едипов комплекс. Катон обаче беше категоричен: мазето мирише иначе, в миризмата на мазето има нещо сладникаво-изтънчено, като на развален парфюм, а това си е чиста воня на склад за селскостопански отпадъци. Тъй като назряваше скандал, намесата на Блез стана наложителна; той изказа мнението, че наистина става дума за изба, но винарска, в която има поне четири бъчви отлежало бургундско. Всички единодушно признаха необикновеното обоняние на Блез, но Диона излезе с тезата, че е пълноправен гражданин на републиката, плаща си данъците, има право на глас, следователно — и на мнение; според нея наистина трябва да говорим за склад със селскостопански отпадъци, но с една съществена уговорка — върху един от чувалите две млади тела се любят. Никой не разбра с какво действията на младите тела ще променят нюанса в миризмата, затова инспекторът Легре сложи край на пренията:
— Да смъкнем обвивката на подозренията — каза той. — Съблечи си ризата.
Младежа не можеше да остане настрана от всеобщия процес на разобличение:
— Хайде бе, човече, властта ти нарежда.
Гражданина започна неохотно да се съблича. Диона скочи да му разкопчава панталона, но той грубо бутна ръцете й:
— Само до кръста!
— До кръста отгоре или до кръста отдолу? — не разбра Диона.
— Хе, отдолу! — захили се Редника.
Когато Гражданина съблече и четвъртата поред фланела, всички ахнаха, защото тялото му бе в големи
