— Защото в действителност са си мои!
— Щом си изпил своите, защо аз да ги връщам? Омар се почеса по брадата и рече озадачено:
— Така ли? Може…
Уважаеми читателю, както вече стана дума, виното бе великолепно и Автора не устоя на изкушението да си налее втора чаша, може би трета. А когато един автор изпие три чаши хубаво вино, той непременно започва да занимава света със своите творчески проблеми — или ругае събратята си по перо, или полуприкрито възхвалява себе си. Възможен е и трети вариант — започва надълго и нашироко, с досадна обстоятелственост да разказва последния том от съчиненията си, очаквайки от слушателите си възторг и съчувствие. Нашият скромен Автор също реши да се възползува от търпението на благодатната аудитория и да сподели някои собствени възгледи относно последното си писателско дело. С тържествено почукване по чашата той прикани към внимание, изправи се, прочисти с едно кх-кх гърлото си и започна.
Първо, каза, новата ми повест „Убийство в Ню Бабилон“ ме смущава от текстуална гледна точка. Правят се прекалено много и прекалено прозрачни намеци, а сега редакторите са нетърпими моралисти и лицемери, затова не е изключено всички тези загатвания за контакти с хазяйки и тъй нататък да бъдат безпощадно изрязани. Тук се намеси Редника и възрази, че ако е така, по-добре той да бъде представен като глухоням или поне само ням, но тогава пък как ще се води следствието? Отговорено му бе, че не е задължително чак да онемява, но поне малко-малко да се въздържа, защото в края на краищата това не е фелдфебелски запой, а изящна словесност.
Второ, каза, в новата ми повест „Убийство в Ню Бабилон“ някои от героите имат претенциите да се правят на реални исторически личности, което също е обезпокоително. Затова, обясни Автора, Блез, Омар и другите, които имат подобни домогвания, по възможност да отбягват всякакви прилики с историческите първообрази, с техните дела и прочие. Тук се обади Гражданина, вметвайки, че няма такива претенции и може да го кара като скромен литературен персонаж, но Редника веднага го засече: ти мълчи, от един полово немощен не става реална историческа личност!
Трето: героите на този площад станаха твърде много и Автора трудно ги управлява. А би трябвало. Ето например Младежа. Вече пет-шест страници този образ не е казвал нито дума, което според учебника „Увод в литературознанието“ е напълно недопустимо. Един герой е герой, когато приказва или върши други някакви деяния, а не само да мълчи и да се пули. Младежа, кой знае защо, се почувствува обиден и каза, че вече се е подчинил на Петия закон (на Никола Кесаровски) — осъзнал се е като робот, подчинил се е и на Четвъртия (на Любен Дилов) — легитимирал се е като робот, сега не му остава нищо друго, освен да се подчинява на първите три (на Айзък Азимов). Тъй като те изискват да не се причинява вреда на човека, той си мълчи, защото, ако проговори, може и да докара някаква беля на Автора — де го знаеш каква роботска мъдрост ще изтърси. Тук всички кимнаха в знак на съгласие, но Автора рече, че това не решава въпроса с многото герои. Разбира се, Толстой е управлявал и много повече герои, но той е граф и на него му е лесно. Инспекторът Легре веднага предложи услугите си; ако желаете, каза той, веднага мога да прибера Блез в затвора, тъй героите ще станат с един по-малко. Но Автора обясни, че ще е по-разумно да прибере някой второстепенен герой, защото Блез още му трябва, например Катон или Младежа, но инспекторът обясни, че точно тези двамата няма основания да прибира, защото са мирни граждани, не са математици и следователно не заслужават да бъдат малтретирани.
И четвърто, рече Автора, добре пийнахме, на мен ми се завъртя главата и изобщо не се сещам как ще продължи тази история нататък. Йоасаф предложи всички да си тръгнат по живо, по здраво, но от страна на Автора му бе възразено, че такова решение е абсолютно невъзможно, тъй като сме едва в първата третина на повествованието. Блез изказа оригиналната идея, че при това състояние на нещата най-подходящо е Диона да почерпи по още едно, но и на него му бе възразено в смисъл, че пародията си е пародия и не трябва да се изражда в гуляй, или — не дай си боже! — в другарска вечеря. Има ли други предложения? Няма.
— Щом няма — заключи инспекторът Легре, — значи продължавам следствието. Кафе, моля. И алуминиев прах.
5
— Дотегнахте ми с този алуминиев прах! — кресна Диона. Инспекторът Легре търпеливо напълни лулата си, натъпка
я с пръст, почти минута се опитваше с мили думи да склони компютризираната си запалка да запали и едва тогава каза:
— Не може да се води следствие за убийство без алуминиев прах.
— Смея да отбележа, господин инспектор — намеси се Младежа (изглежда, си бе взел забележка, че трябва да е по-деятелен), — че труп няма. По-точно, труп има, но жив и здрав.
— Слушай, миличък. Само дилетантите имат нужда от трупове, разните там еркюлпоаровци, арсенлюпеновци, авакумзаховци. Аз работя не с трупове, а с логика. С методите на индукцията, дедукцията и репродукцията.
Редника веднага се оживи:
— Това за репродукцията ми допадна. Аз тъй имах един приятел, който се хвалеше, че има най-мощната репродуктивна система.
— Не ще да е бил много умен — заяде се Гражданина.
— Ти мълчи! И ти да имаш най-мощната репродуктивна система, изобщо няма да ти трябва акъл.
— Точка! — отсече Легре. — Ще минем и без алуминиев прах. И тъй, Омар, защо прободохте Катон с нож?
— Това не беше нож.
— Значи сте го проболи с това, което е то всъщност. Логично, нали?
— Логично, но аз освен това не съм го пробождал. Инспекторът Легре се замисли, а когато той се замисли,
главата му потъва сред облачета нежносивкав тютюнев дим — тъй поне твърдят автори, по-добри от Автора.
— Това вече е качествено нов момент, както се казва — съждение от втори порядък. Не си пробол Катон, не си пробол Блез, не си пробол Младежа, защото е непробиваем, нито тоя тук, нито Диона. Още по-малко мен. Да приемем това като възможност. Тогава отгоре, като вещество с по-малко относително тегло, плувва една мистериозна загадка: кого си пробол?
— Никого.
— Пиши — каза Легре на догиера. — Поетът е невинен. А сега да погледнем отблизо Диона.
— Не ги ли е омръзнало? — намеси се Блез. — Отблизо е направо кранта.
— Млъкни, старче! — отсече Диона. — Сега човекът гледа не мен, а работата си.
Редника пак се оживи:
— Един мой приятел тъй си гледаше работата пред всички, но после го прибраха като ексхибиционист.
— Ще ме провалите! — кресна Автора. — Нали се разбрахме, без двусмислени намеци!
— Твоите приятели са все сексуални маниаци! — това, естествено, беше Гражданина.
— Ти мълчи! Ако искаш да знаеш, един изобщо не ставаше за такъв, защото беше кандидат на философските науки.
— Не пречете! — прекъсна ги инспекторът Легре. — Да преминем от частното към общото.
— Протестирам! — развика се Катон. — Диона да не ви е общото!
— Мълчи, гълъбче — успокои го Диона. — Инспекторът по-добре знае.
Легре направи дълга пауза, за да привлече всеобщото внимание, след което измъкна от джоба си малко бележниче.
— Както докладва догиер нула нула седем, от седемнайсет точка дванайсет до осемнайсет точка пет, ти, Диона, си споделяла леглото с жертвата в лицето на Катон Марк Аврелиевич. Подробности няма да изнасям, тъй като за мъртвите или добро, или нищо.
— Пак протестирам! — викна Катон. — Аз съм жив.
— По този въпрос след малко. Засега хипотезата е само работна. Допускаме, че си труп. Но тогава още
