гениално предложение: защо все пак Диона да не почерпи по едно, тъй де, Катон продължава да е жив въпреки всички усилия. Йоасаф констатира, че наглед Катон бил съвсем умрял, така да се каже, непоправимо, но вече бил здрав и читав благодарение на старанията на божията майка. Никой не разбра какво общо има тук божията майка, след като ножът се оказа играчка, но този проблем не стана обект за дискусии, защото Гражданина също се включи в предложението на Блез за почерпка и допълни, че не е хубаво в такива особено щастливи мигове човек да се стиска, а Редника даде за пример една, която се стискала, стискала и накрая умряла непорочна, но въпреки това че я направили светица.
Диона, разбира се, тръгна да донесе по чашка. При мисълта за предстоящото всички се оживиха, дори догиерът, тъй като пийналите мъже развързват езици и тогава за него има доста работа. Всички се настаниха удобно край масите, душите им се отпуснаха и у тях се появи съвсем естественото желание да поговорят за нещо друго. Пръв започна Омар:
— Слушай, старче, все ми е на езика да те питам — какво е това на главата ти?
— Питай. Всички питат. Ореол.
— И как се сдоби? Скъп Ли е?
— Така съм се родил. Дефект в гените, по-точно в седма хромозома.
— Ореолът синхронно ли растеше? — заинтригува се Младежа. — Искам да кажа, като беше мъничък, и ореолчето ли беше мъничко?
— Ей само толкова, като шайба за хокей.
— Брех, мамка му! — Редника удари възторжено юмрук по масата. — Това се казва техника! Сигурно е японски.
— На някои им върви — въздъхна Гражданина. — По рождение си имат ореоли.
— Ти мълчи! — реагира остро Редника. — Полово немощен, пък му се приискало ореол. За какво да ти го дадат?
Блез рече, че все пак си е друго да си имаш ореолче, па макар и да е резултат на дефект, но Йоасаф възрази: само неприятности, питат, гледат, сочат с пръст. Диона поднесе, мъжете се чукнаха и отпиха, след което инспекторът Легре заяви, че такива, с ореоли де, не представляват за него никакъв професионален интерес, тъй като живеят безгрешно и не правят нищо извън нормите, но Редника се възмути:
— Как така безгрешно! Без редовни полови контакти?
— С ореол сигурно не върви — отбеляза Блез.
— Не върви — съгласи се Йоасаф. — Веднъж опитах. Аз, както се казва, пристъпвам към действия, пък тя приплаква: махни го туй, казва, от главата си, все ми се струва, че ще го правя с олтара на църквата.
— Брей, колко набожна жена! — възкликна Блез.
— И какво, осъществи ли се? — Редника бе целият любознателност и слух.
— Осъществих се — призна свенливо Йоасаф, — но после ме пита: аз нали ще ида в рая?
— Уyy, непоносимо набожна жена! — пак възкликна Блез.
— Ти обеща ли й, че ще иде?
— Думите отлитат като птици — обещах.
Да пият вино и да говорят за непознати жени — какво по-голямо щастие за мъжка компания! Инспекторът Легре млясна с устни и се възхити от виното — тънко, дъхаво, но Омар веднага извади истината наяве, като обяви пред всички, че Диона се къпе гола-голеничка в бъчвата. Диона се опита да отрече деликатно с думите: „Я върви на майната си!“, но Омар, по природа чистосърдечен и наивен, не разбра къде точно трябва да иде, затова допълни — вярно, признавам, бяхме двамата. Йоасаф се възмути, че с тези сквернословия само мърсят божията благодат, защото виното било кръв божия, но Младежа направи допитване: откъде у господа толкова много кръв? Да, каза Блез, само за един ден аз изпивам поне пет кръвоносни системи като неговата, още повече, че е бил слаботелесен. В този момент Катон Марк Аврелиевич най-после включи и попита какво толкова важно са правили Омар и Диона в бъчвата с вино. Оказа се, че просто си седели — ей на така, седят си един до друг в бъчвата и си разговарят. Катон зададе разумния въпрос, защо пък точно в бъчвата, но не получи отговор, защото точно в този момент Редника ревна:
— Ти пак ли си се измъкнал от страниците, калпаво мекере!
Това качествено определение беше по адрес на Автора, който — съвсем немотивирано от гледна точка на сюжета и логиката на събитията — се беше появил от творческия свят в реалния и вече се беше настанил около масата с чаша в ръка.
— Защо да не пия едно вино с вас — смртолеви Автора.
— Ама как го надуши бе!
— Защо да го надушвам? — изненада се Автора. — Нали аз го измислям …
— Щом е автор, да знаеш, винар е — заговори вековният опит у Блез Паскал. — Всички автори са винари. — И миг след това се сети: — Слушай, момче, кажи някое от твоите. Един грош имаш веднага.
— Сложи два и започвам — спазари се Омар Хайям.
Не, Блез не бе човек, който ще се стиска за един грош — той е философ. Нито пък Омар може да устои при вида на два гроша — той е поет. Затова чевръсто се метна на масата, поохлаби малко чаршафа около тялото си и започна:
Всички заръкопляскаха, дори се наложи инспекторът Легре да остави лулата на масата, за да освободи дясната си ръка, а Блез изрази всеобщия спонтанен възторг:
— Браво! Хубаво ги пише арабчето! И най-важното — къси, по четири реда … То и онзи пишеше… Диона, как го казваха оня със сплеснатия нос? Дето живееше при теб и все ходеше с маслиново клонче на главата?
— Данте.
— А, Данте. И Данте ги пишеше, ама едни дълги, дълги. Докато ги прочете, заспиваш. И все за ада, за кръгове… Гражданина се възмути:
— Поначало всеки си пише каквито си ще — дълги, средни, къси. Няма стандартизация.
— Ти мълчи! — кресна Редника. — Ти за дълги и къси няма да говориш!
Йоасаф беше искрено изненадан, че това младо момче е поет, но Блез му обясни, че е поет, но иначе е интелигентен, чете небето като по книга — Малка мечка, Голяма мечка, знае всички мечки като ръката си. Освен това бил математик и изобщо страшна работа. Йоасаф зададе нелепия въпрос какво все пак работи, но Блез зае категорична позиция: поет е човекът, защо да работи — кисне по кръчмите и пише стихотворения. Дето се казва, творческа личност, а творческата личност е в безкрайна творческа отпуска. Е, специално на Хайям отпуската е неплатена, защото се скарал с ръководството на съюза, по-специално с поета Хафез, и не можал да измъкне контрактация. Йоасаф попита кой е този Хафез, Блез повдигна рамене и рече: знам само, че пише антилопи, но Омар го поправи — не антилопи все пак, а газели, на което пък Блез рече: помня само, че беше нещо слабичко и подскачащо.
— И откога Омар го кара така безгрижно? — попита Йоасаф.
— О, отдавна! Трябва да има хиляда и петстотин години. Тя, неговата, е много заплетена… Дойде с машина на времето, но изпи парите и сега не може да си купи билет за обратно. Пък го чакат, бил завеждащ обсерватория.
— Не съм ги изпивал — възрази Омар. — Катон Марк ми завлече триста и десет гроша. Дадох му ги в заем, а той …
— Ама после ми ги изпи — опъна се Катон.
— Изпих ги, ама те бяха вече твои.
— Като са мои, защо да ти ги връщам?
