И точно в този момент от кръчмата излезе симпатичен млад мъж, с брада и одухотворено лице, загърнат от глава до пети с бял чаршаф.
— Де го оня? — попита новодошлият. Езикът му беше понадебелял от виното.
— Кой?
— Дето го фраснах с ножа. Редника се усмихна доволно:
— Абе знаех си, че не съм аз. Ето — лисицата сама падна в капана!
И започна надълго и нашироко да обяснява, че заради униформата си е избран с всеобщо тайно гласуване да води следствието, при това единодушно. Йоасаф му напомни, че се е въздържал, но Редника отсече сухо, че това в никакъв случай не може да бъде забравено и че рано или късно това ще бъде платено заедно с лихвите. После значи се оказва, че един не знае нищо, друг е полово нещастен, трети — биоробот, четвърти си дрънкал едновременно с „ореолчестия“, пети бил страшен Казанова и на — нищо. Затова се води следствие. И тъй като доброволно се е появил нов свидетел, той трябва да бъде разпитан по всички правила на криминалното следствие и под клетва, че ще говори само истината, а неистините му се разрешава да премълчи.
— И тъй — име?
— Хияс ад Дин Абул Фатх Омар ибн Ибрахим ал Хайям.
— Туй всичкото на един човек ли е? Сигурно имате по два метра паспорти.
Обяснено беше, че на арабски това може да се запише на не повече от тридесет сантиметра, което все пак е някакво успокоение. После беше развита следната хипотетична ситуация: да си представим, че въпросният свидетел с чаршафа е все още дете и играе на улицата, увито в съвсем мъничък чаршаф, яде филия с масло и рови в пясъка на пустинята, но в този момент майка му иска да го повика — добре, значи ще се изправи в средата на оазиса и ще окне: „Ела да си измиеш ръцете, Хияс ад Дин Абул Фатх Омар Ибрахим и тъй нататък“. Не може, нали? Оттук следствието направи изумителния извод, че всеки човек с чаршаф непременно има някакъв съкратен вариант на името си. Оказа се, че да, има — на нашия човек на галено му казвали Омар Хайям.
— А, това вече е друго. Това, дето се казва, може да се търпи. Нашият втори въпрос е: къде бяхте тази вечер между седем и седем нула пет?
— Точно тогава го ръгнах с ножа.
— Което означава, че сте били в кръчмата, тоест в престъпна близост с убития.
— На около петдесет сантиметра.
— Тази близост е твърде престъпна, от опит знам. Да продължим. Откога жертвата поддържа редовни полови контакти с хазяйката ви?
Тук настъпи малка неразбория. Първо Омар Хайям изказа изненадата си от този факт, тъй като убитият бил не съвсем достоен човек, следователно всяка връзка с него е компрометираща. После дойде ред на Диона, която заяви, че всичко това са гнусни клевети, тъй като тя е хазяйка на Омар, и следователно се лепва срамно петно върху нейната биография. А всички знаем, че едно петно може да направи биографията ти на нищо. После се намеси и Блез Паскал, но с едно твърде двусмислено изречение — каза, че Платон му е скъп, но истината била по-скъпа; Редника енергично го парира с думите, че е забранено да се говори за поскъпвания — ценовата политика си е държавно дело и не може разни хапльовци като Блез Паскал да дрънкат наляво и надясно по този въпрос, тъй като дават повод на враговете и изменниците също да дрънкат наляво и надясно по въпросния въпрос. Младежа разчете мисълта на Блез по друг начин — тук изобщо не ставало дума за никакъв платонизъм, а за жив разврат, след което Йоасаф се прекръсти и допълни: „Содом и Гомор“. Редника пак нанесе ъпьркут с мисълта, че не познава цитираните Содом и Гомор, те може да са последователи на Платон, това си е тяхна работа, но Платон е мъртъв, а за мъртвите или хубаво, или нищо. Той все пак е академик и не може да е хапка в устата на всеки. След което поиска Блез Паскал да разясни пред всички какво е имал предвид с онова мъгляво изречение за Платон, който напоследък станал скъп. Блез Паскал отговори лаконично: истината. Но пак беше запитан за каква точно истина. Тогава старчето рече: ами за контактите между жертвата и Диона.
Това малко камъче преобърна колата на следствието.
— Значи тъй, Диона? — подхвана Редника. — Значи все пак контакти има? Питам: откога?
Диона дори не си направи труда да поруменее, защото и бяха казали, че руж не й отива.
— Добре де — рече тя. — Аз наистина от четири месеца поддържам редовни … с жертвата, но нямам нищо общо…
— Колко редовни? — попита Редника.
— Между три и четири пъти седмично.
— Средно три и половина, съвсем редовни. — Редника се приближи до Омар и го потупа по рамото: — И вие, заслепен от нечовешка ревност, го ръгвате с нож, нали? Браво, съвсем
правилно!
— Ами, каква ти ревност — Катон Марк Аврелиевич е лъжец и мошеник, завлече ми триста и десет гроша.
Върху лицето на Редника се разля доволство:
— След продължителни усилия установихме и самоличността на убития — Катон Марк Аврелиевич. Потвърждава ли се и от други свидетелски показания — ти?
— Всички познаваме Катон Марк Аврелиевич — каза Блез.
— Въпреки това. Ти?
— Да, Катон Марк Аврелиевич продава пиявици и медицински жаби — потвърди Младежа.
— Похвално единомислие. Аз също го познавам. Има ли някой, който да е на различно мнение?
Нямаше, затова Редника бе доволен от хода на следствието. Случи се обаче нещо непредвидено — Йоасаф вметна, че бизнесът на Катон Марк Аврелиевич бил недостоен. Диона кипна и го нарече дървен философ, защото това си е бизнес като всички останали, дори ако иска много да знае, много по-достоен от останалите, защото Катон Марк Аврелиевич се жертвува за здравето на хората, ако не на всички хора, поне на жените. Йоасаф се съгласи и допълни: аз само си представих, госпожо, тези жаби в ръцете на един интелектуалец. Диона не само не се успокои, но ревна още по-могъщо: кой е интелектуалец бе, ти си интелектуалец! И разясни на присъствуващите, че Катон Марк Аврелиевич не трябва да бъде обиждан, тъй като е завършил трети клас, специалност гражданска отбрана, което е вече достойно за уважение. Редника веднага зае своята високоотговорна социална функция — прикани да се въздържат от лични разпри, тъй като в случая образованието на жертвата изобщо не ни интересува — това е образованието на мъртвец. И после разказа как познавал един, който непрекъснато разпитвал за образованието на мъртъвците, но за сметка на това не го пускали в час по физкултура, защото се възбуждал, щом види момиче с трико. Читателят вероятно подозира, че на това място Гражданина побърза да се намеси, питайки: а случайно да си познавал поне един нормален? Въпросът беше зададен ехидно, но Редника отговори със съкрушаваща сериозност — да, познавал един, честна дума, бил абсолютно нормален, като изваден от медицински учебник, но веднъж се загледал подир някаква фуста и се изтърсил от балкона на седмия етаж. Тази драматична история потресе присъствуващите, само Гражданина намери сили да възкликне: боже мой, болен! Но Редника обясни, че не става дума за болен, съвсем нормален си бил човекът, като нарисуван от Микеланджело, с ей такива мускули, но обичал да се заглежда. Накратко, умрял здрав, но сплескан.
След което кресна:
— Стига отклонения! Следствието продължава. Значи признавате, Абул Фатх и тъй нататък Омар Хайям, че между седем и седем нула пет тази вечер вие сте убили лежащия на земята Катон Марк Аврелиевич, търговец на пиявици и медицински жаби, защото поддържа редовни — средно три и половина пъти седмично — полови контакти с вашата хазяйка Диона Месалина, кръчмарка, тридесет и няколко годишна, неомъжена, неосъждана, слава богу бездетна, без никакво вероизповедание. Вярно ли е?
— Не е.
— Ти вече ми ходиш по нервите!
— Първо, Диона е на четиридесет и няколко, освен това е католичка.
— Аз те питам уби ли Катон Марк Аврелиевич? — гласът на Редника мина в горна октава.
— А за това ли ставало дума… Ще направя пълни самопризнания.
За кой ли път над площад „Опосум“ в Ню Бабилон легна необичайно плътна тишина. Всички наостриха слух (Младежа наостри акустичните си сензори) и зачакаха да чуят сложна и дълбоко драматична история,
