Бърнард Меламъд
Говорещият кон
ВЪПРОС: Дали съм човек в конски образ, или кон, който говори като човек? Да предположим, че направят рентгенова снимка, какво ще видят? Сияен човешки скелет, разположен вътре в коня или просто кон със сложен говорен апарат? Ако е първото, тогава дори на Йона му е било по-добре в кита — не само по-просторно, но и е знаел кой е и как е попаднал там. А аз трябва да гадая. Но както и да е, след три дена и три нощи огромната риба спряла в Ниневия, Йона си взел куфарчето и слязъл. Но не и Абрамовиц — все още пътник или на разположение след толкова години, — Абрамовиц не е пророк. Напротив, той е само второстепенен номер в някаква циркова програма, фрашкана с откачени — макар че наскоро се издигна по настояване на Голдбърг, до централната арена на голямата шатра, в номера заедно с него излиза и глухонемият му господар — самият Голдбърг, дано бог прости греховете му. Зная само, че съм тук от години и продължавам да не разбирам що за съдба е моята, с две думи — дали съм Абрамовиц, конят, или един кон ПЛЮС Абрамовиц. Защото това изобщо не е ясно. Всичко друго разбирам, но стигна ли до това, не мога да мръдна нито крачка по-нататък, особено с Голдбърг, изпречен на пътя ми. Може би е така заради нещо, което съм казал или помислил, или направил, или не съм направил през живота си. Както лесно се греши, така и лесно се забравя кой е виновният. Естествено имам си свои теории, проблясъци, догадки, но нямам никакви доказателства.
Понякога, докато стоеше в конюшнята и копитата му нервно потрепваха по разнебитените дъски на пода, Абрамовиц дъвчеше твърдия пожълтял овес в торбата за зоб и през ума му минаваха мисли, подобни на далечни спомени за препускащи млади кончета, които си играят и си душат хълбоците сред зелените поля, и разни други тревожни образи, които също са спомени, може би, макар че кой знае кое всъщност е истината?
Опитах се да разпитам Голдбърг, но умряла работа. При всеки въпрос става тъмновиолетов и внезапно се стяга. Разбирам го — той си е глухоням отдавна, не обича да му се месиш нито в мислите, нито в плановете, нито в начина на живот. И никакви изненади! — освен онези, които той сам измисля. С други думи, въпросите го разстройват. Задай му въпрос и с него е свършено. С мен разговаря само когато има желание, а това не е много често — малкото му търпение бързо се изчерпва. Напоследък настроението му е ужасно, твърде често посяга към бамбуковата пръчка — и прас по задницата! Обикновено ми дава много овес, слама и вода, а от време на време ме гощава с по някоя шега за отмора, когато съм напрегнат, но най-чести са заканите, последвани от взривове болка, ако нещо не съм разбрал правилно, или пък съм казал нещо, с което съм му бръкнал в червата. То да беше само пръчката, която шиба като камшик, ама не, и заканите му имат същия ефект — като зигзагите на светкавица през плътта, всъщност ударите болят по- малко от заканите -ударът е мигновен, заканата те тормози. Но истинската болка, поне що се отнася до мен, е когато не знаеш онова, което трябва да знаеш. Което не означава, че не общуваме един с друг. Голдбърг чука с големите кокалчета на пръстите си по главата ми — предава ми съобщения по морзовата азбука — чук, чук, чук, усещам как трептенията преминават по костите ми чак до върха на опашката — когато ми заповядва какво да направя или заплашва колко пъти ще ме шибне за последното прегрешение. Първото му съобщение, спомням си, беше НИКАКВИ ВЪПРОСИ. Ясно? Поклатих глава утвърдително и една малка камбанка, закачена на каишка под гривата ми, издрънча. Тогава за първи път разбрах, че е там.
ГОВОРИ, изчука той по главата ми, след като ми съобщи за представлението, ти си говорещ кон.
— Да, господарю.
Смееш ли да кажеш друго?
Най ме изненада гласът ми, когато се извиси през тунела на конския врат. Не мога да си спомня точно случая — иди, че си спомняй началото на нещата. Трябва да се боря с паметта си, за да изтръгна от нея ранен спомен. Не ме питайте защо, може да съм паднал и да съм си ударил главата, а твърде вероятно е и нещо друго да ме е осакатило. Голдбърг е моят глухоням собственик, чете по бърните ми. Веднъж, когато беше пиян и си търсеше компания, ми изчука, че навремето, преди да се включим в цирка, съм бил разнасял стока по панаири и пазарища.
А аз си мислех, че съм се родил в цирка. В една дъждовна, снежна, гадна нощ — ми съобщи Голдбърг по морза върху черепната ми кост.
— Какво се случи тогава?
Той млъкна безвъзвратно. Трябваше да го предвидя, а не можах. Опитвам се да си припомня за каква нощ става дума и през съзнанието ми прибягват смътни мисли — може да са от някаква история, която съм сънувал, когато освен да дъвчеш овес, няма какво друго да правиш. Да фантазираш така е по-лесно, отколкото да си спомняш. Най-често ми се присънва една история за двама души, или два коня, или двама души на коне, макар че кой от тях съм аз, не зная. Както и да е, двама непознати се срещат, единият задава на другия някакъв въпрос и ето че вече са се хванали за гушата — или си разсичат главите с мечове, или цвилят обезумели и разкъсват със зъби плътта си, или и двете неща едновременно. Независимо дали са ездачи или коне, единият от тях е слаб и поетичен, а другият — тлъст чуждоземен с огромна черна корона на главата си. Срещат се в каменна кариера през една дъждовна, снежна, гадна нощ, единият с пукнатата си метална корона, натежала с цял тон върху главата му и забавяща движенията му, без обаче да ги прави неточни, другият с дрипаво шарено кепе върху главата си. Боричкат се цяла нощ под призрачната светлина на хлъзгавата кариера.
ВЪПРОС: — Какво да се прави?
ОТГОВОР: — Стига с тези долни, гадни въпроси.
На следващата сутрин единият от нас се събужда с ужасна болка, която е сякаш от рана на врата, но е също и главобол. Спомня си удар, за чието съществувание не може да се закълне, и някакъв странен диалог, в който отговорите предхождат въпросите:
Спуснах се по стълбата.
Как се озова там?
Горното и долното.
Кое кое е?
В съня си Абрамовиц подозира, че Голдбърг го е цапардосал по главата и го е натъпкал В някой кон, защото е имал нужда от говорещ кон за номера си, а такъв не съществува. Де да знаех със сигурност!
НЕ СМЕЙ ДА ПИТАШ.
Такъв е по природа, простак, макар че проявява внимание, когато е потиснат или пийнал. Тогава се случва да ми изчука по някой закачлив виц. Не виждам да има приятели. На тема семейство не говорим и двамата. Когато се смее, той плаче.
Сигурно се разстройва от това, че единственото, което е способен да каже на глас, са четирибуквени думи от рода на Гууу, Гааа, Гний, Геее и когато дойде да се почерпят, шефът на цирка, който изпълнява и функциите на конферансие, забива смутено поглед в пода. С такива, които не знаят морзовата азбука, Голдбърг се криви, пули и скърца със зъби. И той си има своите чудатости. Държи на стената един плесенясал тризъб харпун, закачен над препарираната глава на едно пони. Понякога слиза в мазето със стара свещ и се връща с нова, запалена, въпреки че имаме електричество. Макар да не се оплаква от живота си, Голдбърг се коси и пука с пръсти. Изглежда жените не го интересуват, но затова пък има грижата винаги при възможност Абрамовиц да опита късмета си с някоя разгонена кобила. Абрамовиц се заема да удовлетвори физиологичната си природа, фактите са си факти, иначе не е кой знае какво, кобилите не се интересуват от словоизлияния. При това Голдбърг ръкопляска, когато Абрамовиц яхне някоя, което е унизително.
Щом се установят за зимата, собственикът се издокарва веднъж в седмицата и отива в града. Докато си слага сукнения костюм, диамантената карфица и жълтите ръкавици, той се пъчи пред голямото огледало. Уж се фехтува, мушка с бамбуковата си пръчка образа в огледалото или пък върти пръчката на един пръст. Къде ходи, когато ходи, не съобщава никога на Абрамовиц. Но като се върне, е обикновено тъжен, понякога изтерзан, не се е забавлявал твърде добре и в това си настроение е склонен да дарява нежни шибвания с проклетата си пръчка. Или, което е още по-лошо — да заплашва. Нищо сериозно наистина, но кому е нужно? Обикновено предпочита да си стои в къщи и да гледа телевизия. Запленен е от астрономията и когато има предаване по образователния канал, той е неизменно там, всяка вечер, взрян в звездните картини, в квазарите, в безкрайното пространство. Обича също така да чете вестник „Дейли нюз“, който разкъсва, след като го прочете. Понякога чете книгата, която крие на един рафт в килера под някакви стари шапки. И ако
