— Ще ти кажа какво ще направиш, Ерве. Ние ще те пуснем.
Той подскача. Не е имало пленник, толкова нерадостен при мисълта, че ще бъде освободен. С крайчеца на окото си забелязвам различни движения и у другарите ми.
Гледам Ерве. Кръвта се е оттеглила от лицето му. Казвам:
— Нещо не е в ред ли?
Той поклаща утвърдително глава. После казва задавено:
— Ако ме пуснеш, без да ми върнеш пушката, все едно, че ме осъждаш на смърт.
— И за това съм помислил. Преди да тръгнеш, ще ти върнем оръжието.
Ново раздвижване. Правя се, че не ги забелязвам.
— Ето какво ще направиш. Няма да казваш, разбира се, че са те пленили. Ще кажеш, че другарят ти е бил убит, когато си е показал главата над оградата, и че ти си избягал под град от куршуми. — Добавям: — Ще кажеш, че според тебе е стреляно от главната кула.
Никак не държа Вилмен да заподозре преди нападението си съществуването на малкото прикритие на хълма на
— Запомни, това е важно!
— Ще запомня — отговаря Ерве.
— Така. Значи, при първа възможност ти и Морис…
— Няма нужда да ми правиш чертеж — прекъсва ме Ерве.
— Последен въпрос, Ерве: как дойде от Ла Рок?
— Ами по шосето — отговаря Ерве поучудено. — Има ли друг път?
Не му отговарям. Това е. Няма какво повече да си кажем. Ерве чака. Разглежда наоколо с черните си чувствителни и откровени очи. Острата брадичка му прилича. Прави го по-улегнал и по-възрастен. Той ни оглежда, гледа старата Мену — веднага е почувствувал слабостта, която тя изпитва към него, — прозорците с пречки, трофейните оръжия между прозорците, монументалната камина. Адамовата му ябълка се движи в гърлото му и макар че умее да се сдържа, аз знам добре, че това момченце — защото той е момченце — е силно развълнувано. И че се страхува само от едно: да не изгуби хората, които вече са го приели като свой. Да не изгуби Малвил.
Ставам от стола.
— Време е, Ерве.
Той става, доближава се до мен и аз отново слагам превръзката на очите му. Всички го изпращаме до малкия замък при входа, а оттам само ние двамата с Мейсоние го съпровождаме до дъсчената ограда. Превеждаме го през дупката. За негово щастие тялото на „стария“ е паднало откъм пропастта, така че не се налага Ерве да се доближава много до него, когато се навежда и запълзява на колене, за да мине от другата страна. Подавам му пушката през отвора и той, като се изправя, ни махва с ръка и същевременно по детски ни се усмихва. Тръгва с широки крачки. Гледам го през шпионката как се отдалечава.
— Май че изгубихме една пушка — казва ми Мейсоние на ухото.
Гледам го.
— Може би ще получим две.
И което е още по-важно: двама бойци. Защото пушките ни с тази на мъртвия сега станаха осем. Освен шестимата мъже имаме с какво да въоръжим Миет и Кати. Не, най-голяма нужда имаме от мъже. Ако Ерве и Морис успеят, Вилмен ще остане само с четиринадесет човека. А при такова предположение — ние ще бъдем десет. А при сражения с пушки броят на хората е от голямо значение.
Това именно обяснявам на събранието, което съм свикал веднага след заминаването на Ерве, във входната крепост, докато Жаке копае гроб за мъртвия от другата страна на стобора, а сто метра по-надалеч Пейсу стои скрит в долната страна на пътя с оръжие в ръка, за да охранява, докато той работи. „И не забравяй, Пейсу, да се криеш — каза Мейсоние. — Да виждаш, без да те виждат!“
Защото Мейсоние е експертът ни. Престараващо се военно лице. Той е комунист с военна подготовка. Навярно е смятал, че откъдето и да идват, познанията са добре дошли. В началото на събранието ни той обяснява, че пушките калибър 36 са в употреба във френската армия от момента на Втората световна война. Че естествено по-късно са направени и други, по-добри, но че все пак тези не са лоши. Колкото до бомбохвъргачката, според него, Мейсоние, тя е изобретена от американците през 1942 година като противотанково оръжие. Това оръжие има точност на попадението до 60 метра. Стените на Малвил не са застрашени — много са дебели. Ако Пейсу беше тук, щеше да каже: „И измазани с вар. Шестстотингодишна вар, която сега е по-твърда и от камък.“
— Обаче стоборът! — казва Мейсоние и клати глава. — И вратата на първата крепост! И подвижният мост на втората!…
Споглеждаме се. Показвам оптимизъм, какъвто ни най-малко не изпитвам.
— Няма проблем — казвам твърдо. — Разбира се, стоборът ще бъде пожертвуван. При всички случаи той е само за камуфлаж и за обявяване на тревога. Дъсчената ограда само ще забави, като принуди врага да я разруши и да се разкрие. Обратно, пред вратата на входната крепост ви предлагам да построим, за охрана, стена от дялан камък, дебела метър и висока три метра. Доста отдалечена от моста, така че да остане място за минаването на човек на кон, а после, добре де, в двора имаме пясък, в избата имаме чували, ще ги напълним и натрупаме, пред стената.
За голямо мое облекчение Мейсоние одобрява, а след техническите му пояснения одобрението му много тежи.
Преди да минем към действия, казвам още няколко думи. Бях взел решение за охраната през последната нощ против мнението на останалите. И много добре направих. Не искам да правя от това капитал, но повтарям: в съпротивата на другарите имаше всъщност недисциплинираност. Също както и съпротивата на Кати — но в още по-голяма степен, — когато я изпратих да охранява крепостта по време на разпита на пленника. Тук си показвам малко зъбите: занапред няма да търпя подобни неща! Като издам някаква заповед, не смятам да си губя времето в спорове с разни пикли!
Ставам. Заседанието е траяло само десет минути и е свършило. Далече сме от някогашното многодумство…
Кати не каза нищо, но ми хвърли един много любопитен поглед. На омраза? На злоба? Съвсем не. Приличаше по-скоро на нещо от рода на: „Пикла ли съм? Добре, ще видиш тогава!“ Но това „ще видиш“ не беше в никакъв случай заплаха. Ако смеех, бих го окачествил по-скоро като обещание.
След изкопаването на гроба и полагането на мъртвия в него, освобождавам от предния пост по пътя за Ла Рок незаменимия Пейсу, замествам го с Колен, тъй като не искам да бъда изненадан в разгара на работата от някакво дневно нападение, макар че го смятам за малко вероятно. Определям две работни групи. Едната — под командуването на Пейсу — му носи на самото място, където ще се строи стената, съвсем готови блокове, от които имаме значителни количества в първата крепост. Другата, съставена от четирима мъже и Евелин, пълни чували с пясък, завързва ги и ги докарва на края на рововете с оглед нареждането им. Имаме две градинарски колички и те няма да спрат да превозват през целия ден.
За да не губим толкова време и за да има винаги хора в близост с оградата, решавам, че докато трае тревогата, ще се храним на смени в кухнята на малката крепост при входа, а също, че яденетата ще се сведат до една чиния с колбаси, тъй като старата Мену и Фалвиница имат по-важна работа от готвенето.
Преди още Пейсу да е положил първия камък, отивам да изкарам двете каруци — нашата и каруцата от
Давам си сметка, че средновековните зидари не са се скъпили за размера на каменните блокове, които са дялали. Блоковете, които ни създават затруднения, са от развалините на стария град, построен някога в първата крепостна стена (по времето, когато в Малвил е имало мирови съдия) и те са с внушителна тежест. Не е лека работа да ги повдигнеш и да ги опреш, като свиеш колене, преди да ги изтърколиш с облекчение в
