облечени в неутрални цветове, се сливаха много повече със скалата. Сега обаче, като се ръководех по двете розови петна, отгатнах очертанията им.
Те напредваха бавно по пътя, който водеше за Малвил, долепени, както ми се стори, колкото се може повече до скалната стена. Сега различавах и ръста им. Единият изглеждаше много по-едър и атлетически сложен от другия. И двамата държаха по една пушка, точно това ме учуди: не приличаха на ловки пушки.
Разтърсих Мейсоние веднага, щом очите му се отвориха, сложих ръка на устата му, после прошепнах:
— Мълчи. Пред дъсчената ограда има двама души.
Той попремигна, после махна ръката ми и изшепна:
— Въоръжени ли?
— Да.
Подадох му бинокъла. Мейсоние го нагласи на очите си и ми каза нещо, но толкова тихо, че не го чух.
— Какво казваш?
— Нямат торби — отговори ми той и ми подаде бинокъла.
В момента думите му не ми направиха впечатление. Спомних си за тях миг по-късно. Отново сложих бинокъла. Здрачът се беше разсеял и аз виждах розовите лица на скитниците не вече като петна, а със съвсем ясни очертания. Те не бяха изпосталели, нямаха нищо общо с крадците при Ле Рюн. Тези двама мъже бяха млади, силни и добре хранени. Видях как по-високият се доближава до оградата и по положението на тялото му разбрах какво прави. Той четеше надписа, който бяхме залепили за посетителите. Това беше едно голямо парче шперплат, боядисано в бяло, на което Колен бе написал с черна боя следния текст:
Като творба, това бе нещо тънко изпипано. Преди да ги боядиса, Колен бе нарисувал букви с молив и бе подострил четката си с ножици, за да е сигурен, че няма да размаже. Щеше му се да нарисува под „Малвил“ мъртвешка глава с две кости, но аз се възпротивих. Намирах, че текстът, както беше сдържан, бе достатъчен.
Всеки от двамата мъже търсеше — но напразно — някакъв процеп, който да му позволи да погледне вътре в оградата. Единият извади дори някакъв нож от джоба си и се опита да среже с него старото твърдо дъбово дърво. В този момент гледаше Мейсоние и той ми подаде бинокъла, като каза тихо и съжалително:
— Я погледни тоя глупак!
Погледнах, но докато наглася бинокъла, човекът се беше вече отказал от опита си. Той отиде до другаря си. Опрели глави, те сякаш се съветваха. Стори ми се, че не бяха съгласни и по многото движения, които високият направи по посока на пътя, помислих, че той иска да се оттеглят, а ниският — обратно: искаше да продължават. Но какво да продължават? Това не беше ясно. Едва ли можеха да мислят, че двамата сами ще нападнат Малвил?
Някакво решение във всеки случай, изглежда, бе взето, защото ги видях да нарамват един подир друг пушките си (отново ме заинтригува формата на оръжието им). После високият се облегна на оградата и като събра ръцете си на височината на корема, направи столче за ниския. В този момент думите на Мейсоние, че никой от тях не носи торба, ми дойдоха на ума. Очевидността на нещата ме ослепи. Тези хора не бяха сами. Те нямаха намерение да нападат Малвил, нито дори да проникнат вътре. Те се числяха към някаква банда и, подобно на нас вчера в Ла Рок, бяха дошли на разузнаване преди нападението.
Оставих бинокъла и казах на Мейсоние тихо и отривисто:
— Ще сваля ниския и ще се опитам да пленя високия.
— Не беше такава уговорката — отговори Мейсоние.
— Променям първата заповед — отвърнах веднага рязко.
Погледнах го и макар че моментът никак не беше за шеги, наду ме изведнаж смях. Защото на честното лице на Мейсоние се четеше мъчителна борба между зачитането на една заповед и подчинението на командира. Добавих в същия тон:
— Ти няма да стреляш. Това е заповед.
Прицелих се. В окуляра на моя „Спрингфилд“ видях ясно в профил розовото лице на ниския в момента, когато, стъпил на раменете на другаря си и вкопчил се с две ръце в горния край на дъсчената ограда, той вдигаше сантиметър по сантиметър лицето си, за да стигне с очи на височината на напречната летва. На такова разстояние и при това с целящ окуляр работата бе просто играчка. Мина ми през ума, че на това младо и здраво момче му оставаха само още една-две секунди живот. Не защото се опитваше да мине оттатък оградата — той нямаше и такива намерения, — а защото в главата си бе вече събрал сведения, полезни за нападателя. Главата, която от един мой куршум щеше да се пръсне като лешник.
Докато ниският разузнаваше мястото дълго и внимателно и без да знае доколко сведенията, които трупаше, му са вече непотребни, аз доближих напречната чертичка на окуляра до ухото му и гръмнах. Той сякаш скочи нагоре, сякаш извърши някакъв опасен скок, преди да се строполи на земята. Другарят му остана неподвижен цяла секунда, после, като се завъртя кръгом, хукна надолу по пътя за Малвил. Извиках:
— Стой!
Той продължаваше да бяга. Изревах с цяло гърло:
— Спри, ти, високият!
Отново се прицелих. Точно когато докарвах чертичката на височината на гърба му, за моя голяма изненада той спря. Извиках:
— Двете ръце на тила! Върни се при оградата!
Той бавно се върна обратно. Пушката му все още бе на рамо. Нея именно следях, готов да стрелям при най-малкото подозрително движение.
Нищо не се случи. Забелязах, че човекът се спря на известно разстояние от оградата и разбрах, че не желае да вижда разбития череп на своя другар. В този момент камбаната при входната кула заби с пълна сила. Изчаках да спре и извиках:
— Застани с лице към стената и не мърдай!
Той се подчини. Подадох „Спрингфилда“ на Мейсоние, взех неговата карабина и му казах бързо:
— Ще го държиш на прицел, докато мина от другата страна. И щом стигна там, пристигаш и ти.
— Мислиш, че са от някаква банда ли? — каза Мейсоние, като си навлажняваше устните.
— Сигурен съм.
В този момент някой — мисля, че беше Пейсу — извика от стената на входната крепост:
— Конт, Мейсоние, наред ли е всичко?
— Всичко е наред.
За да сляза по хълма на
— Да отворя ли?
— Не още. Чакам Мейсоние.
Погледнах човека. Метър и осемдесет, гъсти черни коси, младежки тил. Размерите на Жаке, но по-тънък. Силен, но строен. Облечен делнично както младите земеделци от нашия край: джинси, полуботуши и карирана вълнена риза. Но на него тия дрехи имаха елегантен вид. Самата му външност беше елегантна. Дори и в унизителното положение, в което го принуждавах да стои, той запазваше някакво достойнство.
Когато и Мейсоние пристигна при мен, казах му:
— Вземи му оръжието.
