количката. Понякога са нужни двама души. Поставих Колен на пост именно за да му спестя това усилие. Но струва ми се, че въпреки добрата си форма и Тома се затруднява. Мейсоние е плувнал в пот. Единствен Жаке, с неговите ръце на горила, изглежда съвсем добре: той повдига без усилие блоковете, за които трябва да търся помощта му.
Що се отнася до мен, аз съм разочарован от физическите ми възможности и както винаги в такива случаи, вместо да си кажа — както бих направил това на тридесет години, — че съм уморен и не във форма, казвам си, че старея и потъвам в униние. Но не за дълго, защото изведнъж си спомням, че миналата нощ съм спал много малко и че не са ми липсвали нито напрежение, нито вълнения. Тази мисъл ми дава ако не нови сили, то поне по-добро самочувствие и аз спазвам ритъма, облян в пот на жаркото слънце и тежкото време, с начупени нокти, болки в ръцете и вдървен кръст.
В тринадесет часа Мейсоние припомня, че двамата с него сме били нощна охрана, и отива „за момент да поспи“. В петнадесет часа, доволен все пак, че съм надминал със сто и двадесет минути издръжливостта на Мейсоние, изведнаж решавам и аз да отдъхна и спирам. Впрочем Пейсу има повече камъни, отколкото му е нужно, и вика Жаке да му помогне за градежа на стената. Предавам командуването на Мейсоние, който се връща — след два часа! — от „моментния“ си сън, съобщавам на всеослушание, че и аз отивам да си почина и докато се отдалечавам, чувам, че Мейсоние изпраща изморения Тома да смени Колен на нашия преден пост по пътя за Ла Рок.
В стаята си едва имам време да се съблека. Въпреки прохладата от дебелите стени, пак е много горещо. Отпуснал съм се без сили на леглото, с натежали крака и безсилни ръце, и заспивам. Това е някаква много неспокойна почивка, пълна с кошмари. Няма да ги разказвам. И без това ги има доста много в действителността. И после това са сънища, каквито всички са имали: преследват ви хора, които желаят смъртта ви. Когато ви настигат, вие ги удряте, но ударите ви са безсилни. Но да беше само един път; не, този кошмар се повтаря. Мъчително. А в моя случай отвратителното е, че преследвачът е Бебел, облечен с пола, с развети дълги руси коси и нож в ръка.
Точно когато острието на ножа опира до гърлото ми, се събуждам. Отварям очи. В стаята ми наистина има една жена, но, благодаря на бога, не е Бебел. Кати.
Тя се е изправила до леглото ми. Хитрост танцува в очите й. Гледа ме, без да каже нищо. И изведнаж се хвърля върху мен и смазва устата ми с устните си.
Още съм полузаспал и Кати може да бъде взета за някакъв сън, още повече, че тя поема цялата инициатива, и то с учудващо умение. Когато най-после се събуждам напълно, вече е много късно. Угризението нахлува заедно с насладата, после тя се засилва, а то се заличава. Насладата се засилва и стига до опиянение: дадена и споделена от една напълно развихрила се съучастница, която успява да достигне върховна степен на физическо общуване, да се роди и умре два или три пъти за краткото време, през което самият аз потъвам в спокойно уталожване.
С мъка си поемам дъх. Гледам я. Не смятах, че е толкова красива. Навярно очите ми са се изменили. Сега я виждам чаровна в безредието. В същото време чувството ми за нравственост изплува и аз й казвам укоризнено, но без особена острота в укора:
— Защо направи това, Кати?
Малко е вяло. И малко лицемерно, тъй като, каквото е направила, не го е извършила сама.
Тя веднага ми отговаря буйно и радостно:
— Първо, ти ми харесваш, Еманюел, колкото и да си стар (благодаря). Вярно, освен Тома, ако трябва да ви класирам, бих те сложила веднага след Пейсу (пак благодаря).
Тя замълчава, после вдига глава, а в очите блести малко пламъче.
— Но най-вече исках да знаеш, Еманюел, че Кати не е коя да е. Кати не е някаква „пикла“, както ти смяташе. Кати е жена, и то истинска.
Да оставим настрана сестринския намек (горката Миет). Седнала по турски на кревата, с разпилени коси, зачервени бузи, малка, но пламнала гръд, Кати ме гледа тържествуващо и живите й очи блестят от гордост. Може да изглежда абсурдно, че тя е толкова горда с качествата си на любовница, за които няма никаква заслуга, защото ги има по рождение. Но и ние мъжете — и аз заедно с другите — не се ли гордеем също така с мъжката си сила? И на това отгоре се хвалим и перчим като пауни? И после, всъщност това не е толкова глупаво. Защото от няколко минути аз наистина изпитвам повече уважение към Кати, отколкото преди. Аз също намирам, че тя е „жена, истинска жена“. Ако не беше Тома и това жалко нравствено чувство, което ме измъчва, щях дори да бъда склонен да видя в края на тази следобедна почивка началото на една привичка.
Кой казва, че Кати не била умна? Очите й — тези очи, в които преди малко бях прочел толкова наслада — цялата наслада, която бе изпитала и която се гордееше прехласнато, че ми е дала, — очите й са приковани в моите, следят и проникват последователно във всички мои мисли. Тя вижда — или чувствува, няма значение по какъв начин ме възприема, — че моето пренебрежение към нея е изживяно и че сега стои много по-високо в очите ми. И тя е опиянена. Главата й е отметната назад, устните й са полуотворени, очите сияещи. Тържеството е като вино, което тя налива в гърдите си.
Казвам със задавен глас:
— И все пак, Кати, ще трябва да кажем за това на Тома.
Тази мисъл прелива у мен, но не и у нея. Тя казва с лек смях:
— Хайде, не се тревожи! Остави тази грижа на мен. Не се занимавай с това.
Толкова безочие ме смайва.
— Но, Кати, той ще се засегне, ще се ядоса…
Тя клати глава.
— Не, не. Съвсем не. Той много те обича.
— И аз го обичам — отговарям и се чувствувам неудобно при мисълта, че го казвам в такъв момент.
— О, знам! — виква тя с нещичко от предишната си острота. — Ти обичаш всички в Малвил. Всички, освен мене!
После се поправя с лек гърлен смях:
— Но сега с това е свършено!
Тя става и се оправя. В същото време ме гледа с вид на собственик, сякаш току-що ме е купила от големия магазин на главния град и се връща доволна у дома си, с покупката под мишница. В нейния дом или в моя. Защото собственическият й поглед оглежда сега стаята ми, спира се на писалищната ми маса (снимката на германката!) и още по-продължително на канапето под прозореца. Две малки гримаси отбелязват тези два етапа.
— Най-после — казва тя, — добре, че се заех с теб! Горкичкият ми Еманюел, не може да се каже, че имаш много радости в тоя момент!
Изведнаж очите й пак започват да искрят. Тя ме гледа с блестящи от нахалство очи.
— А за Евелин не си ли се решил още?
Честна дума, тя си мисли, че всичко й е позволено! Разярен съм. Но не, защо да лъжа, не съм разярен. Във всеки случай много по-слабо, отколкото щях да бъда преди. Чудно колко ме е успокоила! Впрочем тя отлично забелязва това и настоява:
— Не ми отговаряш!
Какво искаш да ти кажа? Тя е на тринадесет години!
— Четиринадесет. Видях документите й.
— Както и да е, още е момиченце.
Кати вдига ръце.
— Момиченце? Жена, да! Жена, която много добре знае какво иска!
— А какво иска?
— Теб, разбира се!
И тържествуваща избухва в смях.
— И ще те вземе! Както и аз те взех, господин абате на Малвил!
Тя изстрелва това право в целта, но не побягва: хвърля се на врата ми и ми облизва лицето.
— Виждам, че си разтревожен, Еманюел. Казваш си: свърши вече с дисциплината! С такава лудетина! Успокой се! Точно обратно. Ще видиш! Сега най-после ще разбереш! Истински млад войник! Хайде, оставям те!
