Това момиче е огън. Вратата се затръшва. Аз стоя смаян, засрамен и очарован. Мятам около врата си хавлията и слизам един етаж да взема душ и си проясня мислите. Но и след душа мислите ми не са по-ясни. В края на краищата все ми е едно. Едно е сигурно: в продължение на един час не съм мислил за Вилмен и се чувствувам съвсем бодър, изпълнен с вяра и оптимизъм.
При строежа мъжете ме приемат напълно естествено, но не и жените. Виж, те са разбрали. И един бог знае! Може би ме подозират, че за да улесня нещата, съм изпратил Тома на поста на пътя, а пък точно в това нямам никаква намеса: Мейсоние го изпрати.
Първия поглед, който срещам, е погледа на Евелин. Той е черен, колкото и да са сини очите й. После на Фалвина — възбудена и съучастница. На Мену, която си поклаща главата и продължава sotto voce16 някакъв много обиден монолог, който за жалост не може да ме остави да чуя, защото тогава ще го чуе и Евелин. Не срещам единствено погледа на Миет и това ме огорчава.
Кати държи отворен един пластмасов чувал, а Миет хвърля в него пясък с малка лопата за боклук. Кати държи чувала широко отворен някак си тържествуващо и небрежно, а Миет работи като робиня, няма, и на това отгоре сляпа, защото аз минавам на две крачки от нея, без тя да вдигне очи и да ме посрещне както обикновено с прелестната си усмивка.
— Добре ли спа, Еманюел? — пита Кати със спокойно безсрамие.
Прави го нарочно! Бих искал да й отговоря остро. Бих искал да й покажа, че няма защо да парадира пред всички, че „ме е взела“, както тя казва. Бих искал също да подчертая, че продължавам да предпочитам, поне в известен смисъл, сестра й. Но очите на Кати ме стесняват с настойчивите си и силно въздействуващи ми припомняния. Отвръщам глава и казвам по-скоро смутено:
— Добър ден и на двете.
Кати се смее, а Миет не трепва. Беше няма и сляпа. Ето че сега е и глуха. А аз се чувствувам виновен, сякаш съм извършил предателство. Би рекъл човек, че новото ми отношение към сестра й е за нейна сметка.
Излизам през вратата на малката входна крепост и се озовавам сред мъжете. Тук е един по-естествен свят. Върши се нещо и само за него се мисли. Мисли се само за обекта. Гледам ги благодарно как са вдадени в работата си.
Тя е стигнала до последния си стадий, най-дългия и най-трудоемкия, стената е висока три метра, изгражда се последният метър. Това означава, че на нея са опрени две стълби и че Пейсу и Жаке, натоварили по един блок на широките си рамене, го изнасят чак догоре, като стъпват тежко на всяка пречка и пазят равновесие… Само Пейсу и Жаке са способни на такъв подвиг. Колен помага ту на единия, ту на другия херкулесовец да сложи камъка на раменете на другаря си. А Мейсоние, който, изглежда, не притежава ловкостта на Колен, е в безизходица, тъй като на мястото има доста пръснати блокове за довършване на стената.
Предлагам му да дойде с мен на обход. Той приема. Но преди това отивам да искам от старата Мену един-два метра конец.
— Малко ми е конецът — отговаря ми тя, а хлътналите й очи са все още пълни с упреци. — Като го свърша, с какво ще ми го заместиш?
— Хайде, Мену, трябват ми един-два метра, и то не за забавление.
Мърморейки повече от всякога, тя се отправя към кухнята на крепостта и аз тръгвам подир нея съвсем неблагоразумно, защото щом влизаме вътре, далеч от ушите на другите, освен черния конец, който тя търси ли, търси, получавам надлежно и порцията си.
— Клети Еманюел — казва тя с цял асортимент от въздишки, до една лицемерни, защото всъщност изпитва голямо удоволствие. — Значи, си си останал все същият! Все подир някоя фуста! Като чичо ти Самюел! Не те ли е срам! Една уличница, дето сам благослови брака й с твоя приятел. О, хубав свещеник си ми ти! Като си помисля, че приемаш изповедта ми! Не знам кой от нас двамата би трябвало да изповяда другия. Ти сигурно би имал много повече да разказваш. А сигурно и добрият дядо господ няма да е много доволен! Забележи: нищо не казвам за онази… о, нищо не казвам, възпитана съм. Но все пак имам си нещо на ум. Няма какво да се тревожим вече, сега можем да оставим огъня да изгасне! Винаги ще можем пак да го запалим, знаеш откъде. Ама и тя има един змийски език, макар че е толкова млада! Във всеки случай има нещо, в което можеш да си сигурен, и то е, че няма да спре с тебе. О, не! След теб ще бъде Пейсу, след Пейсу — Жаке и останалите! Ще може да прави сравнения! (Това, струва ми се, се казва не без завист.)
Подобно на чичо ми аз слушам и мълча. Подобно на чичо ми слушам и играя ролята си в тази малка комедия. Мръщя вежди, вдигам рамене, клатя глава, с една дума — показвам всички външни белези на недоволство, което съвсем не изпитвам. След ругатните към Пужес това е второто голямо избухване след смъртта на Момо. Уравновесеност, сила, агресивност — всичко е отново налице. Този малък скелет никога не е бил по-жив. Освен това в момента, в който ме изобличава, Мену е далеч от мисълта да ме осъжда. Ако съм хладнокръвен към жените, тя би ме презирала. Възгледите й са прости: бикът е създаден за кравите. Безсрамница е кравата. При положение, че тя самата търси бика, вместо само го да изтърпи, както й диктува дългът й.
Избухването е циклично. Когато художествената измислица отстъпва мястото си на повторението, аз се намесвам. Тъй като в ролята ми влиза да имам последната дума, казвам намръщено и ядовито:
— Намери ли го най-после тоя конец?
Това нахокване предизвиква кой знае как появата на конеца. Той е тук, на масата. Тя ми го измерва скъпернически, при което озлоблението й постепенно се успокоява и преминава във все по-недоловимо мърморене. Излизам от кухнята с бучащи уши и си мисля, че животът в Малвил продължава ежедневието си, докато ние сме заплашени във всеки момент от унищожение.
— Знаеш ли какво мисля — казва ми Пейсу от горния край на стълбата, като наглася един огромен блок, както аз бих въртял някакво паве; — чувалите трябва да се натрупат така, че да не показват стената, та Вилмен да помисли, че пред него има пясък. Ще си счупи главата Вилмен.
Одобрявам и докато отсъствуваме с Мейсоние, поверявам командуването на Колен, който ще ни придружи до стобора, за да затвори след нас отвора. Много недостоен е този начин да излизаш от един замък, като пълзиш на четири крака, но аз давам пример, ще ми се да свикнем с това. Цяла банда може да нахлуе за един миг през вратата, но не и през тази дупка до самата земя, на чийто затвор от вътрешната страна — забравих да уточня тази подробност — има острие от коса.
Отначало поемаме по пътя за Ла Рок и Тома навярно е много бдителен и добре прикрит, защото чуваме неговото кратко: „Къде отивате?“ — но не виждаме къде се крие. Най-после се показва подобен повече от всякога на гръцка статуя поради голите си гърди и зоркото си и ведро изражение.
— Отиваме да разузнаем прекия горски път. Като се върна, ако искаш, ще те сменя.
— О, знаеш ли, лежа и гледам — отговаря Тома. — По не е уморително от онова, което преди малко си вършил.
Изчервявам се и се чувствувам като зашит жив в кожата на предател.
— Както и да е — отговарям аз, — трябва да ти кажа нещо.
Взех това решение, без то да е узряло, но съм доволен. Няма да се крия зад Кати. Ако трябва да се получи сблъсък, предпочитам аз пръв да го понеса. Махвам лекичко с ръка на Тома и продължаваме с Мейсоние. Дънерите, които в по-голямата си част са овъглени, нямат листа, но храсталаците са се възползували с някаква тропическа стремителност от смяната на дъждове и слънце, каквато имаме от два месеца насам. Никога не съм виждал надлъж и нашир такова изобилие на растителност. Виждам изтравничета, високи до три метра, със стебла, дебели колкото ръка, къпинови храсти като стени, глогови храсти, подобни на дървета, издънки от диви кестени и брястове, които образуват огромни туфи, по-високи от мен.
Мястото, където започва пряката пътека, която води за Ла Рок през гората, не се вижда през този сезон откъм пътя, но аз доста отдавна бях поставил отличителни знаци, така че я намирам съвсем лесно. Често бях използувал тази пътека преди
