Лормиови да си наумят да се разхождат по нея с конете си. Освен това напоследък бях премахнал черните дънери, които я запречваха и ме бяха толкова измъчили при завръщането ми от Ла Рок, когато заедно с Колен отидохме да съобщим на Фюлбер за женитбата на Кати.
Само животните, скрити в земята, са оцелели в съдбовния ден. Освен гарвана Краа, когото не сме видели след изстрела от тази сутрин, няма вече птички и ти потръпваш, като се разхождаш всред гъсталака, без да чуваш птича песен, без да виждаш или да чуваш насекоми.
Вървя напред, вглеждам се в най-малката следа по меката земя, но нищо не забелязвам. Не вярвам също така някой от оцелелите в Ла Рок да познава тази пътека и да я е посочил на Вилмен, защото земеделските стопани в Ла Рок са хора от богати полета, те никога не стъпват, нито пък тръгват с трактор или кола по хълмовете на Малвил. Тази пътека не фигурира и по вече остарелите карти, тъй като е прокарана отскоро от един горски пазач, който извозваше дърва. Така че малко вероятно е Вилмен да тръгне по нея. Но аз държа да се уверя в това, както обяснявам тихичко на Мейсоние след цял час ходене в потискащата тишина на гората.
Не забелязвам нищо подозрително, нито следи от стъпки, нито смачкани стебла, нито счупени клонки; клонките, които видях, бяха смачкани или счупени от конете ни, когато двамата с Колен се връщахме от Ла Рок.
На връщане поставям след себе си няколко белега, за да съм сигурен, когато тръгнем пак по пътеката, че никой друг освен нас не е минавал от тук. За тази цел превивам през нея на височината на кръста едно гъвкаво тънко стебло и го връзвам с черния конец на клонче от другата страна. Пречка, която ще устои на вятъра, но не и на бързо вървящ човек, който ще я скъса, без да се усети. Когато за мой късмет попадна на къпина, не употребявам конец, а използувам неприятната й способност да се увива и закача, така че освобождавам най-дългия филиз и го прекарвам през пътя, където той веднага жадно се вкопчва в най- крехкото клонче.
Това прилича на игрите ни от времето на
— Мисля, че ще се справим — казва той.
Като се махне примигването и това, че тясното му лице изглежда още по-удължено поради напрежението, Мейсоние е извънредно спокоен. Тъй като кимвам с глава, без да говоря, той продължава:
— Опитвам се да си представя нещата. Вилмен се домъква с бомбохвъргачката си. С един удар разрушава дъсчената ограда и влиза вътре. Вижда пред себе си чувалите с пясък, мисли, че вратата е зад тях, и стреля. Стреля веднаж, два пъти, без резултат. Разполага с двадесетина снаряда. И, разбира се, няма да ги изстреля всичките. Тогава дава заповед за оттегляне.
Кимвам с глава.
— Точно от това се боя, видиш ли. Ако си отиде, то не значи, че сме се спасили. Напротив. Вилмен е човек от занаята. Щом види, че е попаднал на кокал, ще се върне в Ла Рок и ще започне война от засада.
— Ние можем да му направим контразасади — казва Мейсоние. — Познаваме местността.
— И той няма да се забави да я опознае. Дори и тази пътека, няма да мине много и ще я открие. Не, Мейсоние, стигнем ли до такава война, сигурно е, че ще я загубим. Вилмен има повече хора от нас и е по- добре въоръжен. Повечето от нашите загубени двуцевки не стрелят на повече от 40 метра, а неговите тридесет и шест калибрени пушки повалят човек на четиристотин.
— И повече — допълва Мейсоние.
Понеже мълча, той продължава:
— Тогава какво предлагаш?
— За момента нищо. Мисля.
Когато излизаме отново на пътя за Ла Рок, слънцето залязва, лъчите му са златисти и падат косо.
— Тома!
— Тук съм — отговаря Тома и вдига ръка и с това единствено движение ми открива скривалището си на насипа, извишаващ се над пътя.
Времето е ведро, но докато се запътвам към Тома, махвайки за довиждане на Мейсоние, който се завръща в Малвил, аз не съм ведър.
Тома се е укрил много добре, като е оставил пред себе си сто метра открит път, а оръжието си е положил на два плоски камъка, покрити с трева. Изтягам се до него.
— Мръсно нещо е войната — казва той. — Видях ви отдалече. Дори се прицелих във вас. Можех да ви сваля като цветенца, и единия, и другия.
Благодарим за цветенцата. Ако бях суеверен, щях да си помисля, че началото не е много добро за разговора, който ни очакваше.
— Тома, трябва да ти кажа нещо.
— Е добре, говори! — казва той, почувствувал стеснението ми.
Разказвам му всичко. Всъщност не, не му разказвам всичко. Защото бих искал да не виня Кати. Ето моята версия: Кати е влязла в стаята ми, докато съм спял, навярно за да ми каже нещо. И това е. Не съм могъл да устоя.
Обърнал красивото си лице към мене, Тома ме гледа внимателно.
— Не си могъл да устоиш?
Поклащам отрицателно глава.
— Виждаш ли — казва той с най-спокоен глас, — тя не е толкова лоша. Ти винаги си я подценявал.
И той! Смаян съм, че така приема нещата. Мълча, приковал очи в земята.
— Изглеждаш разочарован — казва Тома, като се вглежда в лицето ми.
— Разочарован не е точната дума. Учуден, да. Малко.
— Защото моето гледище се промени — казва Тома. — Пропуснах да ти го кажа. Спомняш ли си нашия спор в събранието, когато беше довел Миет? Един мъж или много. Защитих против тебе едноженството, ти остана малцинство и много засегнат от това.
Той продължава леко усмихнат:
— С една дума, измених становището си. Намирам, че си прав. Никой не може да вземе жена като негова изключителна собственост, когато има две жени за шестима мъже.
Гледам учуден строгия му профил. Мислех, че е все така убеден в правата си на едноженец. А чувам от устата му собствените си разсъждения.
— Освен това — продължава той — аз не съм собственик на Кати. Тя постъпва както иска. Тя е човек. Не ми е обещавала да ми бъде вярна и аз не държа да зная какво е правила днес след обед.
Той приключи с ясен глас:
— Да не говорим повече за това.
Ако не беше тази решеност да не говорим повече по този въпрос, щях да го помисля за напълно равнодушен. Но не е така. Около устните му има някакво неуловимо трептене. Което означава — сигурен съм, — че е предвиждал изневерите на Кати и че се е въоръжил срещу тях предварително с помощта на редица съображения. И то съображения, които е взел от мене. Това е моят Тома, познавам го. Строг, но не нечувствителен. И както съм се изтегнал до него, вперил, както и той, очи в пътя, който трябва да наблюдаваме, изпълвам се със силно приятелско чувство към него. Не че съжалявам за каквото и да било. Но, струва ми се, не може да се сравнява онова, което изживях този следобед, и вълнението, което изпитвам в този момент.
Тъй като ми се струва, че мълчанието продължава твърде много, надигам се на лакът.
— Ако искаш, оставам вместо теб, ти можеш да се прибереш.
— Не, защо — казва Тома, — ти си много по-нужен от мене в Малвил. Ще видиш дали стената е направена, както я беше замислил.
