мъчителна мисъл, която не е никому полезна и която пропъждам, защото не ме развеселява. Но тя се връща няколко пъти и ми разваля закуската.
Пленникът е свършил. Той слага двете си ръце на масата и чака. Добре се е почувствувал от храната. Бузите му са румени. И — нещо необикновено — той изглежда щастлив, че е между нас. Щастлив и облекчен.
Разпитвам го. Той веднага отговаря, без никакво колебание, без нищо да прикрива. Нещо повече: изглежда доволен, че ме осведомява.
Ние обаче съвсем не сме толкова доволни, когато научаваме кой стои насреща ни: един силен отряд от седемнадесет души, командувани от някой си Вилмен, представящ се за бивш офицер от парашутни наказателни групи. Структурно бандата се състои от „стари“ и „нови“, като последните са роби на първите. Неумолима дисциплина. Три наказания: бой, карцер с лишаване от храна и вода, заколване пред строения в една редица отряд. Вилмен разполага с една бомбохвъргачка с около дузина малки снаряди и около двадесетина пушки.
Ерве Льогран — това е името на пленника — ни разказва по какъв начин са го завербували. Вилмен завзел селото му, на югоизток от Фюмел. Имал загуби по време на нападението и поискал да ги попълни.
— Задигнаха ни — казва Ерве. — Рене, Морис и мене. Заведоха ни на селския площад. Вилмен каза на Рене: „Съгласен ли си да се включиш в моя отряд?“ Рене каза: „Не.“ Веднага братя Фейрак го бутнаха да застане на колене и Бебел го закла.
— Жена ли е Бебел?
— Не. Всъщност не.
— Опиши го.
— Метър и шестдесет и пет, дълги руси коси, фини черти. Тънък кръст. Малки ръце и крака. Обича да се облича като жена. Можеш да се излъжеш.
— А Вилмен и той ли се лъже?
— Да.
— И не само той?
— О, не!
— Момчетата страхуват ли се от Вилмен?
— Страхуват се главно от Бебел.
Ерве добавя:
— Много е сръчен с ножа. От „старите“ той най-умело го хвърля.
Гледам го.
— Когато си от „новите“ как ставаш „стар“?
— Дават ти за пример Вилмен: никога не е при „старите“.
— Как тогава?
— Като се обявиш доброволец за бойни задачи.
Казвам сухо:
— Затова ли се предложи за разузнаването на Малвил?
— Не. Двамата с Морис искахме да ви предупредим и да дезертираме.
— Защо не го направихте тогава?
Той отговаря без сянка на колебание:
— Защото с мене не беше Морис. Ето как стана това: тази сутрин Вилмен поиска четирима души за две бойни задачи, едната към Курсьожак, другата към Малвил. Само ние двамата с Морис излизаме от редиците. Двама „нови“. Тогава Вилмен наруга „старите“ и накрая двама от тях се предложиха. Сложи мен с единия, а Морис с другия. Морис в тоя момент прави разузнаване на Курсьожак.
— Има нещо, което не разбирам. Тази сутрин Вилмен изпраща разузнавачи, едни към Курсьожак, други — към Малвил. А защо не и към Ла Рок?
Пауза. Ерве ме гледа.
— Ами защото ние сме в Ла Рок — отговаря той бавно.
— Какво! — виквам аз.
В същото време, не знам защо, се полунадигам на стола си.
— Какво! Вие сте в Ла Рок! Откога?
Въпросът ми няма смисъл. Не е важно в кой момент Вилмен се е настанил там. Важно е, че е в Ла Рок. Заедно с пушките си, със закалените си в бой момчета, бомбохвъргачката и опита си.
Виждам, че и другарите ми побледняват.
— Бандата превзе Ла Рок вчера вечер при залез-слънце — казва Ерве.
Ставам и се отдалечавам от масата. Поразен съм. Нареждам да се направи разузнаване на охраната на Ла Рок призори, а същия ден вечерта, в здрач, Ла Рок бива превзет, но не от нас! А ако не ми беше дошло на ум тази сутрин да хвана пленник въпреки Мейсоние, който искаше да се зачитат моите глупави разпоредби, щях да се явя тази сутрин пред стените на Ла Рок заедно с другарите си и с увереността за лесна победа. За нещастие имам богато въображение: виждам как ние стоим на открит терен, заковани на място от унищожителния огън на седемнадесет бойни пушки.
Усещам, че краката ми треперят. Слагам ръце в джобовете и като обръщам гръб на масата, отивам към прозореца. Отварям широко и двете му крила и дишам учестено. Мисля, че пленникът ме гледа, затова се мъча да възвърна спокойствието си. Животът ни е зависел от някаква незначителна случайност, всъщност — две случайности: едната — нещастна, другата — щастлива, при което втората е унищожила първата. Вилмен превзема градеца в навечерието на деня, в който ще го нападна, а аз пленявам един от неговите хора няколко часа, преди сам да тръгна в атака. Че животът ти зависи от такива абсурдни съвпадения — ето какво те прави скромен.
Сядам пак на мястото си с непроницаемо лице и казвам кратко:
— Продължавай!
Ерве ни разказва завземането на Ла Рок. Привечер Бебел се явил сам пред южната врата, бил преоблечен като жена, с вързопче в ръка. Човекът, който пазел на кулата — по-късно ще научим, че е бил Лануай, — го пуснал да влезе, а щом Бебел установил, че Лануай е сам, прерязал му гърлото. След това отворил на другите. Градчето паднало без нито един изстрел.
Тогава Мейсоние иска думата и аз му я давам.
— Колко бойни пушки имате? — пита той пленника.
— Двадесет.
— И много муниции?
— Да, така мисля. Пести се, но не много.
Ерве продължава:
— Принципът на Вилмен е да разполага винаги с двадесет души за тези двадесет пушки.
По желание на Мейсоние Ерве описва подробно бомбохвъргачката. Като свършва, казвам:
— Има нещо, което трябва да уточниш. Двадесет ли сте или седемнадесет?
— По принцип сме двадесет. Но след Фюмел загубихме трима души. Останахме седемнадесет. Всъщност сега не сме вече седемнадесет, ти уби един: шестнадесет! И като плени мен: петнадесет!
Не можем да се лъжем по тона му: много е доволен, че е между нас.
Казвам след малко:
— Този Морис, който бил вербуван заедно с тебе, отдавна ли го познаваш?
— Отдавна! — отговаря Ерве и се оживява. — Той ми е другар от детинство. Прекарвах ваканцията си при него, когато бомбата избухна.
— Обичаш ли го?
— Съмняваш ли се? — отговаря Ерве.
Гледам го.
— Тогава не можеш да оставиш той да е в един лагер, а ти — в друг. Не е възможно. Виждаш ли се да стреляш по него, ако Вилмен ни нападне?
Ерве се изчервява и в погледа му се четат две неща: щастлив е, че му давам основание, за да може да се сражава рамо до рамо с нас, и се срамува, че е забравил Морис. Удрям лекичко с длан по масата.
