И на Биржита й харесваше при нас. Обичаше нашето слънце, кухнята ни, нашите вина и джунджурийки и моите милувки. Поставям себе си на последно място: не зная какво място заемах в йерархията на хубавите неща. Но последните не я караха все пак да загуби усета за стойностите. Да не смесваме: от една страна, френският рай, а от друга, нейното немско бъдеще. И там някъде някакъв доктор или нещо подобно, който ще поиска ръката й.
28 август бе неделя и Биржита, която не беше жена да си приготвя багажа в последната секунда, започна да подрежда нещата си. В един миг изпита ужас: откри, че в куфарите й няма да има достатъчно място, за да отнесе всичките подаръци от мене. Неделя, понеделник — магазините бяха затворени. Трябваше да се чака вторник, тоест „последната минута“ — нещо ужасно! — за да се купи куфар.
Спасих я от ужасите, като й дадох един от моите. И по настоятелната й молба повторих писмено на лист пилюрена хартия — първия, който ми попадна — описанието, направено от мен предната вечер в ресторанта, на милувките, с които щях да я обсипя, като се върне в Малвил. Занесох й го, като го свърших. Макар че литературната му стойност бе слаба, тя го прочете с блеснали очи и зачервени бузи. Обеща ми, като се върне в Германия, да го препрочита веднъж седмично в леглото си. Не й бях искал такова обещание. Тя ми го даде сама, пророни една сълза, след което скъта грижливо моя жълт лист хартия между останалите дарове в отнасяната от нея плячка.
Биржита не можа да дойде за Коледа и аз бях много по-разочарован, отколкото предполагах. Във всеки случай Коледа никога не е била нещо много приятно за мене. Пейсу, Колен и Мейсоние празнуваха със семействата си. Аз оставах сам с конете си. А в Малвил през зимата, независимо от удобствата, които бях въвел, не беше много уютно. С изключение може би за някоя млада двойка; тя би се чувствувала на топло в дебелите му стени, които биха й се сторили романтични.
Не споменах нищо за лошото си настроение, но старата Мену го почувствува и докато се хранехме в студеното снежно утро, ергенлъкът ми стана предмет на един от онези дълги мърморени монолози, чийто герой бях станал след чичо ми.
Какви само случаи съм бил пропуснал! Особено Анес! Тя я била срещнала сутринта при Аделаид, Анес де, дошла в Малжак да прекара празниците при родителите си и питала за мен, макар че е омъжена за книжаря от Ла Рок! Анес била здраво момиче, тя била тъкмо жена за мене. Както и да е. Все пак не трябвало да зарязвам тая работа. И други случаи съм можел да не пропусна. Например в Малжак колко много момичета има! Можел съм да си избера една, щом поискам, въпреки годините ми, щото сега съм богат и все още хубав мъж и ако ще се женя, по-добре да си взема тукашно момиче, а не някаква си немкиня. Вярно, че Биржита работи като кон, но все пак немците не са хора да стоят на едно място. На три пъти нахлуват у нас, ето ти доказателството. То моята французойка може да не е толкова добра като онази шваба, но в края на краищата човек не се жени толкова за удоволствие, колкото за да има деца, и много ли ще спечеля, като работя така, а да няма на кого да оставя Малвил.
През следващите месеци не се ожених, но поне си намерих един приятел. Бе на двадесет и пет години, наричаше се Тома Льо Култр. Срещнах го един ден в гората на
Тома ми харесва заради непримиримостта в разсъжденията си и макар че страстта му към камъните остава за мен необяснима, обичам открития му нрав. Харесвам го и външно: Тома е красив, но — и това е хубавото — не го осъзнава. Той притежава не само чертите, но и спокойното и сериозно изражение на гръцка статуя и почти същата неподвижност.
Април, 1977 година: последен „километричен камък“.
Когато днес си помисля за онези няколко седмици щастлив живот, които ни оставаха, изпитвам някакво почти раздиращо чувство на ирония, като си спомня, че за членовете на бившия
През април, когато наближиха общинските избори, заживяхме в треска. На 15 или 16 — във всеки случай през един неделен ден — свиках опозицията у дома, в голямата зала в ренесансов стил, тъй като учителят господин Пола имал, като казваше той, някакви задръжки да ни събере в училището.
Току-що бях мебелирал тази зала, гордеех се с това и докато очаквах приятелите си, се разхождах назад-напред и я разглеждах със задоволство. Осемметрова маса, манастирски модел, с дванадесет стола с висока облегалка, тапицирани в унгарски мотиви, бе сложена по средата. Стената между двата пресечени с отвесни пречки прозорци бе отрупана със старинни ками и ножове. Отсрещната стена бе заета от витрина с документи, от двете страни на която бяха два от селските скринове Луи XV от
Бях замолил Мену да удари камбаната на малката крепост при входа, когато чуе членовете на Клуба да спират колите си в паркинга пред първата крепостна стена. Момо бе поставен като съгледвач в машинното отделение на втората крепост със задачата да свали подвижния мост върху рововете, щом приятелите ми се появят.
Приемам, че в тези нареждания имаше известна театралност, но най-после това не беше някакъв си замък и приятелите не бяха кои да е.
Щом чух камбаната, изтичах от дома и се изкачих през четири стъпала до малката четвъртита кула, където Момо навиваше макарата. Всичко вървеше отлично с глухия и драматичен шум на добре смазани вериги, които спускаха тържествено и бавно въртящите се около оста си дървета, на чиито край две други вериги поддържаха моста. Система от скрипци и уравновесяващи тежести улесняваха операцията при вдигане и спускане, а Момо, сериозен, извил като дъга слабото си тяло, задържаше, както го бях учил, ръчките на рудана, за да докара моста без сътресение до земята.
През четвъртитото прозорче аз можех да видя как моите грима другари, вдигнали очи към нас, изминават един зад друг петдесетте метра в първите крепостни стени, които ги отделяха от рова. Те се движеха бавно и мълчаливо, сякаш съзнаваха, че играят някаква роля в тази сцена.
Впрочем във въздуха се чувствуваше своего рода тържествено очакване, засилено от конете в техните боксове, които бяха издали на една и съща височина дълга редица проврени през вратичките глави и втренчили хубавите си чувствителни очи върху подвижния мост, слушаха скърцането на веригите.
Когато челото на моста се закрепи на място, аз слязох да отворя на моите приятели портата или по- точно вратцата, врязана в дясното й крило.
— Това се казва пристигане! — казва малкият Колен с подобната си на ладия усмивка и ме гледа хитро с игривите си очи.
С широка усмивка, разляна по доброто му лице, големият Пейсу се възхищава от солидното сечение на въртящите се около оста си дървета, от дебелината на веригите и от здравината на обкованата с желязо челна част на моста. Мейсоние не казва нищо. В суровата му душевност на член на комунистическата партия нямаше място за такива детинщини.
Пейсу поиска веднага да се изкачи на малката четвъртита кула и сам да вдигне моста, което и стори със съвсем излишно мускулно напрежение, защото малкият Колен, който настоя да го смени от половината нататък, завърши операцията без усилие. Разбира се, след като бе вдигнат, мостът отново трябваше да се свали, тъй като господни Пола още не бе дошъл. Но тук Момо се намеси енергично: „
Едва седнахме около грамадната маса в залата и Пейсу ме запита знам ли нещо за Биржита и кога пак
