ще я видим тая хубава уличница.
— На Великден.
— На Великден ли? — каза големият Пейсу. — Абе гледай, не я оставяй много да се мъкне из гората с крантата си, че ако я срещна, няма да се церемоня и да се превземам пред нея. „Госпожице — ще й кажа много учтиво, — конят ви си е загубил едната подкова.“ — „Не е възможно“ — ще ми рече тя учудено и ще слезе. И какво си мислиш, щом слезе, хопвам се веднага отгоре й и хайде на тревата, както е с ботушите.
— Само се пази от шпорите! — предупреждава го малкият Колен.
Смеем се. Дори и Мейсоние се усмихва. Не че тази шега с Биржита е нещо ново. Пейсу я прави всеки път, когато се съберем. Пейсу е земевладелец на средна възраст, сериозен човек, който не изневерява на жена си. Но той е останал верен на представата, която сме си изградили за него по времето на
Разговорът взе сериозен обрат веднага с идването на господин Пола, моя заместник в училището. Той бе в черно, с хлътнали бузи, жълто-зелен цвят на лицето и с академичното палмово клонче на ревера. Посрещнахме го учтиво — доказателство, че ни е чужд. Различен от нашия югозападен акцент (който малко клони към произношението на Южна Франция), неговият особен, малко остър изговор ни стесняваше, особено безжизненият му, безвкусен и неударен френски език. Освен това ние отлично знаехме, че макар по принцип да е приобщен към усилията ни, той се е бронирал с недоизказани тайни мисли по отношение на нас.
С Мейсоние например той се ръкуваше с крайчеца на пръстите си. Мейсоние беше член на комунистическата партия и като такъв бе самият дявол. Бил заплашвал непрекъснато, че ще подрони дейността на съюзниците си и че без те да се усетят, ще им извади душата (влюбена във формални свободи) в очакване, при победа на партията, да ги унищожи физически. Колен — добър човек — бе водопроводчик, Пейсу — невежа и доста глупав земеделец, а пък аз бях напуснал училището, за да отглеждам коне.
— Господа — каза господин Пола, — позволете ми най-напред да благодаря от ваше и от мое име на господин Конт, че бе така добър да ни предложи гостоприемството си, тъй като по съвест намирам, че училището, което се издържа от общината, не може да бъде място за нашето събрание.
Той млъкна доволен. Но ние не бяхме толкова доволни. Защото всичко в краткото му слово — както тонът, така и съдържанието — ни се видя неуместно. Господин Пола забравяше един велик републикански принцип: светското училище принадлежеше на всички. Така че господин Пола можеше да бъде подозиран, че тайно поддържа опозицията, а същевременно пред света запазва добри отношения с кмета.
Погледнах другарите си, докато той говореше. Мейсоние бе навел над масата тясното си чело и продълговатото си слабо лице. Твърде доближените му очи бяха скрити, но аз знаех съвсем точно какво мислеше той в онази минута за събеседника си.
И Пейсу — четях това по лицето му — не го уважаваше. Както и господин Пола мислеше, той наистина не бе много умен и нямаше никакво образование. Обаче у него имаше според мен едно качество, неизвестно на господин Пола: чувствителност вместо изтънченост. Това, че учителят гледаше и вълкът да е сит, и агнето — цяло, не се изплъзваше от вниманието му, а на това отгоре той много добре виждаше колко малко го зачита господин Пола. Колкото до малкия Колен, щом срещнах погледа му, очите му засвяткаха.
Мълчанието натежа, но господин Пола не разбра какво означава това, защото веднага си даде отново думата.
— Събрали сме се, за да обсъдим някои неотдавнашни събития, станали в Малжак, и да обмислим какъв отговор да им дадем. Преди това обаче смятам, че би било добре да се уточнят фактите, защото, що се отнася до мен, аз чух две версии на станалото и много бих искал да бъда наясно по въпроса.
Като застана по този начин над тълпата и пое изгодна за него роля на съдник, господин Пола млъкна, но остави на другите честта да се натопят, като хвърлят вината на кмета. „Другите“, това очевидно бе Мейсоние, когото той погледна многозначително, когато казваше, че би било добре да се уточнят фактите, сякаш „версията“ на Мейсоние, тоест на един комунист, можеше да възбуди априори недоверие у честния човек.
Мейсоние разбра всичко това. Но мисълта му бе мудна и поради това в говора му липсваше гъвкавост. Така че отговорът му съдържаше озлобление, което като че ли даде право на противника му.
— Няма две версии — каза той троснато. — Има само една и всички я знаят. Кметът, закоравял реакционер, не се побоя да направи постъпки пред митрополията да назначи свещеник в Малжак. От митрополията отговориха: добре, но при условие, че ще възстановите дома на свещеника и епископията и че ще прокарате вода. И кметът веднага се подчини на нарежданията. Направиха изкоп, докараха вода от един извор и хвърлиха доста пари за подреждането на къщата. Всичко това, разбира се — на наш гръб!
Господин Пола поприсви очи и като се облакъти на масата, опря пръстите си едни о други, включително и палците. След като натъкми така този символ на равновесие и мяра, той го разлюля назад-напред, после каза със съкрушително безпристрастие:
— Дотук не виждам нищо много окайващо.
Той си позволи една тънка усмивка при „окайващо“, за да покаже, че този религиозен термин не му е съвсем присъщ.
— Господин Найрдийон има зад себе си едно католическо мнозинство — наистина доста слабо, — което се надяваме да свалим. Нормално е той да се опита да го задоволи, като доведе в Малжак свещеник само за тукашната енория (нова усмивка), вместо свещеникът от Ла Рок да бъде и за двете енории, както е било досега. От друга страна, свещеническият дом е старо жилище от XVII век с дърворезба по капандурите и с фронтон над вратата, така че би било жалко да се остави да рухне.
Мейсоние се изчерви и наведе язвителното си лице, сякаш щеше да се втурне в атака. Не му дадох време. Сам аз взех думата.
— Господин Пола — казах учтиво, — ако болшинството от жителите в Малжак искат свещеник за постоянно и ако се стараят да получат такъв чрез уреждане на свещеническия дом, аз съм съгласен с вас: не намирам това за много „окайващо“. (Разменихме си тънки усмивки.) От друга страна, съгласен съм и с това, че общинските власти имат задължението да не допускат рухването на сградите, за които те са длъжни да се грижат. Но все пак трябва да се спазва известен ред. Защото за свещеническия дом нямаше опасност от рухване. Покривът му дори е в чудесно състояние. И жалко е, че са ремонтирали пода в стаите, преди да бъде поправен вътрешният двор на училището, който събира всички деца на Малжак независимо от убежденията. Също така жалко е, че е докарана вода само за къщата на свещеника, преди да има текуща вода във всички къщи на Малжак, което отдавна трябваше да е направено. И още по̀ за съжаление е, че след като канализацията на свещеническия дом минава пред къщата на една вдовица, която няма нито кладенец, нито водохранилище, кметът не е помислил да се направи едно отклонение, та вдовицата, която е майка на пет деца, да не трябва да ходи за вода на уличната помпа.
Навел очи, сключил пръсти, господин Пола поклати няколкократно глава и каза:
— Разбира се.
В този момент Мейсоние поиска да каже нещо, но аз му направих знак да не говори, тъй като исках да предоставя на господин Пола необходимото време да изрази ясно и публично неодобрението си. Той обаче се задоволи да поклати отново глава и да повтори съкрушено:
— Разбира се, разбира се.
— Най-лошото, господин директоре — каза малкият Колен с почтителност, опровергавана от усмивката му, — е, че всичките разноски за свещеническия дом са направени на вятъра. Защото, когато старият свещеник на Ла Рок си замина — оттогава едва има седмица, — митрополията назначи по обикновеному нов свещеник за двете селища: Ла Рок и Малжак, като при това му е препоръчала да живее в Малжак. Но и новият предпочел Ла Рок.
Откъде знаете това? — запита господин Пола, като гледаше строго Колен.
— Ами от самия свещеник, абат Реймон — отговори Колен. — Както навярно знаете, господин Пола, аз живея в Малжак, но в Ла Рок имам една работилничка и кметът на Ла Рок ми поръча някои водопроводчески работи в дома на свещеника.
Господин Пола свъси вежди.
— Та новият свещеник ви бил казал…
