Настъпва тишина и Жюдит, която ме беше забравила, ме поглежда разкаяно. Продължавам със спокоен глас:
— Сега стигам до последното престъпление, което Фюлбер ми приписва. Бил съм писал писмо, с което съм предявявал искания за владение на Ла Рок и съм му съобщавал намерението си да завзема града със сила. Много жалко, че Фюлбер не е счел за нужно да прочете писмото ми, защото тогава всички щяха да разберат, че съдържанието му не е такова. Но да допуснем. Да допуснем дори, че в това писмо съм му съобщавал за намерението си да нападна Ла Рок. Изниква един-единствен въпрос: направил ли съм го? Аз ли се вмъкнах късно вечер в Ла Рок, аз ли заклах охраната? Ограбих ли запасите, тормозих ли населението, изнасилвах ли жените? Аз ли изклах до последния жител населението на Курсьожак? Обаче към човека, който извърши това, Фюлбер се отнася като с приятел! А мене осъжда на смърт, защото — казва той — съм бил имал намерение да го сторя! Ето какво е правосъдието на Фюлбер: смърт за невинния, дружба за престъпника!
Слънцето е избрало чудесно момента, за да освети стъклописа зад мене и Ерве — който играе за последен път ролята си на наемник. Той казва:
— Ей ти, обвиняемия, по-кротко! Не може да се говори така за шефа!
Прекъсвам го:
— Не ме прекъсвай, Ерве. Шегата свърши вече.
Като ме чува да говоря повелително на стражата, Фюлбер подскача буйно, а ларокците разтварят широко очи. Изправям се. По-точно: заставам солидно на краката си. Изпитвам сладостно удоволствие да се къпя в светлината от прозореца. Усещам как очите ми се разтварят още повече и как цялото ми същество разцъфтява в това внезапно осветление. Чудно е също, че дори и през оцветеното стъкло слънцето затопля раменете и гърба ми. Имах нужда от него. Бях премръзнал.
Когато пак заговарям, със спокойното ми слово е свършено. Влагам в гласа си неговия пълен обем и вече не се страхувам, че той изпълва параклиса.
— Когато Арман уби Пимон, след като се опита да изнасили жена му, ти го прикри. Когато Бебел закла Лануай, ти го прие — ти и Вилмен — на масата си. Когато Жан Ферак закла хората от Курсьожак, ти продължи да пиеш с него. А защо постъпи така? За да си спечелиш приятелството на Вилмен, защото с помощта на Вилмен ти разчиташе след смъртта на Арман да продължиш с тиранията си в Ла Рок, като се отървеш и от опозицията тук в града, и от Малвил.
Говоря с гръмотевичен глас при пълна тишина. Като свършвам, виждам, че Фюлбер си е възвърнал спокойствието.
— Питам се — казва той с топлия си глас — какъв смисъл има целият този брътвеж. Той с нищо няма да промени съдбата ти.
— Вие не отговаряте! — извиква Жюдит гневно устремена напред.
Четвъртитата й челюст стърчи над високата яка на синия й пуловер, а святкащите й сини очи са впити във Фюлбер.
— Щях да отговоря с една дума — казва Фюлбер и поглежда крадешком часовника си. (Предполагам, че сега той вече е успял да потуши страховете си и че чака всеки миг пристигането на Вилмен.) — Излишно е да казвам, че не одобрявам всичко, което капитан Вилмен и хората му са извършили тук и другаде. Но войникът е войник навсякъде и ние нищо не можем да направим. А моята роля като епископ на Ла Рок е да преценя какво добро мога да извлека от това зло. Ако мога благодарение на капитан Вилмен да изтръгна ересите от Ла Рок и от Малвил, ще смятам, че съм изпълнил дълга си.
Тук пароксизмът е пълен, залата бучи в безкрайна ярост. И не само опозицията, и мнозинството е възмутено от това признание. Аз дори и не смятам да се възползувам от това положение, мълча. Защото току-що съм си дал сметка с дълбоко учудване, че говорейки така, Фюлбер е почти искрен. О, слагам настрана личното му желание за мъст! Но тук, в този момент, аз просто напипвам, че този лъжесвещеник, мошеник и авантюрист в края на краищата напълно е влязъл в ролята си и почти вярва, че е предопределен да пази истинската вяра!
Без да разбират напълно значението му, но послушното държане на стражата към мене навярно бе насърчило и успокоило присъствуващите, защото сега отвсякъде избухват нападки и заплахи към Фюлбер, към които тук-таме се примесват дребнави лични искания, изказани обаче със същото настървение. Така например чувам как старият Пужес упреква с ненавист „кюрето“, че някога си не му бил дал чаша вино. В този момент Фюлбер ми се струва почти единственият, който вярва в предстоящото пристигане на Вилмен. Той се е вкопчил в тази илюзия. Виждам, че надеждите му се затвърдяват от някакъв шум, ставащ точно тогава откъм голямата сводеста врата зад гърба му. Той се обръща, а през това време през страничната врата влиза Морис и със знак ми показва, че приятелите ми са тук.
Все по-яростни клетви биват трупани върху стоически неподвижния посред централната пътека Фюлбер. Ако думите, погледите и жестовете можеха да убиват, той щеше вече да е на парчета. А точно когато трябва да му нанеса решителния удар, след който знам много добре какво ще стане с него, аз се колебая. Разбира се, това колебание е само един малък лукс за съвестта ми, който си позволявам в последния момент, за да бъда и в душата си така чист, както съм и в облеклото. Но няма вече време. Пуснал съм машината в движение и не мога да я спра. Ако Фюлбер отсъжда, че моята смърт е необходима, понеже съм еретик и подстрекател, аз пък смятам, че неговата смърт е нужна за съюза между Малвил и Ла Рок — основа за нашата взаимна сигурност. Разликата е, че аз наистина ще го убия, и то без смъртна присъда, без процес, без нито един изстрел, без дори да си цапам ръцете.
Гласът на Фюлбер е заглушен от изпълнените с омраза крясъци на присъствуващите и докато той отвръща на всеки поглед с лихвата, тъй като не е в състояние да накара да го слушат, аз се възхищавам от смелостта му. В един миг обаче настъпва затишие и той отново намира сили за заплахи.
— Ще си промените тона, когато капитан Вилмен дойде!
Подава ми спасителната сламка. Настъпил е моят час да играя. Щастлив от хрумването ми от последната минута, аз импровизирам. Простирам ръце, както бе направил преди малко Фюлбер, и след затихването на глъчката, казвам с най-спокойния си глас:
— Питам се наистина защо продължаваш да наричаш Вилмен „капитан“? Той не е бил капитан (леко подчертавам миналото време). Тук имам един документ (изваждам портфейла от задния си джоб), който доказва това по неоспорим начин. Това е професионалната му карта. С една много хубава снимка. Всички тук, които са познавали Вилмен, ще го познаят. И на тази карта е писано черно на бяло, че Вилмен е бил счетоводител. Господин Газел, бихте ли взели картата, за да я покажете на Фюлбер?
Изведнаж настъпва тишина и в някакво удивително единодушие цялата зала прави — макар и в посока обратна на пътечката — внезапно движение: всички едновременно са проточили врат, всички едновременно са навели глава, за да видят Фюлбер. Защото, колкото и да желае да бъде силен, той не е сляп. Щом документът, който му показвам, е мое притежание, какво трябва да заключи? Фюлбер сграбчва картата, която му подава Газел. Един поглед му е достатъчен. Лицето му е безстрастно, цветът му не се променя. Но ръката, която държи картата, започва да трепери. Това движение е с малка амплитуда, но е много бързо и сякаш нищо не може да го спре. По напрежението в чертите му чувствувам, че Фюлбер прави отчаяни усилия да задържи неподвижна тази малка карта, която трепти като крило в пръстите му. Изминава един дълъг миг — той не успява да произнесе нито дума. Пред себе си имам човек, който се бори с всичките си сили против завладяващия го ужас. От това изтезание изведнаж ми се повдига и аз решавам да го съкратя.
Казвам високо, като се надявам, че гласът ми е достатъчно силен, за да стигне голямата сводеста врата зад Фюлбер:
— Виждам, че дължа едно обяснение. Четиримата въоръжени пазачи, които виждате до мене, са почтени младежи, вербувани насила от Вилмен. Двама от тях преминаха в моя лагер преди битката, а другите двама постъпиха на служба при мен след това. В тоя час Вилмен заема най-много два квадратни метра от територията на Малвил.
Надига се глъч, над която се носи гласът на Марсел.
— Искаш да кажеш, че е мъртъв?
— Точно това искам да кажа. Жан Ферак е мъртъв. Вилмен е мъртъв. И с изключение на тия четиримата, които станаха наши приятели, всички останали са убити.
В същия миг голямата сводеста врата в дъното на параклиса се отваря наполовина и Мейсоние, Тома,
