— Няма нищо обидно — казва Марсел.
— Ти забравяш, че сега ще имаме пушки — добавя Фожане.
Поглеждам Фожане. Лицето му е съвсем четвъртито и е с цвят на печена глина. И раменете му са четвъртити. Не е глупав. Възхитен съм, че поставя въпроса за пушките, като го смята разрешен.
— Предполагаме, че първото решение на общинския съвет ще бъде въоръжаването на жителите на Ла Рок — казвам аз.
— Така може — казва Марсел.
Споглеждаме се. Постигнали сме съгласие. Освен това нещо, което ме изненадва — Жюдит показа тактичност. Тя почти не се намеси.
— Добре — казвам аз с бегла усмивка, — сега ми остава само да убедя Мейсоние.
Оставям ги и се отдалечавам, после се връщам и със знак извиквам Мари Лануай. Тя веднага идва при мене. Тридесет и пет годишна брюнетка, закръглена и решителна. Докато вдига глава към мен в очакване да й кажа какво възнамерявам, в мен нахлува силно, буйно желание да я взема в прегръдките си. Никога не съм флиртувал с нея, нито съм имал някакви по-точни намерения, ето защо не зная на какво да припиша този внезапен порив, освен на жажда за покой у войника. Но и „покой“ не е добре казано. Има по- отморяващи занимания. Любовта също е борба, но тя изглежда за моя дълбок инстинкт по-положителна, отколкото битката, в която съм потънал, защото не отнема, а дава живот.
Но аз потискам дори и желанието си да стисна закръгления й и хубав лакът — както би направила нашата голяма „опипвачка“, — който при това е твърде съблазнителен, тъй като роклята й е без ръкави.
— Мари — казвам аз глухо, — ти познаваш Мейсоние, той се държи естествено. Няма да иска да живее в замъка. Ти имаш голяма къща. Не би ли искала да го вземеш при теб?
Тя ме гледа зяпнала. Това, че не ми казва веднага „не“, ме насърчава.
— Няма да се наложи да му готвиш. Той сигурно ще иска всички жители на Ла Рок да се хранят заедно. Ще се грижиш за бельото му, само това.
— Ами съгласна съм — казва тя, — но ти знаеш какви са хората. Ако Мейсоние дойде да живее у нас, хората ще кажат, че…
Вдигам рамене.
— Е и като кажат, какво от това? Та дори и да е вярно?
Тя ме поглежда тъжно, поклаща глава и в същото време, понеже в параклиса й е било студено, потрива ръката, която бих искал да докосна.
— О, имаш право, Еманюел — казва тя и въздъхва. След всичко, което преживяхме тук!
Гледам я.
— Не е същото.
— Не, не — бърза да каже тя, — не е същото.
Усмихвам й се.
— Мейсоние не беше ли от твоите ухажори?
— О, да — отговаря тя възхитена от този спомен. И продължава: — И дори много го харесвах. Но баща ми, той беше против, заради идеите му.
Значи, „да“. Благодаря й, след това питам за здравето на бебето Натали. Следват пет минути разговор, който не слушам, не чувам дори и това, което казвам. Но всяко нещо има край. Мари споделя някакво нейно чувство, което ме стресва и трогва.
— Знаеш ли, аз не живея. Поради събитията тя не беше ваксинирана. Както и малката Кристин на Анес. Тогава — казвам си, моята Натали може от всичко да се разболее. И нищо! Нито лекар, нито антибиотици при всички тези мръсни болести из въздуха, дето по-рано не сме ги и чували, защото имаше ваксини. Треперя при най-малкото нещо. Нямаме дори вече и кислородна вода. Знаеш ли какво имам, за да я лекувам? Един термометър!
— А кой е при нея сега, бедна моя Мари?
— Една старица от града, тя пази и Кристин.
Разделяме се с молбата да ми изпрати Анес. Ето я.
С Анес е друго. С Анес съм лаконичен, властен и без да се издавам — нежен.
— Анес, ще възложиш на Жюдит да гласува вместо теб, след което ще се върнеш в града. Ще отидеш да видиш как е твоята Кристин, а после ще ме чакаш у вас. Аз ще дойда там, трябва да говоря с теб.
Тя е малко зашеметена от този водопад от заповеди, но, както и мислех, съгласява се. Разменяме един поглед — само един — и аз я оставям, за да потърся Мейсоние.
Тоя залък Мейсоние мъчно се преглъща. Като го доближавам, изпитвам известно угризение, задето така се разпореждам със себеподобните ми, особено когато става дума за него. Обаче това е в интерес на всички — на хората и от Малвил, и от Ла Рок. Така се успокоявам, когато и на самия мен хитроумието ми стане малко противно, както понякога става на Тома. Това, което ще поискам от Мейсоние, е нещо огромно. Малко дори ме е срам. Което, разбира се, не ми попречи да събера козовете си и да се явя пред него с печеливши карти, които държат сметка за общинските му амбиции и дори за личния му живот.
Той ме изслуша, без да каже нито дума с онова тясно лице с изписани на него дълг и усилия, с примигващите очи и прави коси (не знам как бе успял да ги подреже). Напълно съзнавам какво върша: поднасям му на златна табличка ключовете на Ла Рок и Мари Лануай. Тези две неща не са толкова много, че да го принудят да напусне Малвил. Знам, че това ще му разкъса сърцето. И все пак нямам избор. Не виждам никой в Ла Рок, който да струва колкото него.
След като му обяснявам всичко, той не казва нито „да“, нито „не“. Осведомява се, размисля.
— Ако добре разбирам, задачата ми е Ла Рок ще бъде двойна. Да изградя колективен живот и да организирам отбраната.
— Първо отбраната — отговарям аз.
Той поклаща глава.
— Няма да е лесно, стените не са недостъпни. Много голямо е разстоянието между южната и западната врата. И ще ми липсват хора. Особено млади.
— Ще ти дам Бюрг и Жане.
Той прави гримаса.
— Ами оръжие? Ще имам нужда от тридесет и шесткалибровите пушки на Вилмен.
— Ние имаме двадесет, ще ги поделим.
— Ще ми трябва и бомбохвъргачката.
Прихвам да се смея.
— Преувеличаваш! Какъв е тоя национализъм! Много присърце вземаш вече интересите на Ла Рок.
— Не съм казал, че ще приема — отговаря Мейсоние сдържано.
— И на това отгоре ме изнудваш!
Не мога дори да го накарам да се усмихне.
— Добре — казвам, като размислям малко. — Когато укрепленията на Ла Рок бъдат завършени, ще ти давам бомбохвъргачката петнадесет дни всеки месец.
— Така — казва Мейсоние.
Думата има неопределено и сдържано значение, така, както я употребяваме в Малжак. Той продължава:
— Остават и храните от Курсьожак, които Ферак е докарал тук. Много са. Бих искал да зная ще вземеш ли от тях.
— Какво има? Знаеш ли?
— Да. Току-що ми казаха. Птици, две прасета, две крави, сено и цвекло в изобилие. Сеното е останало там в една плевня, която те не са били толкова глупави да я изгорят.
— Две крави! Мислех, че в Курсьожак имаха само една крава!
— Скрили втората, за да не я дадат на Фюлбер.
— Я ги виж ти! Пет пари не са давали за това, че бебетата в Ла Рок умират от глад, стига само тяхното да е добре хранено! Това не им е помогнало много!
— И така — продължава Мейсоние, като ме връща сухо на въпроса. — Какво смяташ да правиш? Ще искаш ли частта си?
