бъде несъвместима с колективния живот в Малвил. От тази гледна точка несъответствието между броя на мъжете и броя на жените, на което аз обичам да се облягам при споровете, не е обаче най-важното. Всъщност трябва да се избира: семейната клетъчна единица или колектив без притежание.
Мисля, че дори не мога да кажа на Анес каква жертва правя, като се отказвам от нея.
— Анес, — казвам аз, като се навеждам напред, — дори и само заради Колен. Ако се оженя за теб, той ще бъде страшно разочарован и ревнив. Ако ти се ожениш за него, аз няма да бъда щастлив. Но не е само Колен, а и другите.
Колен — това е аргумент, който я трогва. И тъй като между впрочем тя чувствува моята непреклонност, а и не може да каже след всичко това дали предпочита Ла Рок пред Малвил, вече не знае какво да прави. Възприема едно чисто женско държане, което в края на краищата не е по-лошо от някое друго: намира убежище в мълчанието и сълзите. Ставам от креслото, сядам до нея на дивана и я хващам за ръка. Тя плаче. Разбирам я. И тя като мене в този момент се отказва от една от мечтаните възможности в живота си.
Когато виждам, че сълзите й пресекват, подавам й кърпичката си и чакам. Тя ме поглежда и казва тихо:
— Бях изнасилена, знаеше ли?
— Не знаех, но предполагах.
— Всички жени от градчето бяха изнасилени, дори и старите, дори и Жозефа.
Понеже мълча, тя продължава:
— Ти затова ли…
Развиквам се:
— Ти си луда! Причината е само една: тази, която ти казах!
— Защото не би било справедливо, знаеш ли, Еманюел. Нищо, че са ме изнасилили, аз не съм уличница.
— Сигурен съм в това — заявявам аз енергично. — Това съвсем не е твоя грешка, не съм го и помислил!
Вземам я в прегръдките си и милвам с разтреперана ръка бузите и косите й. В този момент би трябвало да изпитвам състрадание, но аз чувствувам само, че силно я желая. Желанието връхлита върху мене ненадейно, то ме овладява със страшна бруталност. Очите ми потъмняват, дишането ми се променя. Останал ми е проблясък само колкото да се сетя, че трябва да имам нейното съгласие — на всяка цена, и то веднага, — ако не искам да излезе, че и аз на свой ред я изнасилвам.
Притискам я до себе си. Искам да ми отговори. Стои пасивна в обятията ми и се колебае, чуди се и когато най-после се съгласява, то е, мисля, по-скоро защото съм й предал моето желание, а не защото е убедена.
Смъкваме се на бялата кожа — която в случая се оказва полезна, — без нито за миг да проявя нежността си към Анес. Сякаш съм затворил тази нежност в някакво кътче на съвестта си, за да престане да ме тормози. И обладавам Анес грубо, насилствено.
Но след като завършва това опустошение, аз също плащам данък. Ако е вярно, че човек може да бъде щастлив на различни равнища, аз съм на най-ниското. Но след всички тези битки и тази кръв останало ли е още място за друго щастие, освен щастието, че всички ние сме оцелели? „Аз вече не принадлежа на себе си“ — ето какво й казвам на сбогуване, огорчен и от това, че тя ме оставя с известна хладина, също както преди един час направи Мейсоние.
Когато обаче го виждам в здрача на параклиса след свършване на събранието, Мейсоние ми се струва по-ненапрегнат и по-приятелски настроен. Той идва до мен и ме дръпва настрана:
— Къде беше? Търсихме те навсякъде. Както и да е — продължава той с обичайната си дискретност, — няма значение. Слушай, имам хубави новини. Всичко мина безупречно. Избраха цялата листа, после, по предложение на Жюдит, избраха Газел за свещеник — не с пълно болшинство. И накрая — както бяхме тръгнали — избраха те за епископ на Ла Рок.
Смаян съм. Капак на всичко — това повишение в епископски сан, съвпадащо с разговора, който току-що завърши. Вярно е, че отсъствуващите се ползуват с привилегии. Но ако в това трябва да видя пръста на бога, тогава той проявява снизхождение към слабостите на плътта, каквото никога не са му признавали.
В момента обаче не иронията ме поразява. Развиквам се енергично:
— Аз, епископ на Ла Рок? Моето място е в Малвил! Не им ли каза?
— Чакай малко, те много добре знаят, че няма да напуснеш Малвил. Но ако добре съм разбрал, искат да има някой над Газел, за да го уравновесява. Боят се да не се престарава.
Той се разсмива.
— Това е идея на Жюдит, а аз усилено помагах.
— Усилено си помагал!
— Ами, разбира се. Първо, смятам, че наистина е по-добре ти да имаш влияние върху Газел. Освен това, рекох си, че ще те виждам по-често. — Той добавя полугласно: — Защото все пак напускането на Малвил…
Гледам го. И той ме гледа. Миг по-късно той отвръща очи. Не знам какво да кажа. Знам добре какво изпитва. Още от училище Пейсу, Колен, Мейсоние и аз никога не сме се разделяли. Например Колен, който бе открил магазина си в Ла Рок, но продължаваше да живее в Малжак. А сега, край.
Стискам рамото му и му казвам някак неловко:
— Ще видиш, ще свършиш добра работа тук.
Казвам му това, сякаш работата някога е утешила някого.
Тома се присъединява към нас и ме поздравява някак неискрено.
После идва ред на Жаке. Не виждам Пейсу. Мейсоние ми го показва на няколко метра, много зает. Жюдит се е закачила здравата за него, щастлива, че най-после е намерила мъж, който да я надвишава с цяла глава. Докато говори с него, тя оглежда огромните му размери. Възторгът е взаимен, защото на връщане в Малвил Пейсу ще ми каже: „Видя ли какво парче? Обзалагам се, че една такава жена сигурно е доста шумна в леглото!“ Но те още не са стигнали дотам. За момента тя опипва ръката му. И аз виждам как моят Пейсу, разбира се, надува мускулите си. Което сигурно прави удоволствие на Жюдит.
— За онова преди малко не ми обръщай внимание — казва ми Мейсоние, — самочувствието ми беше много ниско.
Много съм трогнат, че се е сетил да се извини за студенината си, но отново не зная какво да кажа и мълча.
— Разбираш ли — казва той след малко, — на пътя след засадата, когато ме остави, за да отидеш да вземеш другите от Малвил, постоях доста пред труповете и не ми минаваха много весели мисли през ума.
— Какви мисли?
— Ами например този Ферак, когото трябваше да довършим… Да предположим, че беше някой от нашите с някаква тежка рана. Какво щяхме да направим? Без лекар, без лекарства, без инструменти. Би било лошо да го оставим да пукне, без да му помогнем.
Мълча. И аз съм мислил за това. Тома — също, виждам по лицето му. Мейсоние продължава.
— Ние сме в самото средновековие.
Поклащам глава.
— Не. Не съвсем. Има някаква прилика в положението; вярно е, в Средновековието са познавали подобни моменти. Но ти забравяш едно нещо. Нашето равнище на познания е много по-високо, без да говоря за забележителния сбор от знания, затворени в малката ми библиотека в Малвил. Това остава. А то е много важно, виждаш ли. Защото един ден то ще ни позволи да възстановим всичко.
— Но кога? — пита Тома с отвращение. Засега само се мъчим да преживеем. Разбойници, глад. Утре — епидемии. Мейсоние е прав, ние сме се върнали във времето на Жана д’Арк.
— Ама не — казвам аз енергично. — Как един математик като тебе може да извърши подобна грешка? Умствено ние сме много по-въоръжени от хората от времето на Жана д’Арк. Няма да имаме нужда от векове,
