— Дали искам частта си! Какво нахалство! Това имане принадлежи изцяло на Малвил, тъй като Малвил победи Вилмен!
— Слушай — казва Мейсоние, без да се усмихва. — Ето какво ти предлагам: вземаш всичките кокошки…
— По дяволите кокошките! Доста много имаме в Малвил. Много зърно гълтат.
— Чакай: вземаш кокошките и двете прасета, а ние — останалото.
Прихвам да се смея.
— На Малвил — две прасета, а на Ла Рок — две крави! Това ли е твоята представа за справедлива делба? А сеното? А цвеклото?
Той не казва нищо. Нито дума! Добавям след малко:
— Във всеки случай не мога да реша това сам. Ще трябва да говорим в Малвил.
И понеже упорито мълчи и погледът му е строг, казвам доста неохотно:
— Понеже в Ла Рок имате само една крава, може би ще можем да направим някакво усилие откъм тази страна?
— Така! — казва Мейсоние тъжно, сякаш е останал по-долу в нашите преговори.
И пак мълчание. Той отново мисли. И аз не го притеснявам.
— Ако добре разбирам — казва той с вид на отвращение, — ще трябва още и да се зачитат формите на демокрация, да се спори цели часове и да се оставя да бъда критикуван преди всичко от хора, които нищо няма да вършат, а ще си седят на задника.
— Не преувеличавай, ще имаш златен общински съвет.
— Златен? Ами онази жена, и тя ли е от злато?
— Жюдит Медар ли?
— Да, Жюдит. Езикът й е един! И какво всъщност представлява тя — казва той с подозрение, — социалистка ли е?
— Съвсем не! Тя е от лявото крило на християнската партия.
Лицето му светва.
— Предпочитам така. Винаги съм се разбирал добре с тоя вид католици. Те са идеалисти — допълва той със сдържано презрение.
Като че ли той не е идеалист! Във всеки случай успокоил се е напълно. Защото Марсел, Фожане, Делпейру — той ги познава. Жюдит бе — ако мога да се изразя така — пълна с неизвестност.
— Приемам — казва най-после той.
Понеже приема, сега и аз ще поставя условията си.
— Слушай, бих искал все пак между общинския съвет на Ла Рок и Малвил да има такова споразумение: десетте пушки от Вилмен и евентуално двете крави от Курсьожак не са дадени на Ла Рок. Те са предоставени лично на тебе през цялото време, докато траят функциите ти на кмет.
Той ме поглежда критично.
— Това значи, че искаш да си ги вземеш, ако ларокците ме изгонят?
— Да.
— Може би няма да е така лесно.
— Добре, в такъв случай пушките и кравите ще станат обект на съвместни преговори.
— На пазарлък, какво друго! — казва той с изражение на човек, който ме обвинява.
Всичко това — хладно и дори въздържано от страна на Мейсоние. Чувствувам се неудобно. Мъчно ми е да се разделя с него без нищо, което да припомни сърдечността, която в Малвил определя нашите отношения.
— Е добре — казвам аз, като се преструвам на весел, ето че стана кмет на Ла Рок! Щастлив ли си?
Въпросът ми никак не е уместен. Веднага забелязвам това.
— Не — отговаря той сухо. — Надявам се да бъда добър кмет, но не съм щастлив.
Нетактичността ми вече е тръгнала по нанадолнището. Продължавам да я търкалям.
— Дори и като живееш при Мари Лануай?
— Дори и тогава — отговаря той без усмивка и ми обръща гръб.
Оставам сам. Обстоятелството, че съм си заслужил троснатия му отговор, никак не ме утешава. За щастие нямам време да се задълбочавам в душевните си състояния. Господин Фабрьолатр ме докосва по ръката и ме моли за разговор с учтивост, която е на две стъпки от раболепието. Не мога да кажа, че много обичам тази дълга белезникава свещ, с малката четчица за зъби под носа и с очички, мигащи зад очила с железни рамки. На това отгоре — с неприятен дъх.
Господин Конт — казва той с безизразен глас. Тук има хора, които казват, че искат да ме съдят и обесят. Намирате ли, че това е справедливо?
Отстъпвам цяла крачка назад, просто за да поставя дистанцията. Отговарям студено:
— Не намирам за справедливо да се говори за бесене, господин Фабрьолатр,
Устните му треперят, а погледът му блуждае. Съжалявам това отпуснато същество. „Все пак“ — както би казал Марсел — ще забравя ли шпионската му роля в Ла Рок? Съучастието му в тиранията?
Продължавам:
— Кои са тези хора?
— Кои хора, господин Конт? — пита той с едва чут глас.
— Които говорят, че ще ви съдят.
Той споменава двама-трима души, които, разбира се, по време на Фюлбер са стояли съвсем кротичко. След сгромолясването на Фюлбер — без те да си вдигнат и малкото пръстче — ето че страхливците стават безстрашни.
Безформеният Фабрьолатр обаче не е глупак, защото е проследил мисълта ми. Той казва с тънкото си гласче:
— Все пак какво съм извършил аз повече от другите? Изпълнявах заповеди.
Гледам го.
— Може би, господин Фабрьолатр, може би сте били малко по-изпълнителен?
Боже мой, колко е мекушав! В отговор на обвинението ми се огъва като плужек. А пък аз плужеците, дори и като съм с ботуши, никога не съм можел да ги смажа. Отстранявам ги с един удар с върха на обувката.
— Слушайте, господин Фабрьолатр, първо, престанете да се вълнувате, не говорете с никого и си стойте в ъгълчето. Ще видя какво мога да направя за вас.
След което го разкарвам — и него, и благодарностите му — и се обръщам към Бюрг, който крачи с късите си крака от дъното на параклиса към мене, с жив поглед, пробивен, изпъчил напред готваческото си коремче.
— Олеле — казва той запъхтяно, — да бяхте там да чуете! Става цяла история с Газел, тъй като са дошли хора да му забранят да чете молитви на гроба на Фюлбер. Газел не е на себе си. Замоли ме да ви предупредя за станалото.
Слисан съм. В тази минута човешката глупост и низост ми се виждат безкрайни. Питам се струва ли си да хвърляме толкова сили, за да запазим тази зла природна разновидност. Казвам на Бюрг да ме чака и че ще отида с него да видя Газел. Хващам случайно Жюдит и я дръпвам малко настрана.
Започвам да говоря, а тя, разбира се, ме хваща за ръката. Жертвувам ръката си, за да спася останалото.
— Госпожа Медар — казвам аз, — хората губят търпение, времето не чака. Мога ли да споделя с вас някои мои внушения?
Тя кима с едрата си глава.
— Първо: според мене би трябвало Марсел да представи листата за съвета. Трябва да постъпи ловко. Мога ли да бъда откровен?
— Но, разбира се, господин Конт — казва Жюдит и притиска с широката си длан ръката ми.
— Има две имена, които ще предизвикат раздвижване, вашето, защото сте жена, и името на Мейсоние, заради старите му връзки с комунистическата партия.
— Каква дискриминация! — възкликва Жюдит.
