Пресичам я, преди да потъне още повече в насладите на свободомислещото си възмущение.
— Марсел би трябвало да подчертае преимуществата ви, с вашето образование… Колкото до Мейсоние, трябва да го представи като специалист по военните въпроси и като човек, необходим за връзка с Малвил. Нито дума за кметство засега!
— Трябва да ви кажа, че се възхищавам от тактичността ви, господин Конт — казва Жюдит и отново натиска мускулите на ръката ми.
— Ако позволите, ще продължа. Има хора, които искат да съдят Фабрьолатр. Какво ще кажете?
— Глупости — казва Жюдит с мъжка отривистост.
— Напълно съм на вашето мнение. Достатъчно ще е обикновено публично порицание. Между впрочем други или същите желаят да забранят на Газел да погребе по християнски Фюлбер. С една дума, стовари ни се една нова Антигона.
Жюдит се усмихва тънко при това споменаване на класиката.
— Благодаря, че ме предупредихте, господин Конт. Ако бъдем избрани, ще убием още в зародиш тези идиотщини.
— А може би ще трябва — прощавайте, че правя тези внушения — да се анулират всички нареждания на Фюлбер.
— Но разбира се.
— Добре, тъй като не искам да изглежда, че упражнявам натиск върху ларокци по време на избора, аз отивам да видя Газел.
Усмихвам й се и след миг колебание тя решава да освободи ръката ми. Тази жена, дори и с недостатъците си, е солта на земята. Почти съм сигурен, че тя ще се разбере с Мейсоние.
Бюрг ме повежда по някакъв лабиринт от коридори до стаята на Фюлбер, където успокоявам нашата „Антигона“, която наистина е съвсем разгорещена и решена да осигури на всяка цена на падналия враг ритуала на нашата религия. Хвърлям един поглед на тленните останки. Веднага отвръщам очи. Цялото лице е една рана. И някой, изглежда, го е мушкал с кама, защото по гърдите му виждам кръв. Сигурен в моята подкрепа, Газел ми изказва благодарност и понеже е започнал да подрежда книжата на Фюлбер (подозирам, че го е обзело силното любопитство на стара мома), предлага ми да ми върне писмото, в което исках, позовавайки се на историята, правото на владение върху Ла Рок. Приемам. Онова, което беше правилно, за да заплашим Фюлбер, не е необходимо при сегашните ни отношения с Ла Рок. Обратно, бих се страхувал, ако оставя това писмо тук, да не бъде използувано един ден за злонамерени цели.
Като пресичам полянката пред замъка, за да стигна до голямата тъмнозелена врата, слънцето отново ме посреща и аз се разтапям в топлината му. Мисля си, че слънцето на Ла Рок сигурно ще намери в замъка, където ще се съберат жителите на Ла Рок, една не толкова красива може би зала, но по-светла и не така влажна като параклиса.
Анес Пимон живее на Пресечката над книжарничката, където се продаваха и вестници, чийто собственик бе нейният мъж — много стара и много кокетна къщичка, където всичко е малко, включително и извитата, стръмна стълба, която води на горния етаж, по чиито завои трябва да мина ребром. Анес ме посреща на площадката на стълбата и ме въвежда в мъничка приемна, осветена от също така малко прозорче. Всичко това прилича на къща за кукли, където някога имаше и една жардиниера с мушкато към улицата. Стените са тапицирани с плат в старо злато и ако не става въпрос за двете кресла — най-ниските и най-разкрачените на света, — човек се пита откъде може да е минал, за да стигне чак дотук облеченият като тях в синьо кадифе диван, във всеки случай не през прозореца, нито пък по стълбата. Може би винаги е бил там, дори преди да бъдат построени стените. Той изглежда доста стар, за да е така, при това и стилът му не личи, обаче датата, издълбана на огромния горен каменен праг на вратата, показва, че къщата е била построена по времето на Луи XIII.
На пода в приемната между двете кресла и дивана има мокет и върху мокета — персийски килим, изработен във Франция, а на килима — бяла изкуствена кожа. Предполагам, че Пимон са наследили двете горни постилки и като не са знаели какво да ги правят в едно толкова тясно жилище, са решили да ги наслагат една върху друга. Получило се е нещо доста топло. Както е топъл и приемът на Анес — свежа, розова и руса, с добри и хубави кафяви очи, които — казах вече — винаги са ми правили впечатление на сини. Тя ми предлага да седна на едно от креслата, където се оказвам тъй ниско и така близо до бялата кожа, че ми се струва, че съм седнал на земята, в краката на седналата на дивана Анес.
Когато съм с нея, винаги изпитвам някакво чувство на близост, доверие и тъга. Насмалко не се ожених за нея, но вместо да ми се сърди за този провал, тя храни към мен приятелски чувства. Уважавам я за това. Мисля, че няма и едно момиче на хиляда, което да реагира като нея. А аз всеки път като я срещна, си казвам не без съжаление — ето един от възможните пътища, по които животът ми би могъл да тръгне. Задавам си въпроси за тази възможност, но това са танталови въпроси, защото не мога да им отговоря. За лишен път си казвам, че няма мъж, който да твърди, че би бил по-щастлив с друга жена, преди да е направил известен опит. Но и да го направи, независимо от това дали му носи щастие или нещастие — това не е вече опит; той става негов живот.
Едно нещо е сигурно във всеки случай. Ако се бях оженил за нея преди петнадесет години, тя щеше дълго да се запази. Много малко е остаряла. Или по-точно — старее красиво, без да вехне, без да съхне, а става по-пухкава, но без излишества. В кръста е приятно тънка, въпреки Кристин, обаче нагоре и надолу всичко е закръглено и каквато е розова и свежа, като че ли току-що е излязла от баня. Грим, коси — нагласила се е, докато ме е чакала. От това задачата ми става по-лека, тъй като усещам, че в този разговор срещу мен ще се изправи с цялата си тежест една изчезнала цивилизация.
Липсват селски умувания, както и омотани предисловия. Макар че живее в малък градец, Анес е гражданка, ако и синтаксисът й да не е по-добър от този на старата Мену. Настанявам се удобно в креслото, гледам я в очите, старая се да замлъкне всякакво вълнение в мен и отивам направо към целта:
— Анес, би ли ти харесало да дойдеш да живееш с нас в Малвил?
Казвам „с нас“, не — „с мен“. Не знам обаче дали на този етап тя схвана добре нюанса, защото пламна в тъмнорозова руменина и сякаш някаква вълна я издигна нагоре от краката до гърдите. Продължително мълчание. Тя ме гледа, а аз се мъча моят поглед да не казва повече от необходимото, толкова много се страхувам да не ме разбере криво.
Тя отваря уста (устните й са красиви, пълни), затваря я, преглъща и когато най-после успява да проговори, казва кратко:
— Ако това ти прави удоволствие, Еманюел.
От това се боях: тя разбира буквално предложението. Ще трябва да бъда по-ясен.
— Не само на мен ще бъде приятно, Анес.
Тя подскача, сякаш съм й ударил плесница. Лицето й отново се облива с руменина и тя ми казва с разочарование и угризение.
— Имаш пред вид Колен?
— Не говоря само за Колен.
И понеже тя продължава да ме гледа, без да смее да разбере, аз й разказвам за Миет, най-вече за Кати и за несполучливия й брак с Тома. Но и тук тя схваща нещата буквално.
— Но аз, Еманюел, бих могла да ти кажа предварително, че с момиче като Кати… Прекъсвам я:
— Остави Кати настрана, това не е въпрос за отделни личности. Днес в Малвил има осем мъже и две жени. Три, ако щеш. Може ли един мъж да си позволи да вземе само за себе си едната от тях? И ако го стори, какво ще помислят другите?
— А чувствата, къде ги, оставяш? — казва Анес живо, почти възмутено.
Чувствата. Разбира се, позицията й е силна. Зад нея усещам векове рицарска и романтична любов. Поглеждам я.
— Ти не ме разбираш, Анес. Никой никога няма да те принуди да правиш нещо, което не желаеш да вършиш. Ще бъдеш напълно свободна в избора си.
— Моят избор! — казва Анес.
Това е вик. Тя влага цял куп упреци в тази дума и не само упреци, тъй като никога не е била толкова близо до любовно обяснение. Това ми въздействува така, че, носен от прилива на вълнението, аз съм почти готов да й отстъпя. Не я гледам. Мълча. Овладявам се. Трябва ми обаче доста време, за да прескоча нейното „моят“. Виждам отлично, че не това е правилният път и че една трайна семейна двойка скоро ще
