Пейсу, Жаке един по един влизат в църквицата с оръжие в ръка. Казвам „влизат“ — това не е нахлуване. Движението им е спокойно и дори бавно. Ако не бяха пушките им, щяха да минат за мирни хора. Те пристъпват няколко крачки по централната пътека, после по мой сигнал се спират. Стражата около мене, която по друг мой знак е застанала права и се е събрала около мене, също стои, без да мърда. Миг на изумление, после присъствуващите започват да крещят смъртни заплахи към Фюлбер. Само двете въоръжени групи, които затварят двата края на пътеката, мълчат.
Всичко се разиграва за четвърт секунда. При скърцането на сводестата врата Фюлбер се завърта кръгом и последната му илюзия изчезва. Когато отново се обръща към мене с разстроено лице, той вижда как затварям с моите стражи мрежата, в която е попаднал. Нервите му не могат да издържат подобно сгромолясване след цялата надежда, с която го бях опил. Той се огъва. Само една мисъл го владее: да избяга — да избяга физически — от хората, които го гонят. Той замисля паническия план да стигне до страничната врата, като пресече една от пътеките отдясно. И в заслеплението си се втурва по пътеката, където са Марсел, Жюдит и двете вдовици. Марсел дори не го удря с юмрук. Той го отблъсква с опакото на ръката, но не измерва силата си. Фюлбер се стоварва стремително на централната пътека. Разнася се диво ръмжене. Тълпата изскача от всичките пътеки, като събаря столовете, и Фюлбер изчезва под глутница разбеснели се хора, струпани върху му. Чувам го, че извиква два пъти. Виждам на другия край на пътеката отвратеното и ужасено лице на Пейсу и втренчените му в мен очи, с които ме пита да се намеси ли. Поклащам отрицателно глава.
Народното правосъдие не е приятна гледка, но в случая то ми се вижда справедливо. И аз не смятам да си предавам лицемерно вид, че го задържам или че съжалявам, след като съм направил всичко, за да му дам тласък.
Когато виковете на хората утихват, знам, че в ръцете им е едно безжизнено тяло. Чакам. Постепенно виждам как човешкият грозд около Фюлбер се разпада. Хората се отдръпват, отиват по местата си, вдигат падналите столове — някои от тях още зачервени и разпалени, други — както ми се струва — доста засрамени, с очи към земята, с потиснат вид. И едните, и другите разговарят на групички. Не слушам какво говорят. Гледам тялото, изоставено насред централната пътека. Давам знак на другарите ми да дойдат при мене. Те пристъпват и пристъпвайки, заобикалят трупа, без да го гледат. Единствен Тома се спира и разглежда Фюлбер.
Ние мълчим, макар че „новите“ дискретно са се отстранили. Когато Тома, който е коленичил, става и тръгва към мене, аз правя две крачки към него, за да се отдалеча от групата.
— Мъртъв ли е? — питам тихо.
Той кима утвърдително.
— Е добре — казвам аз със същия тон. — Ти трябва да си доволен, получи, каквото искаше.
Той продължително ме гледа. И в погледа му се таи онази смесица от обич и омраза, каквато той винаги е проявявал към мене.
— И ти също — отговаря той кратко.
Отново се качвам по стъпалата към хо̀ра. Обръщам се към хората и призовавам за тишина. Казвам:
— Бюрг и Жане ще отнесат тялото на Фюлбер в стаята му. Господин Газел ще бъде така добър да го придружи и да прекара нощта в бдение. А що се отнася до нас, предлагам да направим събрание след десет минути. Налага се да вземем съвместно решения, които се отнасят до Ла Рок и Малвил.
Шумът отначало е заглушен, но се засилва, щом Бюрг и Жане отнасят Фюлбер, сякаш с него се заличава колективният акт, който му отне живота. Замолвам другарите ми да намерят начин да отстранят внимателно онези, които биха искали да ме заобиколят. Предстоят ми два-три неотложни разговора, които трябва да останат в тайна.
Слизам по стъпалата и се отправям към опозиционната група, единствената, която прояви смелост в изпитанието и достойно държане, тъй като нито един от тях не взе участие в линчуването, дори и Марсел. След удара, с който отблъсна Фюлбер, той не мръдна от своята пътека, както не мръднаха и Жюдит, и двете вдовици, и двамата земеделски стопани, за които научавам, че се казват Фожане и Делпейру. Фюлбер бе убит от страхливците.
Анес Пимон и Мари Лануай ме прегръщат. По тъмното като гьон лице на Марсел текат малки кръгли сълзи. А Жюдит, по̀ мъжкарана от всякога, ми стиска ръката и казва: „Господин Конт, вие бяхте чудесен. Облечен целият в бяло, вие сякаш слизахте от стъклописа на прозореца, за да убиете змея.“ Докато говори, тя мачка десния ми лакът със силната си ръка, а по-късно аз ще видя, че тя не може да говори на мъж, който е на възраст да й хареса (нещо, което, като се има пред вид нейната възраст, предполага богат избор), без да опипва горните му крайници. Спомням си, че първия път тя ми се представи като „неомъжена“ и сега се питам дали от
— Слушайте — казвам аз, като понижавам глас и ги дръпвам настрана, тях, Фожане и Делпейру, на които продължително стискам ръка, — наистина имаме малко време. Трябва да се организирате. Няма да оставите бившите подлизурковци на Фюлбер да управляват Ла Рок. Ще предложите да се избере общински съвет. Още по време на заседанието напишете вашите шест имена и веднага представете вашата листа. Никой няма да посмее да излезе срещу вас.
— Не слагайте моето име — казва Анес Пимон.
— И моето — добавя веднага Мари Лануай.
— А защо?
— Това би раздразнило много жени. Обаче госпожа Медар — да. Госпожа Медар е учителка.
— Наричайте ме Жюдит, миличка — казва Жюдит и слага ръката си на рамото й. (Тя опипва и жените.)
— Допускате ли, че ще посмея — казва Анес и се изчервява.
Гледам я. Приятна е тази нежна заруменена кожа на руса жена.
— А кмет? — пита Марсел. — Измежду нас само Жюдит умее да говори. Не искам да ви обидя — поглежда към нея той с нежен възторг, — но те никога няма да приемат жена за кмет. Особено — добавя Марсел и смесва ту „ти“, ту „вие“ (което в края на краищата го кара да се изчерви) — като не говориш нашия диалект.
— Ще ви задам един въпрос — казвам веднага. — Бихте ли приели за кмет някой от Малвил?
— Теб ли? — пита веднага Марсел с надежда.
— Не, не мен. Мислех за някой като Мейсоние.
С крайчеца на окото си виждам, че Анес Пимон е малко разочарована. Може би се е надявала да чуе друго име…
— Ами… — казва Марсел — той е сериозен, почтен…
Добавям:
— Познава военното дело, а това ще ви бъде много полезно при организиране на отбраната ви.
— Познавам го — казва Фожане.
— И аз — добавя Делпейру.
Те не ще добавят нищо повече. Гледам откровените им четвъртити лица. „Познавам го“ — това изключва всякаква резервираност.
— Все пак — казва Марсел.
— Защо „все пак“?
— Ами той е комунист.
— Хайде, бъдете сериозен, Марсел — казва Жюдит. — Какво е един комунист без комунистическата партия?
Тя говори много отчетливо като учител, което, ако бях всеки ден с нея, щеше да ме дразни, но на Марсел, изглежда, прави силно впечатление.
— Вярно — казва той и клати плешивата си глава. — Вярно, но все пак не би трябвало да има диктатура тук, достатъчно опитахме вече от нея.
Казвам сухо:
— Това не е в стила на Мейсоние. Ни най-малко. Обидно е дори да се предполага подобно нещо.
