която ни позволяваше да се предупреждаваме взаимно за нападенията, като всеки летеше веднага на помощ на другия.
На 17 март 1979 година стана най-сериозната тревога. Призори камбаната на параклиса в Ла Рок започна да бие с всичка сила и изключителната продължителност на камбанния звън ни предупреди за обхвата на опасността. Еманюел остави Жаке и двете жени да осигурят отбраната на Малвил и след три четвъртичасово бясно препускане през горската пътека стигнахме до края на гората, на стотина метра от крепостните стени. Гледката ни закова на място от изумление. Въпреки клопките, въпреки бодливата тел, въпреки гъстата стрелба на защитниците, пет-шест стълби бяха вече сложени на различни места по стените. Бандата броеше сигурно петдесетина решителни типове, а по-късно научихме, че десетина се бяха вече вмъкнали вътре, когато пристигна подкреплението от Малвил, което удари нападателите във фланг, уби мнозина с пушечна стрелба и с бомбохвъргачката (беше наш ред да я държим) и ги обърна в бягство. Еманюел организира веднага преследването на останалите живи, които се скриха в гъсталаците на малки все още опасни групички. Гонитбата трая осем дена, а през това време хората от Малвил бяха непрекъснато на кон през планини и долини.
На 25 март се уверихме, че последният разбойник е убит. Този ден, като слизаше от своята Амарант, Еманюел усети силна болка в корема, започна често да повръща и легна с много висока температура. По негова молба опипах корема му и натиснах с пръсти мястото, което той ми посочи. Той нададе вик, който веднага сподави, хвърли ми един поглед, който няма да забравя, и ми каза с едва чут глас: „Няма смисъл да продължаваш, това е криза от апандисит. Третата.“
През следващите дни той ми разказа, че е имал вече две такива кризи през 1976 година и че е трябвало да бъде опериран по Коледа. Дори с лекаря било вече уговорено и било ангажирано легло в клиниката, но в последния момент, тъй като бил претрупан с работа и иначе се чувствувал добре, отложил операцията за Великден. Той добави, без да ме гледа: „Немарливост, за която сега плащам.“
Осем дена след тежката криза от 25 март Еманюел обаче се вдигна от леглото. Започна да се храни. Но аз забелязах, че избягваше да язди и да прави усилия. Освен това ядеше малко, често полягваше и се оплакваше от гадене. Месец измина така и ние се надявахме да го видим, че оздравява, което всъщност бе само една отсрочка.
На 27 май, както се хранехме, Еманюел почувствува силни болки. Пренесохме го в стаята му. Разтърсваха го тръпки, а термометърът показваше 41°. Коремът му бе опънат и твърд. Твърдината се увеличи през следващите дни. Еманюел страдаше ужасно и аз бях поразен от бързината, с която чертите му се променяха. За по-малко от три дни орбитите му хлътнаха и иначе пълното му и розово лице измършавя и стана пепелносиво. Нямахме нищо, за да го облекчим, дори и таблетка аспирин. Обикаляхме около стаята му разплакани от безсилна ярост при мисълта, че Еманюел щеше да умре без операция, която в нормално време щеше да трае десет минути.
На шестия ден болките намаляха. Той можа да изпие половината от купичката мляко, която му занесох сутринта, и ми каза: „Четиридесет и тригодишен съм. Имах много силен организъм. Но знаеш ли какво най- много ме учудва? Това, че тялото ми, от което съм черпил толкова много радост, ме кара да плащам толкова много, преди да ме напусне.“
Тук той ме погледна с хлътналите си очи, поусмихна ми се с останалите без цвят устни и ми каза:
— Е, „да ме напусне“ — така се казва. Имам по-скоро чувството, че ще тръгнем заедно.
Както всеки ден Мейсоние дойде да го види от Ла Рок, след обяд. Макар и останал без сили, Еманюел го разпита за отношенията му с Газел и остана доволен, като научи, че са се подобрили. Мисълта му бе съвсем бистра. Вечерта ме замоли да събера целия Малвил до леглото му. Когато се събраха, той ни огледа един след друг, сякаш искаше да задържи в паметта си чертите ни. Макар че още можеше да говори, не каза нито дума. Може би се страхуваше, ако заговори, да не се поддаде на вълнението си и да видим сълзите му. Както и да е, той само ни погледа с някакво сърцераздирателно изражение на обич и съжаление. После даде знак с ръка да излезем, затвори очи, пак ги отвори и докато излизахме, замоли мен и Евелин да останем при него. След което не произнесе нито една дума. Към седем часа вечерта стисна ръката на Евелин и почина.
Евелин поиска първа да бди над тялото му. Понеже изрази това си желание спокойно и без сълзи, съгласих се, без да допускам нещо лошо. Два часа по-късно я намериха легнала върху Еманюел. Беше пронизала гърдите си с малката кама, която носеше на колана си.
Макар че никой от нас не беше привърженик на самоубийството, никой не бе изненадан, нито скандализиран. Във всеки случай жестът на Евелин само изпревари малко една развръзка, която можеше да се предвиди. Всичките усилия на Еманюел бяха насочени към това да я задържат жива. Тя винаги ни беше правила впечатление, че се държи за живота, колкото да не го напусне. Посъветвахме се и решихме единодушно — с изключение на един глас — на Колен, — че няма да я разделим от Еманюел и ще я погребем в един гроб с него. Несъгласието на Колен — което той обясни с религиозни съображения и възмути всички ни — бе поводът за първата кавга между нас след смъртта на Еманюел.
Впоследствие, размисляйки, престанах да се учудвам на отношенията между Евелин и Еманюел. Макар че се бе обявил — в предишния свят — против моногамията и че продължаваше и после да държи на това по причини, които той изясни, мисля, че копнежът за една голяма изключителна любов не бе изгаснал у него. Този именно копнеж се задоволяваше тайно от платоничните му отношения с Евелин. Най-после той бе намерил някого, когото да люби с всички сили. Но това не беше жена в пълния смисъл на думата. Това не беше истински брак.
Освен двамата мъже, които Мейсоние предложи за охрана на крепостта, всички от Ла Рок дойдоха на погребението на Еманюел; дори и през горската пътека дотам имаше двадесет и пет километра отиване и връщане. Това бе първото от ежегодните поклонения на Ла Рок на гроба на неговия освободител.
По молба на градския съвет Жюдит Медар произнесе доста дълга реч, известни изрази от която минаха покрай ушите на слушателите й. Наблягайки на човечността на Еманюел, тя говори за „неговата фанатична любов към хората и за почти животинската му привързаност към продължението на рода“. Запомних това изречение, защото ми се стори правилно и още защото имах чувството, че не бе разбрано. В края на словото си Жюдит трябваше да прекъсне, за да избърше сълзите си. Хората й бяха благодарни за вълнението й и дори за неяснотата, защото последната придаваше на надгробното й слово някакво достойнство, което подхождаше на обстоятелствата.
Но мъките ни не бяха свършили. Около седмица след погребението старата Мену прекъсна всякакви контакти със себеподобните си, престана да се храни и изпадна в състояние на немощ и мълчание, от което нищо не можа да я извади. Тя нямаше температура, не се оплакваше от никаква болка, не показваше никакъв болестен признак. Не легна и на легло. Денем стоеше седнала на столчето си, гледаше огъня със стиснати устни и празни очи. Отначало, като я канехме да стане и да се храни, тя отговаряше, както Момо бе казвал толкова пъти, докато беше жив: „Оставете ме на мира, дявол да го вземе!“ После, престана да отговаря и един ден, както бяхме на масата, се изтърколи от столчето си и падна в огъня. Скочихме. Тя беше мъртва.
Тази смърт дълбоко ни нажали. Мислехме, че жизнеността й щеше да надвие смъртта на Еманюел, както беше надвила смъртта на Момо. Не бяхме взели пред вид двете загуби една след друга. Мисля още, че не бяхме напълно разбрали, че енергията на Мену имаше нужда да се опре на сила, която да я подпомогне, и че тази сила бе Еманюел.
След погребението събранието пожела да ме назначи за военен ръководител на Малвил, а за абат да избере Колен. Отказах. Ръководех се от неприязънта на Еманюел към разделянето на духовното от мирянското. Тогава ми предложиха да поема и функциите на свещеник. Отново отказах. Както ме бе упреквал Еманюел приживе, аз бях още твърде еснафски привързан към личните си убеждения.
От моя страна това бе огромна грешка. Защото тогава Колен получи от нашите ръце и двете власти.
По времето на Еманюел Колен бе чувствителен, внимателен, услужлив и весел. Но той бе всичко това, защото плуваше в обичта на Еманюел, който винаги го бе покровителствувал. След смъртта му Колен се помисли за втори Еманюел. Но тъй като нямаше нито неговия авторитет, нито способностите му да убеждава, той стана тираничен, обаче не и по-уважаван. Като си помисля само как се бях страхувал от „превръщането на Еманюел във феодален владетел!“ Но той бе самият ангел на демокрацията в сравнение със заместника си! Щом го избраха, Колен престана да свиква Събранието и взе да управлява като
