автократ.
В Малвил станаха сериозни и почти ежедневни сблъсквания на „шефа“ с Пейсу, с мен, с Ерве, с Морис, дори с Жаке. Критикуван от мъжете, Колен нямаше по-голям успех с жените. Той се скара с Анес Пимон, защото се бе опитал — впрочем съвсем безуспешно — да контролира чувствата й. Нямаше успех и в Ла Рок, който, разбрал от нас за абсолютизма му, не пожела да го избере за епископ. Това много го засегна, той почти се разсърди на Мейсоние и се опита — макар и безуспешно — да ни увлече в тази кавга.
Разбира се, не беше лесно да си наследник на Еманюел, но тщеславието на Колен и желанието му да утвърждава себе си граничеха с нещо патологично. Щом го избраха за абат на Малвил и за негов военен ръководител, гласът му премина в ниските и плътни тонове, изражението му стана резервирано, по време на ядене потъваше във високомерно мълчание и подскачаше, когато заговорехме първи. Забелязахме, че малко по малко той се заобиколи от някаква детинска система от малки привилегии, от малки предимства, които никой не можеше да пренебрегне, без да го обиди. Чувствителността му, която Еманюел обичаше да слави — не му помогна в случая да поправи абсурдността на поведението си, а само да почувствува, че не го одобрявахме. Той реши, че го преследваме. И се чувствуваше сам, защото се беше изолирал.
Разединението стана постоянно в Малвил. Разменяха се зли погледи, получи се непоносимо напрежение и също така непоносимо мълчание. Анес Пимон и Кати заговориха на два пъти за връщане в Ла Рок. Тези заплахи не направиха Колен по-гъвкав. Напротив. На другарите си той вече говореше само за да им дава заповеди. Накрая настъпи и моментът, в който той реши, че е заплашен физически. Започна да носи непрекъснато пистолета си, дори и на масата. И докато ядеше, хвърляше към нас ту изплашени, ту яростни погледи.
Понеже всичко го обиждаше, престанахме да говорим, по време на ядене. Но от това атмосферата в Малвил не стана по-лека. И по големите мрачни стени на крепостта започнаха да се стичат скука и страх.
Колен много се страхуваше от съзаклятие от наша страна, но най-после ние наистина направихме заговор. Помислихме да свикаме въпреки волята му Събранието на Малвил и да гласуваме свалянето му. Но не успяхме да доведем докрай този план. Преди да го осъществим, Колен бе убит по време на една битка с някаква малка разбойническа банда, състояща се едва от шестима души и много зле въоръжена. Смятайки може би да си възвърне старото обаяние с една блестяща проява, той изложи себе си така безумно, както по-рано в сражението срещу Вилмен, и получи право в гърдите залпа на една ловна пушка. В смъртта лицето му си възвърна онова детско изражение и онази закачлива усмивка, заради които Еманюел се отнасяше с толкова снизходителност, докато беше жив.
След смъртта му приех да поема двете функции. Възобнових с Ла Рок приятелските отношения, които Колен бе обтегнал, и след една година Ла Рок ме избра за епископ.
Жътвата през 1978 година бе добра, а още по-добра тази от 1979. Успях да накарам не без мъка ларокци да приемат в бъдеще всички реколти да бъдат общи и поделяни според броя на жителите. Две части за Ла Рок, една за Малвил, тъй като ние бяхме десет, а те — двадесетина. В нормално време ние много печелехме от това споразумение, като се има пред вид богатството на наносните земи около Ла Рок. Обаче аз изтъкнах — и то не без основание, мисля, — че равнинната земя е много по-застрашена от нападения, отколкото нашите хълмове. Ако някой ден жителите на Ла Рок бъдеха ограбени от разбойници, те щяха да бъдат щастливи да получат в бедността си двете трети от нашето производство.
По време на тези преговори Мейсоние, който беше станал много голям ларокец, не ми направи никакви отстъпки. Аз обаче се показах търпелив и, както би казал Еманюел, — „гъвкав в непоколебимостта“. В Малвил, след като доведох докрай тази работа, Събранието ме поздрави с много топли думи. „Е добре, виждаш ли — каза Пейсу — и Еманюел не би я свършил по-хубаво. Спомняш ли си как трампихме с Фюлбер кравата?“
Още докато беше жив Еманюел, между нас се бе развил истински култ към децата, след като през 1977 година в замъка дойде Кристин Пимон, тогава на десетмесечна възраст. Не вярвахме на очите си: тя ни се виждаше така нова в нашите стари стени. Макар и доведена отвън, тя бе нашето първо бебе и тъй като бе веднага приета с някакъв опияняващ възторг, прекара първите си години от ръка на ръка. Непрекъснато носена, галена, занимавана и забавлявана от всички, Кристин започна да казва на всички жени в Малвил „мамо“ и на всички мъже „татко“. Когато бях избран за ръководител, реших със съгласието на Събранието да направя закон от това спонтанно наименование. Защото след 77 година бяха родени и други деца — Жерар, син на Миет, Брижит — дъщеря на Кати, Марсел — син на Анес, който се роди четири месеца след смъртта на Еманюел. По очевидни причини на Анес й се искаше да го нарече на името на починалия, но аз успях да я разубедя и по мое внушение Събранието на Малвил забрани и това непрекъснато търсене на физическа прилика между детето и създателите му, което смятам за пагубно дори и у семейните, а с още по-голямо основание в колектив като нашия.
След смъртта на Фюлбер идването на Анес Пимон в Малвил наруши равновесието на силите сред жените. Анес не закъсня да прояви влечение към свободата, оставена й от Еманюел, без обаче да се раздава като Миет по равно на всички. Подобно на Кати и тя прояви капризи, кокетство и предпочитания. Но ги прояви по-добре, по-умно. В обятията на Кати човек имаше чувството, че танцува на вулкан, преди да бъде погълнат от огъня в центъра му. Анес, „кротка и спокойна като априлско поточе“ (Еманюел) ви очароваше най-напред със свежестта си, преди да ви обгърне с пламъците си.
Глухо по времето на Еманюел, съперничеството на двете жени избухна в открита борба за власт след смъртта на старата Мену. Словесната война бушува цели седмици, преди да се превърне в бой с юмруци. Тогава под смаяния поглед на единствения свидетел, Пейсу, се намеси Миет и тя „зашлеви здравата и двете“. След което им поиска прошка, разцелува ги и ги утеши и с това осигури надмощието си както с добротата си, така и със силата си.
С тиранията си Колен превърна двете съпернички в свои врагове и това допринесе за помирението им. Те се съюзиха срещу него и го отрупаха със стрелички. За жалост тази игра им хареса и те я разпростряха и сред останалите другари, така че при смъртта на Колен никой не можеше да им излезе наглава. Трябваше да проявя много твърдост и търпение, за да обезоръжа двете жени. Мисля, че всъщност те ни се сърдеха за свободата, която им предоставяхме, но и че не биха понесли да бъдат лишени от нея. Мисля също, че с Еманюел бе изчезнала една тяхна представа за баща и че те страдаха от това. Научих, че трите жени се събирали в стаята на Миет и ги сварих да плачат и да се молят пред масата, на която бе сложен като на олтар портретът на Еманюел. Не знам сбърках ли, или не: не им попречих. И те именно, заразявайки и жените от Ла Рок, организираха в края на краищата този култ към мъртвия герой, който е станал у нас почти втора религия.
През 79 година — за която вече казах как започна — благодарение на две плодородни години, благодарение също и на споразумението, сключено с Ла Рок, Малвил бе богат, ако да си богат, значи да имаш в изобилие жито, фураж и добитък. Пак през тази година ние имахме само едно разбойническо нападение, онова, в което Колен изгуби живота си. Макар че все така бяхме решени да бъдем бдителни, ние разменихме мисли с Ла Рок какво бихме правили, ако живеем в мир или по-скоро, ако имахме мигове на мирен живот, на каквито може би ни предстоеше да се радваме.
Отначало направихме съвещание в тесен състав тримата — Мейсоние, Жюдит Медар и аз, а после — всеобщо обсъждане, което потвърди решенията, до които бяхме стигнали.
Всъщност въпросът бе изникнал пред Мейсоние и Еманюел в деня, когато освободихме Ла Рок от тиранията на Фюлбер. Освен малката библиотека на Малвил имахме и библиотеката в замъка на Ла Рок, която бе особено добре снабдена с научна литература, тъй като господин Лормио бил завършил политехниката. Тръгвайки от огромното знание, което спеше там — и от нашите съвсем скромни познания, — щяхме ли да се заемем с търсене на средства, които да улеснят живота ни, и на оръжия, които да го защищават? Или, понеже познавахме твърде много опасностите на техниката, поради ужасните изпитания, през които бяхме минали, щяхме веднаж завинаги да поставим извън законите техническия прогрес и машинното производство?
Мисля, че щяхме да се спрем на втората съставка на тази алтернатива, ако можехме да сме сигурни, че други човешки групировки във Франция или другаде нямаше да изберат първата. Защото в такъв случай струваше ни се очевидно, че смазвайки ни с техническото си превъзходство, веднага щяха да предприемат заробването ни.
Ето защо взехме решение в полза на науката, но без никакъв оптимизъм, тъй като всички бяхме напълно
