Малвил

мимика.

— Да, разбира се, Миет, добре си направила — отговарям й аз, като с лявата ръка я галя по врата под тежките хубави коси, а с дясната отново повеждам станалия нетърпелив Малабар.

Веднага, с устрем, тя ме целува многократно по бузата, където й попадне, както вървим, и дори в един момент си мисля, че ще ме целуне и по устата като Малабар. Но не, ето я че тръгва да помага в Родилното, откъдето виждам, че изскача Фалвина, търколена като топка, разклатушкала като кораб дебелите си бедра по посока към главната кула.

Струва ми се, че Фюлбер е прекалил и че работата взема за него лош обрат. Все пак се освобождавам от тези мисли и се съсредоточавам върху задачата си. Сядам на седлото и подкарвам Малабар в обиколки по двора с различен ход, като употребявам юздата само за скоковете; предпочитам да върви главно в тръс. Шпорите ми са без зъбец, но ги употребявам много умерено и дори когато става вироглав, почти никога не си служа с камшика, който — сигурен съм — не му причинява никаква болка, но на който той видимо гледа като на обида. След половин час съм вече плувнал в пот, толкова много усилия трябва да се вложат, за да изляза наглава с огромното животно.

Докато обикалям в двора, виждам с крайчеца на окото Жаке да отива към главната кула, размахал ръце, с полуразтворени китки и напрегнати напред рамене. Изморен съм. Също и Малабар. Слизам от коня и завеждам жребеца в Родилното. Колен изниква, стиснал зъби, влиза с мене в бокса и докато свалям мрежата и седлото и ги слагам на полупреградката, той, без да продума, прави изтривалка от сламената постилка и разтрива яростно лъсналите от пот слабини на жребеца. И аз правя същото, но без ярост, от другата страна, като хвърлям по някой поглед над врата на коня към големия стрелец в очакване той да избухне. И ето, готово, тръгва. Видял е Мейсоние и Тома. Нареждали в склада придобитото от Блатото и Мейсоние му разказал как Миет е прекарала нощта. Изслушвам го. Моята главна функция в Малвил е да слушам. Като свършва, давам му съвети по сдържаност. Започвам да се тревожа. Става съвсем лошо за Фюлбер. Питам се дали не ще трябва да посмекча поражението му, за да се разделим без трясък.

— Видя ли Пейсу? — питам накрая.

— Не.

— Е добре, като го видиш, не му казвай. Чуваш ли, не му казвай!

Той се съгласява без желание и както отивам да окача мрежата и седлото, голямото сиво магаре на Фюлбер се разревава — да ти спука тъпанчето. Малкият Колен се вдига на пръсти и поглежда в неговата преградка.

— А бе ти се мислиш за жребец, жалки хвалипръцко, че си позволяваш да мислиш за любов? — казва му той презрително. — Да не си въобразяваш, че нашите кобили са за теб, магаре такова! Ами ако те запратим, и теб, и твоя господар, в рововете с вода? В ледената вода! Това би ви охладило задниците!

Разсмивам се на смесването и благоразумно продължавам да се смея, за да изключа каквато и да била сериозност.

— Във всеки случай — казва Колен, поуспокоен от собствената си шега — можеш да бъдеш сигурен, че няма да вървя да се изповядвам.

Тупвам го лекичко по плешката и се запътвам към кулата да се преоблека.

Преди подвижния мост срещам старата Мену, която ми се вижда загрижена. Спирам се. Тя вдига към мен мъртвешкото си личице, на което горят две живи очи.

— Тъкмо исках да ти съобщя, Еманюел — започва тя, — след изповедта Фюлбер ми каза, че бил загрижен за нашите религиозни задължения, щото сигурно нямало да можем да отиваме всяка неделя в Ла Рок, било много далеч, и при тези условия той се питал дали да не направи някого викарий и да го изпрати да живее в Малвил.

Гледам я зяпнал.

— Така си и мислех, че това няма да ти направи голямо удоволствие — казва старата Мену.

„Не голямо удоволствие!“ Това е евфемизъм! Много добре виждам какво се крие зад тази загриженост. Подобно на Колен преди малко, но по съвсем друга причина, аз скърцам със зъби, докато изкачвам витлообразната стълба на кулата. Когато стигам на първия етаж, едната от двете врати се отваря и се появява Фюлбер, който изпраща Пейсу. На площадката стои Жаке в очакване на реда си.

— Добро утро, Еманюел — казва Фюлбер с известна студенина. (Той вече знае, че аз нямам намерение да се изповядвам.) — Бих ли могъл да те видя за няколко минути в моята стая преди литургията?

— Ще те чакам в моята — отговарям аз. — Тя е на втория етаж, стаята вдясно.

— Ясно — казва Фюлбер.

Краткият ми възгруб отказ не накърнява с нищо величествеността му, така че той дава с най-изящно движение знак на Жаке да влезе.

— Пейсу — казвам аз веднага, — искаш ли да ми направиш една услуга?

— На драго сърце — отговаря Пейсу.

— Ще те настаня в стаята до моята с молба да почистиш пушките. Ама да блестят! Муха да се разчекне!

Този военен език му допада, той кимва, а аз пък съм щастлив не защото ще имам почистени пушки, тъй като те са си почистени, но задето отстранявам Пейсу, докато почне литургията. Нещата и без това са усложнени, за да имам на всичкото отгоре и един проблем „Пейсу“ на главата.

В моята стая свалям пуловера и фланелката си и гол до кръста, започвам да се докарвам. Извънредно съм загрижен и нервен. Непрекъснато мисля за предстоящата среща и сам си давам съвети за въздържаност. Отварям чекмеджетата и за да си променя мислите, създавам си едно малко удоволствие, като си избирам риза. Ризите ми — това е моят лукс. Имам цели две дузини — ленени, вълнени й поплинени. Старата Мену се грижи за тях. Представяте ли си тя да остави някой друг да ги съсипе при пране или да ги изгори при гладене!

Едва се закопчавам, и се почуква. Това е Фюлбер. Навярно е свършил набързо с Жаке. Влиза, погледът му пада на отворените чекмеджета и тук именно е мястото на епизода с „братското искане“, което вече разказах.

Изпълнявам желанието му, впрочем доста без желание. Всеки си има слабости, аз пък държа на ризите си. Вярно е обаче, че неговата риза — ако тази му е единствена — е изтъркана до нишка и че той изглежда много щастлив да я смени начаса с една от моите. Оставам поразен — разказах го вече, — като виждам Фюлбер без дрехи. Защото за разлика от мършавото му лице тялото му е охранено. Не че му липсват мускули, но те са покрити с тлъстина като на боксьорите негри. Всичко е, значи, измамно у него, дори и външността.

Отстъпвам му любезно креслото пред бюрото си, но тази любезност е преднамерена, защото, като съм седнал на канапето, аз съм с гръб към светлината и скривам от него лицето си.

— Благодаря за ризата, Еманюел — казва той с достойнство.

И продължава да закопчава яката си и да връзва сивата си връзка, а през това време ме гледа много сериозно, но смекчава сериозността си с мила усмивка. Много е умен този Фюлбер. Проницателен е дори. Той навярно усеща, че нещо не е в ред, че плановете му са застрашени, че аз представлявам опасност за него: погледът му е като дълга антена, която се разхожда предпазливо по очертанията на моята личност.

— Разрешаваш ли ми да ти задам няколко въпроса? — пита той най-после.

— Питай.

— Казаха ми в Ла Рок, че си имал доста хладно отношение към религията.

— Вярно е. Имах доста хладно отношение.

— И че си водел не много примерен живот.

Той обезоръжава изречението си с лека усмивка, но на тази усмивка аз не отговарям.

— Какво разбират в Ла Рок под „не много примерен живот“?

— Не много примерен с оглед на жените.

Размислям. Не искам да оставя това така. Не искам и избухвания, нито скарване. Търся най-лекия отговор.

— Ти знаеш, Фюлбер — казвам аз най-после, — колко е трудно за един мъж, силен като теб и като мен, да се откаже от жените.