тежката манастирска маса и ние, струпани зад нея, мълчаливи, приведени, разяждани от ужас. Шепа хора, загубени в един изпразнен свят. Жаке се е върнал на мястото си, Фюлбер е подел четенето си, а след като мина бурята, Момо вече не стене, макар че, след като приема комката, той пак е приютил глава под строгите ръце на майка си. Странно как всичко това ми се струва познато, както ми е позната и тази огромна феодална зала, която в сумрака, едва осветена от побледнелите прозорци и от двете дебели свещи, ме кара да мисля за някаква крипта, където ние сякаш бдим над бъдещите си гробове. В полумрака великолепните черни коси на Миет задържат частица светлинка и аз изведнъж си помислям със свито сърце, че нейното идване при нас стана излишно и че Миет няма да продължи живота.
Богослужението завършва, а дъждът продължава да се лее на потоци. Макар че разтърсват силно двата прозореца, вихрушките не можаха да ги отворят, а само пропуснаха малко вода, която се стича по отвесната стена и се разлива на локви по плочите. Хрумва ми да замоля Тома да прокара гайгеровия брояч по локвите. Веднага обаче отблъсквам тази мисъл. Струва ми се, че ако ускоря нещата, присъдата ще бъде неблагоприятна. От моя страна това е чисто суеверие, съзнавам. И все пак се поддавам. Какви дребни подлости си позволявам, когато съм сам със себе си, аз, който се хваля със смелостта си! Като забавям по такъв начин часа на истината, аз се обръщам към Мену и със спокоен глас я моля да запали отново огъня. Защото аз командувам и външно всичко е наред, отпуснал съм се вътрешно. Впрочем един огън е съвсем необходим. Казвам, че откакто сме излезли от състоянието на неподвижност, в залата цари гробовен студ.
Пламъкът избухва. Всички се свиват около огъня, занемели от безпокойство. След малко не мога вече да понасям мълчанието им. Раздвижвам се. Разхождам се насам-натам; каучуковите ми подметки не издават никакъв шум по плочите. Стъклата са така плувнали във вода, че ми се струва, че Малвил е наводнен и ще започне да плува като Ноевия ковчег. Сякаш напрежението от страха е толкова силно, че ме кара да потърся убежище в абсурдното, идват ми и други мисли, също така глупави. Например да взема един от мечовете от трофейното оръжие между двата прозореца и по-бързо да свърша със себе си, като пронижа с него тялото си като някакъв римски император.
В същия миг вихърът се засилва и дъждът спира. Сигурно съм бил свикнал с шума на потоците вода по стъклата, защото, щом този шум прекъсва, имам усещането за тишина въпреки свиренето на вятъра и трещенето на стъклата. Виждам как групата около огъня се обръща към тях вкупом, сякаш всички тези глави принадлежат на едно и също тяло. Тома се отделя и без да продума, без да погледне към мен, се доближава до стола, на който е сложил снаряжението си; с бавни и уверени движения на професионалист той навлича мушамата, закопчава я грижливо, после слага едно след друго дебелите си непропускаеми очила, шлема и ръкавиците. След това, като взема гайгеровия брояч, с готови около врата слушалки, тръгва към вратата. Мотоциклетните очила оставят свободна само долната част на лицето, придават му вид на неумолим робот, изпълняващ техническа задача без всякаква загриженост за хората. Мушамата му е черна, черни са и шлемът, и ботушите.
Отивам при групата до огъня. Сливам се с нея, нуждая се от нея, за да чакам. Огънят гори по мъничко. Вечната грижа за икономии на старата Мену. И ние се свиваме около свидливото пламъче, обърнати с гръб към вратата, откъдето трябва да дойде присъдата ни. Мену е седнала на пейчицата, също и Момо — насреща й — от другата страна на огъня. Той поглежда към нея, после към мен. Не зная какво извиква в ума израз като „радиоактивни частици“. Във всеки случай той вярва на майка си и на мен, за да се страхува напълно съзнателно. Лицето му е синкавобледо. Черните му блестящи очи са втренчени и цялото му тяло трепери. И ние щяхме да бъдем така, ако не се бяхме научили, понеже сме възрастни, да се контролираме.
Моите другари дори не са и бледи, те са сиви. Изправил съм се между Мейсоние и Пейсу и забелязвам, че стоим някак вдървено, прегърбени, с наведена глава и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. От другата страна на Пейсу — Фюлбер, чието лице е също пепелявосиво, стои с наведени очи, което отнема всякакъв живот от мършавото му лице и повече от всякога му придава вид на труп. Фалвиница и Жаке мърдат устни. Предполагам, че се молят. Малкият Колен изглежда потиснат и неспокоен; той се прозява, непрекъснато преглъща и диша трудно. Само Миет изглежда почти ведра. Едва-едва тревожна, но не за себе си, а заради нас. Тя ни поглежда един след друг и ни изпраща леки успокояващи усмивки, които се плъзгат по оловните ни лица.
Вятърът спира и тъй като не е разменена нито дума, а огънят, вместо да пращи, само аленее, настъпилата тишина отново натежава в залата. Онова, което се случва после, става така бързо, че едва си спомням за преминаването от едно състояние в друго. Само в книгите има преходи. Не и в живота. Вратата на голямата зала се отваря с трясък и Тома се появява с безумни очи, без шлем и без очила. Той крещи пискливо, тържествуващо:
— Няма нищо! Няма нищо!
Не е съвсем ясно и все пак ние разбираме. Втурваме се. Всички пристигаме едновременно на вратата, така че едва успяваме да минем. Точно излизаме, и пак завалява. Дъждът пада из ведро, но на нас ни е все едно! Освен Фюлбер, който се подслонява в свода на вратичката при кулата, и отишлите при него Фалвиница и Мену всички ние се смеем и викаме под проливния дъжд. При това той е топъл или поне така ни се струва. Той струи по телата ни и вековните черни павета заблестяват от него под краката ни. От бойниците на главната кула надолу по старите камъни се стичат водопадчета, които по-надолу се събират с пороя. Небето е в някаква възрозова белезникава сивота. От два месеца не сме го виждали така ясно. Миет сваля ненадейно блузката си и подлага под дъжда младото си тяло, което никога не е знаело какво е сутиен. Тя се смее, подскача, кърши се с вдигнати нагоре ръце, като с едната размахва към небето косите си. И ние бихме се разтанцували — сигурен съм, — ако не се бе загубила традицията на първобитните хора. Понеже не танцуваме, започваме да спорим.
— Ще видиш как сега ще поникне нашето жито! — вика Пейсу.
— Не е достатъчно да вали — отговаря Мейсоние. — Не защото не си го поливал, не виждаш да пониква нито един стрък! Трябва му слънце!
— Слънце ще имаш повече, отколкото е нужно! — възразява Пейсу, чиято надежда не допуска никакви граници. — Дъждът ще го докара. Нали така, Жаке? — добавя той и го плясва по гърба.
Жаке кимва, че е точно така и че слънцето ще дойде, но не смее да отговори на потупването по същия начин.
— Крайно време е! — казва големият стрелец. — Вече сме юни, а е студено като през март.
Дъждът не намалява. След първите минути на полуда ние всички отиваме на завет освен Миет, която продължава да танцува и пее, макар че никакъв звук не излиза от устата й, и Момо, неподвижен на няколко крачки от нея, отворил уста, за да поема дъжда, който той оставя да струи по лицето му. От време на време старата Мену му вика да се прибере, щото ще го хване скоросмъртницата (предсказание, което неизменно бива опровергавано, тъй като той има челичено здраве), и че ако не се прибере, тя ще му удари един по задника. Но той е на двадесет метра от нея, подвижният мост е спуснат и той може за миг да хване полето, така че сигурен в ненаказаността си, дори не й отговаря. Той пие в упоение дъжда, вперил крадешком поглед в голата гръд на Миет.
— Ама остави го на мира! — намесва се Пейсу. — Все подире му! Освен това малко вода няма да му навреди. Не ща да те обиждам, Мену, но синът ти вони. Като нерез! Дори по време на службата ми пречеше, бедният!
— Нали не мога да го изкъпя сама — отговаря Мену. — Много е силен, както знаеш.
— Боже господи! — казва Пейсу. Той се прекъсва смутено и поглежда към Фюлбер, с когото Фалвина разговаря за брат си, обущаря от Ла Рок, и за внучката си Кати. — Сега си спомням! Тоя мръсник не се е къпал от деня, когато бях… — Той щеше да каже „пребит“, но се задържа точно навреме. За съжаление ние всички разбираме. Също и Жаке. Мъчително е да гледаш добродушното му лице.
— Прибирай се, Момо! — крещи старата Мену в безсилна ярост.
— Не можеш да го накараш да се прибере, докато Миет си взема душа — намесва се Мейсоние със здравия си разум. — Момо я гледа с удоволствие.
Ние всички се смеем освен Мену, която изпитва свещения ужас на селянката към голотата. Стиснала устни, тя казва:
— Това момиче си е направо езичница, нищо друго, като показва гърдите си на всички.
— Хайде стига — казва Колен, — гърдите й тук всички ги познават освен Момо.
