хората, минали по тях.
Тази главна улица се изкачва много стръмно чак до вратата на замъка, с украшения, монументална, но без куличка при входа, без бойници, тъй като в късната епоха, когато е бил построен, тези „защитници“ не са били вече на мода. Вратата пък е била боядисана в тъмнозелено от Лормиови, което учудва на пръв поглед, тъй като всички капаци на прозорците в Ла Рок са боядисани в тъмночервено, както го изисква традицията. Замъкът също е заобиколен със стени, до които са долепени като пристройки сгради на неговата възраст, а той принадлежи напълно на XVI век, тъй като е бил възстановен на мястото на опожарена крепост. Пред него се простира малка площадка, петдесет на тридесет метра, откъдето се вижда доста надалеч (в ясно време дори Малвил), на която Лормиови са докарали огромни количества чернозем, за да се сдобият със зелена морава по английски образец. Зад замъка — скалата-закрилница, надвиснала над него.
След като излизаме от асфалтираните улички, копитата на Малабар и колелата на каруцата издават приятен шум по неравния калдъръм на „Пресечката“. По прозорците започват да се мяркат глави. Казвам на Жаке да спре пред Лануай, за да разтоварим половината теле. Едва спираме, и хората излизат по праговете на вратите си.
Намирам ги отслабнали и най-вече доста напрегнати. Надявах се на по-излиятелен прием. И макар че очите заблестяват, когато Жаке натоварва на гърба си половината от Пренс и я окачва с помощта на Лануай на една кука, това блясъче веднага угасва. Същото се повтаря и когато изваждам двете пити хляб и маслото и ги предавам на Лануай, който, забелязвам това, ги взема с известно колебание и поизплашено, а наобиколилите ни в кръг през това време ларокци гледат хляба напрегнато с очи, пълни с тъга.
— На нас ли даваш всичко това? — пита ме Марсел Фалвин троснато и почти грубо, като се освобождава от прегръдките на сестра си и на племенницата си и тръгва към мен с развяваща се на всяка стъпка кожена престилка.
Учуден съм от нападателния му тон и го гледам. Познавам го отдавна, но най-често съм го виждал в дюкянчето му с калъп между коленете да кърпи обуща. Това е мъж на около шестдесет години, почти оплешивял, с много черни очи и дебел нос с брадавица на дясната ноздра. Но най-много поразява контрастът между късите му криви крака и херкулесовите му рамене.
— Разбира се — казвам аз. — Това е за всички вас.
— В такъв случай — продължава Марсел със силен глас, като се обръща към Лануай — няма защо да чакаме. Делиш веднага. Започваш от хлябовете.
— Не зная дали господин свещеникът ще остане много доволен — казва Фабрьолатр. — По-добре би било да изчакаме.
Фабрьолатр е собственикът на магазина-базар за железария в Ла Рок. Телесно той е като дълга белезникава восъчна свещ, с отпуснати черти, малки сиви четинести мустаци под носа и премигващи очи с очила в желязна рамка.
— Ще запазим неговия дял — отговаря Марсел, без да го поглежда, с буйно движение на ръката. — Както и дела на Арман, Газел и Жозефа. Бъдете спокойни, няма да ощетим никого. Хайде, Лануай, какво чакаш, дявол да те вземе!
— Няма защо да кълнеш — казва Фабрьолатр с властен тон.
Мълчание. Лануай ме гледа, сякаш за да чуе какво мисля. Това е двадесет и пет годишен момък, здравеняк като Жаке, с пълни бузи и откровени очи. Доколкото мога да разбера, той е съгласен с Марсел, но не смее да пристъпи забраната на Фабрьолатр.
Заобиколени сме от двадесетина души. Разглеждам тези лица — познати и непознати, но по всичките чета глад, страх, тъга. Зная вече, че ще се намеся, зная и как. Но изчаквам, за да разбера още по-добре положението.
Идва още някой. Това е Пимон. Той държеше вестникарска будка в Ла Рок. Добре го познавам, а още по-добре — жена му Анес. И двамата са тридесет и пет годишни. Пимон е бивш център-нападател на отбора, който би Малжак в деня, когато с чичо и родителите ми стана катастрофата. Дребен, подвижен, набит, с късо остригани коси, засмян. Но днес не се усмихва.
— Няма защо да се отлага делбата — казва той напрегнато. — Всички ние тук гарантираме, че ще се извърши справедливо и че никой няма да бъде забравен.
— И все пак би било по-учтиво да изчакаме — възразява Фабрьолатр сухо, а очите му премигват зад очилата с железни рамки.
Забелязвам, че нито Пимон, нито Марсел, нито Лануай гледат Фабрьолатр, когато говори. Забелязвам също, че Марсел, който иначе е буен и докачлив, не възрази, когато Фабрьолатр публично му направи бележка, задето кълне. Като види човек мъчително тревожните и изгладнели погледи, с които множеството гледа двата хляба, става ясно, че то е съгласно веднага да се поделят. Но освен Марсел и Пимон никой не бе посмял да заговори. Отпуснатото, невзрачно мекотело Фабрьолатр държи в шах двадесет души!
— Бре! — казва изведнаж старият Пужес, обръщайки се към Лануай на нашето наречие (и аз веднага разбрах със сигурност, че Фабрьолатр не го разбира). — Я разделяй, момче, че вече лигите ми текат от тази питка!
По-късно ще разправя за стария Пужес. Той се изказа смеешком, със закачлив тон, но никой не откликна на смеха му. Настъпва мълчание. Лануай поглежда към мен, после към голямата тъмнозелена врата на замъка, сякаш се страхува тя изведнаж да не се отвори.
Тъй като мълчанието продължава, разбирам, че е настъпил моментът да се намеся.
— Ама че спор! — казвам с лек приятелски смях. — Правите цели истории за нищо и никакво! Струва ми се, че щом сте затруднени, остава да решите според болшинството на присъствуващите. Хайде — повишавам аз глас, — кой е за незабавната подялба?
Настъпва миг на дълбока изненада. После Марсел и Пимон вдигат ръка. Марсел се сдържа, а Пимон е напълно спокоен, но решителен. Лануай навежда очи неловко. След миг старият Пужес прави крачка и вдига показалеца си, като ме гледа съучастнически, но без да го отдели от равнището на гърдите си, така че застаналият зад него Фабрьолатр да не може да го види. Тази дребна хитрост ме кара да се срамувам заради него, затова не броя гласа му.
— Два гласа „за“ — казвам аз, без той да протестира. — А сега кой е против?
Само Фабрьолатр вдига ръка и Марсел високо хихика, но все така без да го погледне. Пимон се усмихва присмехулно.
— Кой се въздържа?
Никой не помръдва. Оглеждам жителите на Ла Рок. Невероятно: те дори не смеят да се въздържат от гласуване.
— С два гласа срещу един — казвам аз с равен глас — незабавната подялба е гласувана. Тя ще се извърши под контрола на дарителите. Тома и Жаке ще са отговорници.
Тома, който продължава да разговаря оживено с Кати (ще я обрисувам с подробности по-късно, като остана свободен), се доближава последван от Жаке и тълпата послушно им дава път, за да влязат в дюкянчето на Лануай. Поглеждам бързо към пожълтелия и разгромен Фабрьолатр. Трябва да е много глупав, за да се съгласи на предложението ми и сам да гласува, като по този начин показа изолираността си. Давам си сметка, че сам по себе си този простак не представлява нищо. Играта се води от силата, скрита зад зелената врата.
Лануай се залавя с усърдие за работа и докато разрязва хляба, виждам, че Анес стои с бебето си малко встрани, като оставя мъжа си да се реди на опашка. Тя ми се вижда поотслабнала, но все така приятна с русите си блестящи на слънцето коси и със светлокафявите очи, които продължават да ми се струват сини. Приближавам се. Чувствувам, че у мен се събужда някогашната слабост, която изпитвах към нея. И тя ме гледа с топли и тъжни очи, като че иска да ми каже: „Виждаш ли, Еманюел, ако се беше решил преди десет години, днес щях да бъда в Малвил.“ Зная. Ето още едно от нещата, които не съм извършил в живота си. И за което често мисля. Докато разменяме така мислите си, подема се разговор. Галя по бузката бебето й — бебето, което би могло да бъде мое. Научавам от Анес, че е момиче и че ще навърши осем месеца.
— Изглежда, Анес, че ако не бяхме дали кравата на Ла Рок, ти нямало да се съгласиш да повериш детето си на Малвил. Така ли е?
Тя ме гледа с възмущение в очите.
— Кой ти го каза? Не е станало дори и дума!
