— Само че, виждаш ли, Арман, има една трудност. А тя е, че в Малвил също сме взели решение. И според това решение имуществата, които принадлежат на жителите на Малвил, сега са собственост на замъка, където и да се намират. Така че магазинът на Колен в Ла Рок е собственост на Малвил. Надявам се не твърдиш обратното? — казвам строго на Колен.
— Не казвам обратното — отговаря Колен.
— Според мен — продължавам аз — това е особен случай. Наредбата на твоя свещеник е неприложима, защото Колен не е ларокец, а малвилец.
— Възможно е — отговаря Арман с дрезгав глас, — но това господин свещеникът ще го реши, не аз.
— Добре — казвам, като го улавям под ръка, с което имам за цел да улесня вежливо разкарването му, — върви да обясниш това на Фюлбер от мое име и същевременно да му кажеш, че сме дошли и че става вече късно. А вие — казвам през рамо на другите — продължавайте да товарите до ново нареждане. Без да се хваля — продължавам аз доверително, след като сме се отдалечили на няколко крачки, — но мога да ти кажа, Арман, че те измъкнах от неприятно положение, тия момчета са несговорчиви и малкият Колен — повече от всички, просто чудо е, че не ти е разцепил черепа на две и не толкова, задето си го нарекъл „дупе“, разбираш ли, а заради „малкото“. „Малко“, това той не го прощава. Все пак, Арман — продължавам аз, като му стискам силно ръката, — Ла Рок и Малвил няма да вземат да се бият заради някакъв куп за нищо негодни железа! Да предположим, че Фюлбер не иска да признае правото на Малвил на магазина на Колен и че положението се влоши и започнем да се стреляме, ще бъде много глупаво да се избиваме за това, не е ли така? А и от ваша страна, ако раздадете пушките от замъка на тукашните хора, съвсем не е сигурно, че ще ги насочат срещу нас.
— Не виждам какво ти дава право да говориш така! — казва Арман, като се спира и ме гледа, пребледнял от страх и гняв.
— Ами че погледни около себе си, момко! Вашата разправия вдигна доста шум. Добре де, погледни! Гледай! На улицата няма никой! — Усмихвам се. — Не може да се каже, че хората от Ла Рок са се втурнали да ти помагат, когато моите трима юнаци бяха те стиснали за врата.
Млъквам, за да му дам възможност да преглътне мълчаливо чашата с отрова, както и прикрития ми ултиматум.
— Хайде, оставям те — казвам аз. — Разчитам на тебе да обясниш положението на Фюлбер.
— Ще видя какво мога да направя — отговаря Арман, като се опитва да посъбере колкото може останките от честолюбието си.
ХII
Отсъствието на Арман бе сякаш сигнал. По прозорците отново се появиха глави. Миг по-късно всички ларокци наизлязоха на главната улица. Отчасти, защото парчето хляб и масло, което бяха изяли, бе повишило малко тонуса им, отчасти, защото поражението на Арман, наблюдавано зад прозорците, бе затвърдило самочувствието им, но поведението им се бе изменило. Обаче страхът не бе изчезнал, виждах го по крадливите погледи към Фабрьолатр, както и по това, че никой не коментираше кавгата, нито пък някой се осмеляваше да помогне на Колен или да се доближи до каруцата. Но всички говореха по-високо, с по- оживени движения. В погледите им се чувствуваше сдържана възбуда. Изкачих двете стъпала на дюкянчето на Лануай, плеснах с ръце и казах със силен глас:
— Преди да отведа двете кобили, възнамерявам да ги поупражня, като направя с тях няколко обиколки по полянката пред замъка. Понеже много дълго време никой не ги е яздил, предполагам, че ще има какво да се гледа. Ако това ви интересува, искате ли да замоля Фюлбер да ви разреши да присъствувате?
Всички ръце се вдигат едновременно в изблик на радост, която ме изненадва. Макар че времето ми е ограничено, позабавям се и наблюдавам това веселие, до такава степен по същността му го намирам за плачевно. Значи, животът на ларокци е дотолкова празен и тъжен, че перспективата да гледат някого на кон ги докарва до това състояние. Усещам в лявата си ръка една топла ръчичка. Евелин. Навеждам се.
— Върви при Кати при каруцата и й кажи, че я чакам у вуйчо й. Много е бързо.
Изчаквам Фабрьолатр да се обърне с гръб и отивам в къщата на обущаря. Няколко секунди по-късно пристига и Марсел. И той е по-весел.
— Можеш да си сигурен, че ще направиш удоволствие на хората от Ла Рок с твоя номер, Еманюел! Тук нас ни убива не само неправдата, а скуката. Нямаме работа. Хайде аз все пак поработвам нещо с моя занаят. Е, докато имам материали. Ама другите? Пимон, Лануай, Фабрьолатр? А земеделските стопани, които няма да могат да сеят преди октомври? И нито радио, нито телевизия, нито дори един грамофон. Отначало хората ходеха на църква само за да са заедно и някой да им говори. В първите дни Фюлбер замести телевизията. За жалост бързо се насищаш на онова, което ти разказва свещеникът: все същата песен. Няма да повярваш, но ние всички сме готови всеки ден да изхвърляме тора на конете от замъка. Вече дори е станало награда изхвърлянето на тора! Според мен тиранията на Фюлбер би била много по-поносима, ако ни даваше малко работа. Не знам аз. Например да се разчисти долният град, камъните да се подредят на купчини, да се съберат гвоздеите. И всичко това, видиш ли, да го вършим заедно, колективно. Защото трагичното тук е, че няма никакъв колективен живот. Нищо. Всеки за себе си. Чакаме да ни нахранят като кучета. Ако продължава така, скоро ще престанем да бъдем човеци.
Нямам време да му отговарям. Предшествувана от Евелин, която веднага се завира в краката ми, Кати се втурва подобно на вихър.
— Кати — казвам аз, — нямам много време. И няма да го губя в приказки. Склонна ли си да дойдете с Евелин да живеете в Малвил? Вуйчо ти е съгласен.
Тя се изчервява и някакво жадно изражение нахлува по лицето й. Но скоро се съвзема.
— О, виж какво, не зная — отговаря тя и навежда очи с кокетлив израз.
— Нямаш вид на очарована, Кати. Можеш да откажеш, ако искаш. Не насилвам никого.
— Не, не — казва Кати, — само дето ми е мъчно да оставя вуйчо.
— Я гледай ти! — казва Марсел.
— Щом ти е толкова мъчно — казвам аз, — тогава по-добре да останеш. Няма какво да говорим повече.
Тя разбира в този момент, че се подигравам с нея, усмихва се и ми казва с някаква селска дързост, която много повече ми харесва, отколкото неискрените й фасони до преди малко.
— Смешно ти е, нали? Бих била много доволна да тръгна с вас.
Разсмивам се наистина, както и Марсел. Той сигурно е забелязал кратките разговори и дългите погледи пред магазинчето на месаря.
— Значи, тръгваш? — питам аз. — Без много съжаления?
— Без да ти е мъчно, че напускаш вуйчо си? — пита Марсел.
И тя се смее искрено и поривисто и смехът й, като преминава от край до край по тялото й, разлюлява раменете, гърдите и хълбоците й. Гледката ми харесва и погледът ми се задържа на нея. Тя, разбира се, веднага забелязва това и като ми намигва, засилва лекия си танец.
Продължавам:
— Слушай, Кати. Не се съмняваш, че ако поискаме разрешение от Фюлбер, няма да го получим. Двете с Евелин заминавате скришом. След няколко минути хората от градчето ще отидат на полянката, за да присъствуват на един номер, който ще направя с конете. Ти няма да отидеш с тях. Ще останеш в стаята си, уж за да се грижиш за изпадналата в астматична криза Евелин. Щом всички отидат в замъка, приготвяш си куфара и куфара на Евелин, отнасяш ги в каруцата, прикриваш ги грижливо под празните чували, с които бяхме завили хлябовете. След това ще излезете през южната врата, ще поемете по пътя за Малжак и ще ни чакате на пет километра оттук, на кръстопътя за Ригурди.
— Зная го — отговаря Кати.
— Не се показвайте, преди да сте ни познали. А ти, Евелин, ще слушаш за всичко Кати.
Евелин кимва с глава, без да продума, и ме гледа с ням ентусиазъм. Настъпва мълчание.
— Благодаря ти, Еманюел — казва Кати развълнувано. — Мога ли да кажа на Тома?
— Нищо няма да му казваш. Нямаш време. Тичай с Евелин в стаята си.
И тя наистина хуква, но все пак се обръща, за да види проследявам ли я с поглед.
