Малвил

колбасите, виното. Там Газел не ме оставя да вляза. Онова, което виждам, е от двата кратки погледа при влизането и излизането му.

В първото мазе пушките са наредени в преграда, а на една полица по цялата й ширина са подредени най-грижливо мунициите.

— Ето — казва Газел с безизразния си глас. — Избирай.

Смаян съм от такава щедрост. Веднага разбирам, че тя се дължи на невежеството и на Фюлбер, и на Газел, но с нищо не издавам учудването си и гледам Газел, за да не му позволя да прави коментарии. Изброявам единадесет пушки — повечето селски ловни пушки — и в тях, блестящ като чистокръвен жребец всред скромни кранти, виждам великолепен спрингфилд, който Лормио навярно е купил, за да участвува в някакво елегантно сафари. Скъпо оръжие, способно да убие бивол на сто и петдесет метра (с двама-трима скрити добри стрелци, които да заместят несръчността на клиента). Не го вземам веднага, най-напред проверявам мунициите. От съответния калибър има, и то в голямо количество. Другите две ги избирам бързо: една дълга двадесет и две калибрена двуцевна пушка, която навярно е принадлежала на сина Лормио, и най-добрата от двуцевните ловни пушки. И за тях има муниции в изобилие. Те биват настанени на дъното на чувала, в който прибирам трите оръжия, като замолвам Жаке да го завърже, за да не се удрят едно о друго по време на пренасянето. След това Газел взема втория ни чувал и като ни замолва да останем, където сме — „такова е правилото“, казва той за извинение, влиза сам при хранителните стоки и след малко излиза, като ми подава чувала пълен.

Малко по-късно в бокса при конете имам с Арман известни трудности. Двете кобили, чиито особености ще обясня по-късно, изглежда, не бяха яли много зоб от деня на събитието. Защото ги намирам отслабнали като хрътки, на това отгоре мръсни и тъй като не искам да яздя толкова изцапани животни, известно време ги чистя и четкам под бледия поглед на Арман. Той не се отделя от мен нито крачка, но без да ми помага. Намесва се едва когато ме вижда, че се запътвам към седларницата, избирам две седла и ги слагам едно връз друго на междинната преградка.

— А какво ще правиш с тия седла? — пита ме той надменно.

— Ще оседлая кобилите естествено.

— А, не! — каза той. — Не съм съгласен! Наредено ми е да ти дам кобилите, не и седлата. Или пък ще ги върнеш тук, като изкараш номера си.

— Е как искаш да отведа конете в Малвил? Без седло? Такива коне!

— Виж, това ми е все едно. Да си донесъл екипировка.

— В Малвил имам седла за конете, които са ми останали, но за тези не.

— Толкова по-зле.

— Ама, Арман, не оставям Ла Рок без нищо. Остават ви три седла за трите скопци.

— Ами като се износят? С какво ще се подменят? Още повече, че ти не взе най-лошите. Седла от Ермес, които ходихме да купуваме в Париж с дядо Лормио! Двеста хиляди франка всяко. А, не си се излъгал! Имаш вярно око! Аз също!

Не отговарям. Продължавам да трия с чесалото едната от кобилите. Не прилича на Арман да взема присърце интересите на господаря си, та бил той Лормио или Фюлбер. Какво се крие зад тази съпротива? Дребно отмъщение заради магазина на Колен ли?

— Не виждам защо толкова се престараваш — казвам му след малко. — Фюлбер не дава пет пари за седлата.

— Напълно съм съгласен — отговаря Арман. — Фюлбер, щом нещо не е за плюскане, не е познавач. Но от друга страна, ако му кажа: „Внимавай, седлата не бива да се дават, те струват двеста хиляди франка всяко“, можеш да си сигурен в едно: че няма да ги получиш. Във всеки случай не даром.

В това слово различавам две неща: най-напред се подава ушенцето на някакво изнудване. После, пълна липса на уважение от страна на Арман към техния свещеник. Което ме кара да предполагам някаква тайна подялба на властта между двамата мошеници, следвани, но на разстояние, от Газел и Фабрьолатр, които обаче нямат думата.

— Виж какво, Арман — казвам аз, като се изправям в едната ръка с четката, а в другата с чесалото, — ти няма да отидеш да кажеш това на Фюлбер!

— Хич няма да му мисля!

— Нямаш интерес да го направиш.

— Нямам и да не го направя.

Дойдохме си на думата! Усмихвам му се лекичко, за да му покажа, че съм разбрал и съм готов на някаква жертва. Но нищо не последва. Продължавам да четкам кобилата. На бялата й козина здравата са се отразили дългите ни преговори. Би могла да се състезава с престилката на Газел.

Опрял лакти на ниската преграда, Арман ме гледа: белите му клепки примигват над бледите му очи.

— Хубав златен пръстен имаш — казва най-после той.

— Искаш ли да го премериш?

Изваждам пръстена от безименния си пръст и му го подавам. Той го слага, като издава с лакомо изражение дебелите си устни, и след като опитва, успява да го нахлузи на малкия си пръст. След това поставя ръката на ръба на преградката и потъва в съзерцание. Аз веднага оставам четката и чесалото и започвам да оседлавам кобилите. Не разменяме никакви думи.

Двете кобили аз ги бях купил от един каскадьор, който навярно бе прекъснал да работи. Едната се наричаше Моргана, другата — Мелюзина14: две жалки имена, които обаче сигурно са били ефектни на един афиш. И двете непорочно бели, с дълги опашки и с гъста грива.

Господин Лормио ги видя у мен и ги поиска заедно с трите скопени коня англо-арабска порода. Напразно го увещавах, че това са животни за цирк или за кино, тоест — опасни за оня, който не знае как да се отнася с тях. Той се заинати и какъвто си беше арогантен, остави на мен да реша: или петте коня, или нищо. Отстъпих. Така се казва: той плати добра цена.

Мислех, че на Лормио ще му дотегне да държи в конюшнята си животни, на които да не посмее да се довери. Нищо подобно. Те му донесоха слава. През лятото на 76 година той замоли два пъти Биржита да ги поязди пред гостите му. Плати й по двеста франка за всеки сеанс. Вярно е, че номерът включваше и падане. Но за такава цена Биржита, която не беше безкористна, би падала всеки следобед.

Жителите на Ла Рок се бяха наредили на терасата на замъка, когато пристигнах на полянката, като водех Моргана, а след мен Арман с Мелюзина. Приближих се и ги предупредих, ако падна, да не мърдат и да не викат. Излишно предупреждение. Днес аз замествах телевизията и ларокци бяха изпаднали вече напълно в блажената пасивност на зрители. Сърцето ми се сви от детинската им радост, прибавена към мършавостта им и крадливите погледи, които не преставаха да хвърлят към Фюлбер — сякаш се чувствуваха почти виновни, задето се забавляват.

Денят на събитието бе опърлил, но не и унищожил тревата на поляната и аз направих пеш с Моргана две обиколки по тази „рогозка“. Не беше лоша, тъй като дъждът бе размекнал земята, но не толкова, че да я направи шуплива. Яхнах кобилата и направих две обиколки раван, после една трета — с цяла поредица преобръщания, за да се уверя, че Моргана не е забравила нищо от дресировката си. Започнах четвъртата обиколка и дадох на Моргана знак или по-скоро знаците на нейния номер. Притиснах крака до хълбоците й, взех юздите в лявата ръка и изведнаж, като я стиснах още повече, вдигнах в същото време дясната си ръка напред: тогава Моргана започна да извършва великолепна поредица от скокове, които създаваха у зрителя впечатление, че тя иска да ме свали от седлото. Всъщност тя само ми се подчиняваше. И макар че бях силно разтърсван, не рискувах нищо опасно дори в момента, когато размахвах отчаяно във въздуха дясната си ръка, сякаш се задържах с най-голяма мъка на гърба на някакъв див кон.

Направих три поредици скокове, прекъсвани от периоди на спокоен ход, и след една обиколка раван слязох от кобилата.

Заобиколен от двете страни от Фабрьолатр и Газел, Фюлбер, който бе седнал на първия ред, благодушно разположен, опрян на каменната балюстрада, ми извика едно кратко „браво“ и направи движение, като че ли ръкопляска. Тогава стана нещо неочаквано. Фюлбер бе удавен в ентусиазма на ларокци. Те ръкопляскаха оглушително и продължаваха настойчиво да аплодират дълго, след като той бе прекратил учтивото си движение. Бях зает да оправям стремената на Мелюзина и проточих работата, като крадешком наблюдавах Фюлбер. Беше блед, със стиснати устни, неспокоен поглед. Колкото повече